Римма Казакова

превод: Григор Ленков

***
Не в бъдното текат реките -
те в мен се вливат с плисък лек.
И не възпявам аз чертите
на двадесет и първи век.
Не се стремя към дните нови,
но и не бягам аз без чест
от неизбежните окови,
които се наричат „днес”.
И нека малко свърша, нека
да чувствам кратък всеки час -
теб, неутъпкана пътека,
докрая ще утъпкам аз.
С безсърдно минало в сърцето
ти влизаш в бъдното, човек!
В очите ти сегашни свети
и бъдният, и минал век.
Инстинкт прекрасен ни владее -
да сторим майски всеки ден…
Живеем, в своя век живеем!
И ненапразно! - според мен.

***
Ще си спомним пак зимата строга
в зимен, чакан от двама ни, ден,
в който старата остра тревога
пак снегът ще разбуни у мен.

И снегът ще повтаря тогава,
влял в душата ни щедро озон:
есента си отиде, настава
кънкобежен, безбрежен сезон.

Но снежинка една, затрептяла
над безкрайния пухкав килим,
ще докара тук зимата бяла
и среброто й пак ще ловим.

Бе небето бездънно и странно,
януари бе леден, голям.
Топлината бе само в дланта ти,
в твойта мъжка и грапава длан.

С януари наздравици пихме,
параходи блестяха в нощта.
И вселената наша смалихме
до ръце и очи, и уста.

Но вселената има закони
и по тях водят спора горещ
протоколните сухи колони
с поетичната дързостна реч.

Автобусите станаха бавни,
стана празникът ден като ден
и запяха шейните забравени
и ни грабва житейският плен.

Где е нашият свят? Сред мъглисти
далнини той мъждука едвам
като фреска на сюрреалисти:
тук окото… ръката - ей там…

Ние с теб сме гиганти, таланти…
И си мисля аз: ще устоим
и вселената като Атланти
на плещите си ще удържим.

Но трептят в заснежената вечер
както някога, както след дни,
раменцата далечни-далечни,
чийто укор в кръвта ни звъни.