МАСКАРАД

Михаил Кузмин

превод: Татяна Любенова

МАСКАРАД

Как лятна радост се възпява:
ракетата, гора, дъга,
а на полянка - вик и смях?
И в пъстър огън там просветва,
под мотив от менуета,
глава на строен фавн.

А край фонтана какво бляска
в мъглата сива и неясна?
Чий шепот там е и чий дъх?
Измамни са сърдечните им рани
и само тази вечер са с тюрбани,
а пещерата е в изкуствен мъх.

И дъх на курабийки сладък,
по ласки Арлекин си пада,
а Коломбина е добра.
Но нека миговете многоцветни
и този свят загадъчен и крехък,
пламтят за мене с твоята дъга.

1907 г.

——————————

***

Отново ме мъчат безсънните нощи,
без сън до зори.
И пак ми шепти
гласът ласкав още: „Умри, умри”.

Завършвайки книга, захващам се с друга,
сън, идеш ли ти?
Измъчен, тъгувам,
от нещо затворен съм в плен нетърпим.

Сто пъти вече на „Манон” съм в края,
що става със мен?
Навярно от чая
е тази безсъница, на нощ зла във плен…

Аз влюбен не съм, това е вярно,
аз - не съм здрав,
чувам, тихо и равномерно,
зов далечен за ранен обяд.

Аз ви виждам, затваряйки страница,
и притворил очи,
мойте ресници
се навлажниха от странни сълзи.

Аз не съм влюбен, аз просто съм болен,
до самите зори
лежа безволен
и шепне ми глас: „Умри, умри!”

1907 г.

——————————

***

Отново чист пред мен е този първи лист,
светликът слънчев пак е златен и лъчист;

забравям аз от книгата прочетена глава,
а неизвестната - примамлива е тя.

Който тръгнал е на път, в хотел не го търси,
мътните видения забравя будният за миг!

Свети във небето утринна звезда
и за миналото няма връщане назад.

Гледай весело, напразно сълзи ти не лей,
сред полетата, между тополите светлей

и се вижда ясна нашата пътека:
след нощта - е утро, а след зима - пролет лека.

Сред треви зелени ще приседнем уморени,
книгата старинна до последен ред да дочетем:

на живота свой читател си, не си писател.
И на повестта финала неизвестен е за теб.

1907 г.

——————————

***

Стаята светла - моя пещера е,
птиците-мисли: щъркели и жерави;
моите песни - песнопения са весели,
а любовта - тя вечната ми вяра е.

При мен елате - кой тревожен, кой весел,
намерил или загубил пръстен венчален,
да мога бремето ви, светло-печално,
подобно дреха аз на гвоздей да провеся.

Над мъката се смеем, над щастието плачем.
За акатистите е лесно всяко песнопение.
Само ще дойде радостното изцеление
във стаята, където слънце гони здрача.

Високо е прозорчето над любовта и тлението,
страст и печал, подобно восък, се стопяват.
На нови пътища, все пролетни, се ти надяваш,
прощавайки се с тежките, мъчителни томления.

1908 г.

——————————

***

Какво ли ще сънувам или ще си припомня
в последния проблясък битие?
И за какво ще се огледа в мига душата моя,
отивайки в отвъдни светове?

За нещичко домашно, съвсем обикновено,
което да си спомня не мога аз сега:
разходката ни вчерашна, във парка неизменно,
или отворена за слънцето врата.

1908 г.

——————————

***

Унило ден мъглив минава,
ала след него ясен идва,
макар нощта да съм изстрадал,
за тоалета се погрижвам.

Със пудра бледността прикривам
и сенки под очите скривам,
ала за жалките писма
аз мъдра воля пак намирам.

Без възклицания, въздишки,
нито „уви” и нито „ах”,
Очакването мъченишко
не ще прозира нийде в тях.

Но на разходка непригледен,
нарочно с уморен съм вид,
ще думам: „Где аз да се дена,
любов когато в мен гори?”

Ще кажат всички: „Лицемери,
това са пози, просто блъф.”
Който успее, ще измери
отровата във мойта кръв.

1908 г.

——————————

ИЗ „ЗИМНО СЛЪНЦЕ”

7.
Ах, по морето няма да плуваме,
няма да видим Златния Рог,
гълъбите и площад Сан Марко,
по-добре да идем, гдето е жарко,
с пътят ни, раздвоен в изнемога,
не знам към радост или мъка пътуваме.

И няма да видим светли палуби,
кораби с килнати стари платна,
светлеещи цели в залезно злато.
Случващото се, то е свято,
не управляваме ние свойта съдба
и не нужни са нашите жалби.

Може съдбата аз да оспоря,
да се сбъдне пътят ни весел,
да отплуваме там, гдето е жарко,
да нахраним гълъбите на Сан Марко
и по Златния рог да пътуваме с песен,
по морето ласкаво кораб да пори.

8.
Вятър в морето облаци гони,
в засиялата синева
облак се втурва, облак морен,
отразява се цял в Нева.

Сякаш препускащи коне бели,
тръбачи се втурват там.
От галопа си бесен в пяна са цели,
космати гриви тресат.

