старинен испански романс от 15 век

превод: Атанас Далчев

Сънувах сън злокобен снощи,
сън кратък на душата моя,
сънувах, че със обич луда
прегръщам моята изгора.
Видях една госпожа бяла,
по-бяла и от сняг, да влиза.
- Отгде ли влезе, обич моя?
Кажи ми, мой живот, как влезе?
Заключих снощи вечер всичко:
врати, прозорци и решетки.
- Не съм аз любовта, младежо:
Смъртта, която Бог ти праща.
- Ах, Смърт, сурова и жестока,
дай ден един да поживея!
- Не може ден един, не давам,
час ти оставям да живееш.
Набързо се обу тогава,
облече се по-бързо още;
върви по улицата вече
към къщата на свойта мила.
- Вратата отвори ми, бяла,
вратата отвори ми, скъпа!
- Как мога аз да ти отворя
във час такъв, в такова време?
В двореца не отиде тате,
не е заспала още мама.
- Ако таз нощ не ми отвориш,
не ще ми никога отвориш.
Смъртта ме търси, мила моя,
аз бих при тебе жив останал.
- Иди под светлия прозорец,
където везя, дето шия,
там ще ти спусна връв от свила
да се качиш по нея горе,
и ако тази връв не стига,
ще я принадя с моите плитки.
Но свилената връв се скъса;
Смъртта дойде и го подкани:
- Да тръгнем, влюбени младежо,
уречения час изтече.