Андрей Бели

превод: Татяна Любенова

САМ

На Сергей Лвович Кобилински

Стъкла запотени.
На двора - луна.
Стоиш без цел ти
срещу тези стъкла.

Вятърът. Стихва, спорещ,
с ред посивели брези.
Много горчива болка…
Много сълзи…
И се изправят неволно
скучни редици години.
Сърцето е болно, болно…
Аз - сам самин.

1900 г.

——————————

ВЕЛИКАН

1.
„Късно е, мила, късно е… спи:
измама това е…
Може да дойдат по-добри дни.

Не ще ги видим… Късно е… спи…
Измама това е.”

Хладният вятър призивно шуми,
Хладно е нам…
Някой огромен в мъглата търчи…

Тихо се смее. С ръцете ни мами.
Кой ли е там?

Зад реката приседна. Със сива брада
към нас закима.
И се загърна в синя мъгла.

Ах, туй навярно е призрак в нощта…
Вече замина.

Бягат в реката сънни вълни.
Месец настава.
Вятърът хладен в тръстика шуми.

Някой, бездомен, пее псалми,
сънен припява.

“Това са безмислици… Тук сме сами.
Влажна, мъглата
като младенци в сенки ни скри…

Късно е, мила. Късно. Заспи.
Това е измама…”

1901 г.

2.

На Сергей Михайлович Соловьов

Бедни деца уморени:
сладко заспали.
Сънни тополи зелени,
въздъхват жални.

От лъжи вечни мъчени,
скучни и бедни,
вятър с мъгли ги облича
безжизнено-бледни.

Там великан самотен,
на две превил се,
пътува към цел далечна,
във плаща свил се.

Как той, скитащ, смял се е
в тези минути.
Плащът му как развял се е,
от вятър издут.

Горчиво въздишат тополите.
Абрис могъщий,
блъсна се в тях и потъна
в облаци тъжни.

3.
Сред мъгливия ден,
съзерцаващ мечти отминали
и до горския ручей,
великан край брезите почивал.

Над печална страна
се промъквали облаци капещи.
С безприютна глава
до брезата се сгушил, плачеща.

Исполинът скърбял.
Бръчки тъжни браздили челото.
Че е сам, той крещял,
че е стар, че години самотни

му омръзнали вече…
Бягат всички като от чума.
Само гръмки да чуели речи,
хукват, губейки ума и дума.

Той почтен е старик.
А до днес топли ласки не знае.
Той е толкоз велик…
Ах, но приказки чувал празни.

Облаците отнасяли
великанския жален вик.
Казал някой неясно:
“Само вятър в мъглата шуми”.

Вековете вървели…
Връхлетели дъждовни хали.
И елмазни сълзи блестели
на старика в очите изтляли.

1902 г.

——————————

ТРИ СТИХОТВОРЕНИЯ

1.
Все този простиращ се свод,
над нас лазурно-немирен
и този в сърцето възторг,
растящ в самотата пирова.

И пак, сякаш златно вино,
на склона небесен се плисва.
В гърдите ми слово едно
с позната тъга ме притиска.

Отново с мечта заразявам се,
с печал, от възторга пияна…
Далеч хоризонтът златен е,
покрит е с мъглица алена.

Аз се смея - смехът сребрист е.
И плача през смях по неволя.
Защо този въздух лъчист е?
И светозарен…до болка?

2.
Гората, окапваща, пее
с гласа на стария бард.
На хоризонта небесен
лежи кожата на гепард.

Не вярваш деня, че е ясен,
че щастието е възможно,
от изток промъква се сянка -
тревожна.

Влюбен, поръчах венец,
от рози - в огън той пламна.
И ето, аз взирам се в теб,
като в сън омагьосан сам съм.

И мисля, че с тази мечта
ще измеря бездната цяла.
Ти ще кажеш - възторгът е свят…
Не вярвам!

Гората, окапваща, пее
с гласа на стария бард.
На хоризонта небесен
гори кожата на гепард.

3.
Звън вечерен ехти и отлита
към небето. Доволен, мълча.
Светозарни, искрящи вълните,
над камбаните палят слънца.

В облак скри се на слънцето диска,
само ярки греят светлици.
Над блестящите кръстове - писък
от щастливите лястовици.

Хоризонтът в мъгла да потъва,
свети чисто над нас небето.
И пронизват емайла гълъбов
огневеещи снопчета цветни.

О, що значат печалите мои!
Тъй е ясно небето, ясно…
Белоснежен къс муселинен
като вино рубинено блясва.

Лястовичият вик отлита,
как свободно и волно летят…
Светозарни, искрящи вълните
над камбаните палят слънца.

1902 г.

——————————

В ПОЛЯТА

Слънчев контур, старинен,
златен и огнен,
портокалов и винен,
над реката огнена.

От въздушно пиянство,
онемява земята,
златните и простраства.
Златни са и полята.

Озарен от лъчите,
във оврага пристъпвам,
буци пръст, черно-ситни,
спъват моята стъпка.

