КАРИКАТУРА
Ето те, нещо ти е тъй чудно на душата, не знаеш какво да мислиш, пък току почнеш да се кривиш, да си плезиш езика, да ходиш на един крак, да подкуцваш, да подражаваш на някого от познатите си, но винаги с известно изкълчване на истината, на това, което е, с присмех или с укор, или и само с усмивка.
Ако го мразиш - почваш да го подражаваш, колко лошо говори, колко грозно му е гласището, как си кокори очите, как си показва лошите зъби и пр.
Ако ти е мил, ако ти е рожбица, приятел, приятелка, ако се топиш от обич към него - тогава се мъчиш да повтаряш всяка негова дума с такава изкривеност, прекаленост, преувеличеност. Ако е още невръстно дете и не може свободно да говори - да изговаряш като него думите, но с особено натъртване на нередовното… И всичко с неизказуема нежност…
Според мен и в двата случая - и при омразата, и при любовта - ти правиш карикатура.
И то не само словесна, ами и образна.
И вземи молив - и рисувай това, което правиш, и ти ще направиш карикатура…
Друг е въпросът каква ще бъде тя. Както е пак друг въпросът и как имитираш разните движения, слова и звукове на тогова, който те е ядосал, или на тогова, който те е стоплил със себе си.
А аз искам да кажа с това, че изворът и на тъй нареченото сериозно изкуство е все тоя същият: желанието да представиш образно това, което виждаш или чувствуваш.
Искам да кажа, колко са плитки тия някои някоевци, които често с всичката си досадна сериозност не само викат, не само пишат, ами и крещят дори, че карикатурата не била изкуство…
И в тия мои сравнения е и същината на карикатурата. Малкото у човека или у животното или у предмета да намали още повече, тънкото да го изтънчи още повече, дебелото да стане по-дебело, голямото от себе си по-голямо…
Но това не значи, че трябва да се за карикатуристи и всички ония, които рисуват правото криво, живото - мъртво, веселото - тъжно.
Художникът, както и поетът, се ражда поет или художник.
А карикатуристът трябва по-напред да се роди художник, че, ако може, заедно с това и карикатурист да се роди.
А също тъй и остър наблюдател на живия живот и на скриваните слабости на хората…
Такъв се роди на България нашият Александър Божинов. И той създаде българската карикатура. И е пръв между първите. И той отвори пътя за други двама-трима, които с достойнство вървят често и с него.
За другите ще кажем при други случаи.
За Ал. Божинов сме писали и говорили наистина много пъти - и с радост, и с възторг.
Сега в тоя случай ще кажа само, че наистина нещо грациозно, нещо приятно, нещо райско и небесно има в линиите на Ал. Божинов.
И толкова е тънко и фино това, щото аз, например, често се страхувам, дали ще се разбере от повече от двайсет души в България…
А и друго, както писах преди година и нещо пак за него:
Често пъти ми иде, не само и иде, ами го правя - щом видя някоя по-интересна карикатура от него, взимам, че сам се старая да схвана с мои движения и със зачертали в празния въздух ръце прелестта, която дишат линиите и образите на Божинов. И често ми се струва, че представям на сцена внушенията му.
И, както му писах възторга си в частно писмо до него, ние не бива да мислим, че чужденците знаят и могат всичко по-добре от нас. Но, все пак, прието е, че в Западна Европа има толкова големи карикатуристи.
Може да се каже, че Ал. Божинов и между тях е един от най-големите.
*
Смехът и веселото поглеждане на света помагат на човека, лекуват болния, ободряват унизения, угнетения и утешават и смиряват вълните като елей.
Много бих молил тия, от които зависи нещо в нашта добра България, в тая посока да дадат повече воля на карикатуристите и на шегобийците и да не се сърдят, ако някои от време на време ни разсмиват и с техните собствени образи.
По-добре да се смеем, отколкото да се мръщим и пушим.
——————————
в. „Развигор”, г. 8, 4-21 февруари 1937 г.
