РАБОТНИЦАТА
С нея се запознах през есента на 1909 г., скоро след пристигането ми в Пловдив, дето бях назначен стажант по французки език в мъжката гимназия. Един от учителите в тази гимназия, неин познат, ми съобщи, че г-ца Софийка Юрукова ме кани да я посетя.
Приех на драго сърце и на другия ден след пладне отидох у тях. Тя живееше тогава на ул. „Велико Търново” № 6 заедно с родителите си.
Г-ца Юрукова ме посрещна в трема, подаде ми ръка с приветлива усмивка на лицето и първите й думи бяха:
- Като ви е поканила госпожица, да не си помислите кой знае какво, както обикновено правят мъжете. Касае се само за литература.
Нейният звънлив шеговит смях изпълни стаята и изведнъж създаде приятна атмосфера около нас.
Седнахме в приятно наредената гостна и след няколко любезности, обикновени и неизбежни в подобен случай, тя продължи:
- Въпросът е около моето предприятие, за което навярно сте научили нещо. какво мислите, дали ще имам успех? Главното е да имам читатели. Нашето общество не е навикнало да чете. За грамотния българин книгата не е още насъщна необходимост. Ето кое ме плаши. Но ще почна и вярвам, че ще тръгне. без риск нищо не става. Ами какво ще кажете за избора ми? Захващам се с французите, тях познавам най-добре. Какви хубави романи имат те, нали, и как великолепно пишат!
Разговорът се завърза между нас тъй леко и увлекателно, че аз не усетих кога изминаха няколко часа. тя изброи имената на авторите и произведенията им, предвидени за първата година на библиотеката. Анатол Франс, Марсел Прево, Едуар Род, Пол Бурже, Леон Фрапне, Анри Бордо и пр.
Покани ме да преведа някои от тях и ми препоръча особено „Страхът от живота” от Анри Бордо. Обещах й с готовност. Между друго, запита, как ми харесва названието „Мозайка” и как, според мене, трябва да се пише; с й или с и. Тя държеше да бъде с й. Занимаваха я безброй въпроси във връзка с библиотеката й и по всички искаше да чуе какво мислят други хора.
Софийка Юрукова беше високо интелигентна, образована и внимателна към всекиго; беше духовита събеседница. В обноските й имаше голямо благородство. Тя умееше не само да говори увлекателно, но и да слуша, когато й говорят.
Постоянната усмивка на мургавото й лице изведнъж вдъхваше доверие и предразположение. В същото време една иронична запетайка в ъгълчето на тънките й устни налагаше нужната внимателност към нея.
„Мозайка” ни сприятели, сприятели ме с цялото семейство на добрите и мили госпожа и г. Данаил Юруков. Следната година те се преместиха на ул. „Авксенти Велешки” (в Пловдив), дето живяха няколко години.
А след Балканската война, поради развилата се работа около „Мозайка”, отидоха в София. И тук, и там дружбата ни със семейство Д. Юрукови продължи.
Посещението у тях за мене беше празник. Разговорите ни биваха винаги занимателни и пълни с приятност и поука. Присъствието на г-ца Софийка внасяше особена оживеност.
Това се дължеше не само на насоката, която тя даваше на въпросите. Нейната начетеност и изтънченият й вкус във всичко, нейната наблюдателност и леснина в израза придаваха свежест и чар на речта й. А свойствената й лека ирония подчертаваше нещата и ги правеше да изпъкват.
Струва ми се, че тая ирония у нея с течение на времето беше се изострила. Преживяла известни разочарования, надзърнала от много страни в опакото на хората, тя бе станала доста недоверчива.
Такова впечатление съм запазил от последните ни срещи с нея през лятото на 1916 г. в Костенец, дето тя живееше във вилата на г. Т. Г. Влайков, в която бе и моето семейство.
С ирония и скептицизъм бяха поръсени и двете й писма, които получих след това на фронта. Изпратила близки и любими хора на бойното поле, със своето чувствително сърце и с проницателната си мисъл тя тревожно преживяваше всеки ден и нищо добро не очакваше.
- Как се подиграва съдбата с нас - пишеше ми тя - бием се с онези, от които се учим и ще се учим. Война без омраза, без изгледи, без смисъл; глупава война. За да не чувствам тъй остро нокътя на чудовището, което ни е сграбчило в лапите си, непрекъснато работя, чета и превеждам от сутрин до вечер, когато мога - и през нощта.
Уви, тя не можа да избегне острилото на този отровен нокът. Краят на световната война довлече в България една грозна епидемия, която редом с хилядите жертви, отнесе и нея.
След връщането си от бойното поле аз вече не я видях.
И в душата ми остана голяма празнина, защото с нея загубих един незаменим приятел.
——————————
в. „Литературен глас”, г. 7, бр. 260, 30 януари 1935 г.