Нека се носят с кичури буйни,
по синята глеч здрава
и за правата на пролетта
звънко да известяват.

1911 г.


МАСКАРАД

Кем воспета радость лета:
Роща, радуга, ракета,
На лужайке смех и крик?
В пестроте огней и света
Под мотивы менуэта
Стройной фавн главой поник.

Что белеет у фонтана
В серой нежности тумана?
Чей там шепот, чей там вздох?
Сердца раны лишь обманы,
Лишь на вечер те тюрбаны -
И искусствен в гроте мох.

Запах грядок прян и сладок,
Арлекин на ласки падок,
Коломбина не строга.
Пусть минуты краски радуг,
Милый, хрупкий мир загадок,
Мне горит твоя дуга!

1907 г.

——————————

***

Вновь я бессонные ночи узнал
Без сна до зари,
Опять шептал
Ласковый голос: “Умри, умри”.

Кончивши книгу, берусь за другую,
Нагнать ли сон!
Томясь тоскую,
Чем-то в несносны плен заключен.

Сто раз известную “Манон” кончаю,
Но что со мной?
Конечно, от чаю
Это бессонница ночью злой…

Я не влюблен ведь, это верно,
Я - нездоров,
Вот тихо мерно
К ранней обедне дальний зов.

Вас я вижу, закрыв страницы,
Закрыв глаза;
Мои ресницы
Странная вдруг смочила слеза.

А не влюблен, я просто болен,
До самой зари
Лежу безволен,
И шепчет голос: “Умри, умри!”

1907 г.

——————————

***

Снова чист передо мною первый лист,
Снова солнца свет лучист и золотист;

Позабыта мной прочтенная глава,
Неизвестная заманчиво-нова.

Кто собрался в путь, в гостинице не будь!
Кто проснулся, тот забудь видений муть!

Высоко горит рассветная звезда,
Что прошло, то не вернется никогда.

Веселей гляди, напрасных слез не лей,
Средь полей, между высоких тополей

Нам дорога наша видится ясна:
После ночи - утро, после зим - весна.

А устав, среди зеленых сядем трав,
В книге старой прочитав остаток глав:

Ты - читатель свое жизни, не писец,
Неизвестен тебе повести конец.

1907 г.

——————————

***

Светлая горница - моя пещера,
Мысли - птицы ручные: журавли да аисты;
Песни мои - веселые акафисты;
Любовь - всегдашняя моя вера.

Приходите ко мне, кто смутен, кто весел,
Кто обрел, кто потерял кольцо обручальное,
Чтобы бремя ваше, светлое и печальное,
Я как одежду на гвоздик повесил.

Над горем улыбнемся, над счастье поплачем.
Не трудно акафистов легких чтение.
Само приходит отрадное излечение
В комнате, озаренной солнцем не горячим.

Высоко окошка над любовью и тлением,
Страсть и печаль, как воск от огня, смягчаются,
Новые дороги, всегда весенние, чаются,
Простясь с тяжелыми, темным томлением.

1908 г.

——————————

***
Что мне приснится, что вспомянется
В последном блеске бытия?
На что душа моя оглянется,
Идя в нездешние края?

На что-нибудь совсем домашнее,
Что и не вспомнить вот теперь:
Прогулку по саду вчерашнюю,
Открытую на солнце дверь.

1908 г.

——————————

***

Туманный день пройдет уныло
И яснеый наступает вслед,
Пусть сердце ночью все изныло,
Сажуся я за туалет.

Я бедность щек удвою пудрой,
Я тень под глазом наведу,
Но выраженья воли мудрой
Для жалких писем я найду.

Не будет вздохов, восклицаний,
Не будет нам “увы” и “ах” -
И мука долгих ожиданий
Не засквозит в сухих строках

Но на прогулку не оденусь,
Нарочно сделав томный вид
И говоря: “Куда я денусь,
Когда любовь меня томит?”

И скажут все: “Он лицемерит,
То жесты позы, не любви”;
Лишь кто сумеет, тот измерит,
Как силен яд в моей крови.

1908 г.

——————————

ЗИМНЕЕ СОЛНЦЕ

7.
Ах, не плыть по голубому морю,
Не видать нам Золотого Рога,
Голубей и площади Сан Марка.
Хорошо отплыть туда, где жарко,
Да двоится милая дорога,
И не знаю, к радости иль горю.

Не видать открытых, светлых палуб
И судов с косыми порусами,
Золотыми в зареве заката.
Что случается, должно быть свято,
Управляем мы судьбой не сами,
Никому не надо наших жалоб.

Может быть, судьбу и переспорю,
Сбудется веселая дорога,
Отплывем весной туда, где жарко,
И покормим голубей Сан Марка,
Поплывем вдоль Золотого Рога
К голубому, ласковому морю!

8.
Ветер с моря тучи гонит,
В засиявшей синеве
Облак рвется, облак тонет,
Отражаяся в Наве.

Словно вздыбив белых коней,
Заскакали трубачи.
Взмылясь бешеной погонЕй,
Треплют гривы космачи.

Пусть несутся в буйных клочьях
По эмали голубой,
О весенних полномочьях
Звонкою трубя трубой.

1911 г.