Николай Хрелков

Тогава още като че ли не беше така голям ужасът над нашата родина. Започваше едва големият двубой между двата свята: старият и новият.

Една юлска привечер дойде при мене човек:

- Много здраве от Сергей. Нося ви от него това писмо. (А аз със Сергей се познавам само задочно.)

„Другарю, аз загивам от 9 юни насам и няма кой да се погрижи за мен. Сергей”

Но тъй странно ми прозвуча в бележката му думата „другарю”, че в гърлото ми нещо загорча.

Оттогава минаха тринайсет години. Тринадесет огнени години, които ни оставиха без памет.

Аз не помня какво направих и дали направих нещо за освобождаването на Сергей.

Какво ли можех да направя?

Знам, че по едно време с Христо Ясенов ходихме при разни господа. (Но, скръб ти моя! Къде е вече и Христо Ясенов?)

После се занизаха дните на 23, 24 и 25 година. Грижата за едно групиране на ония млади сили, които бяха на страната на народа, погълна всички. Аз не се сещах за Сергей. Сергей не беше в София.

И ето една пролетна сутрин аз се движа от гарата по „Мария Луиза” насам. Бях изпратил някакъв гост.

Изведнъж… някой почти крясна моето име. Спирам се и виждам: Сергей тича към мен, т. е. аз не познах веднага, че това е той. Аз почувствувах това…

Пристигнал бил тая нощ и не знае къде да отиде.

Ние се прегърнахме.

После, като отивахме към моята квартира, се смеехме.

Моето сърце се разтуптя като от прегръдка на момиче.

Започна нашият общ живот, който може да бъде описан в цяла книга…

А в това време вече съществуваше списание „Пламък”. Редакторът беше Гео милев. Аз бях в редакционния комитет. Изнесох пред колегите си цял доклад за водопадната стремителност на неговия стих, за дълбокото му срастване с народните болки и за какво ли не още.

Литературният аристократизъм обаче още не беше изживян от моите другари. Те още не можеха да проумеят дълбоката простота на реалистичното писане.

Правдата на неговото писане възтържествува в нашето съзнание, но късно.

Брате Сергей и другарю, аз не можах да те видя и да ти съобщя за твоята победа. Ти като че ли си отиде малко огорчен. Грешката се поправи.

Прощавай, брате мой и другарю!

Лека нощ.

——————————

в. „Младо село”, № 3, 5 април 1936 г.