И от златото бяло,
аз към ручея бягам -
хлад от вятър повява
над зелена ливада.

Слънчев контур, старинен,
златен и огнен,
портокалов и винен.
Бягам аз към покоя.

В неизвестното бягам.
Над полето поляга
и залива земята,
бледно-синя мъглата.

А животът, в безвремие,
като извор пресъхва:
всичко земно сънуваме,
в сън томителен сглъхнали.

1904 г.

ОДИН

Сергею Львовичу Кобылинскому

Окна запотели.
На дворе луна.
И стоишь без цели
У окна.

Ветер. Никнет, споря,
Ряд седых берез…
Много было горя…
Много слез…
И встает невольно
Скучный ряд годин.
Сердце больно, больно…
Я один.

1900 г.

——————————

ВЕЛИКАН

1.
„Поздно уж, милая, поздно… усни:
это обман…
Может быть, выпадут лучшие дни.

Мы не увидим их… Поздно… усни…
Это обман”.

Ветер холодный призывно шумит,
Холодно нам…
Кто-то огромный, в тумане бежит…

Тихо смеется. Рукою манит.
Кто это там?

Сел за рекою. Седой бородой
Нам закивал
И запахнулся в туман голубой.

Ах, это, верно, был призрак ночной…
Вот он пропал.

Сонные волны бегут на реке.
Месяц встает.
Ветер холодный шумит в тростнике.

Кто-то, бездомный, поет вдалеке,
Сонный поет.

„Все это бредни… Мы в поле одни.
Влажный туман
Нас, как младенцев, укроет в тени…

Поздно уж, милая, поздно. Усни.
Это - обман…”

1901 г.

2.

Сергею Михайловичу Соловьеву

Бедные дети устали:
Сладко заснули.
Сонные тополи в дали
Горько вздохнули,

Мучими вечным обманом,
Скучным и бедным…
Ветер занес их туманов
Мертвенно-бледным.

Там великан одинокий,
Низко согнувшись,
Шествовал к цели далекой,
В плащ запахнувшись.

Как он, блуждая, смеялся,
В эти минуты…
Как его плащ развевался,
Ветром надутый.

Тополи горько вздохнули…
Абрис могучий,
Вдруг набежав, затянули
Бледные тучи.

3.
Сред туманного дня,
Созерцая минувшие грезы,
Близ лесного ручья
Великан отдыхал у березы.

Над печальной страной
Протянулись ненастные тучи.
Бесприятной главой
Он прижался к березе плакучей.

Горевал исполин.
На челе были складки кручины.
Он кричал, что один,
Что он стар, что немые годины

Надоели ему…
Лишь заслышатгромовые речи, -
Точно встретив чуму,
Все бегут дрожат после встречи.

Он - почтенный старик,
А еще не видал теплой ласки
Ах, он только велик…
Ах, он видит туманные сказки.

Облака разнесли
Этот жалобный крик великана.
Говорили вдали:
„Это ветер шумит средь тумана”.

Проходили века.
Разражались ненастные грозы.
На щеках старика
Заблистали алмазные слезы.

1902 г.

——————————

ТРИ СТИХОТВОРЕНИЯ

1.
Все тот же раскинулся свод
Над нами лазулно-безмирный,
И тот же на сердце растет
Восторг одиночества пирный.

Опять золотое вино
На склоне небес потухает.
И грудь мою слово одно
Знакомою грустью сжимает.

Опять заражаюсь мечтой,
Печалью восторженно-пьяной…
Вдали горизонт золотой
Подернулся дымкой багряной.

Смеюсь - и мой смех серебрист,
И плачу сквозь смех поневоле.
Зачем этот воздух лучист?
Зачем светозарен…до боли?

2.
Поет облетающий лес
Нам голосом старого барда.
У склона воздушных небес
Протянута шкура гепарда.

Не веришь, что ясен так день,
Что прежнее счастье возможно.
С востока приблизилась тень
Тревожно.

Венок возложил я, любя,
Из роз - и он вспыхнул огнями.
И вот я смотрю на тебя,
Смотрю зачарованный снами.

И мнится - я этой мечтой
Всю бездну восторга измерю,
Ты скажешь - восторг тот святой…
Не верю!

Поет облетающий лес
Нам голосом старого барда.
На склоне воздушных небес
Сожженная шкура гепарда.

3.
Звон вечерний гудит, уносясь
В вышину. Я молчу, я доволен.
Светозарные волны, искряс,
Зажигают кресты колоколен.

В тучу прячетсясолнечный диск.
Ярко блещетчуть видный остаток.
Над сверкнувшим крестом дружный визг
Белогрудых счастливых касаток.

Пусть туманна огнистая даль -
Посмотри как все чисто над нами.
Пронизал голубую эмаль
Огневеющий пурпур снопами.

О, что значат печали мои!
В чистом небе так ясно, так ясно…
Белоснежный кусок кисеи
Загорелся мечтой виннокрасной.

Там касатки кричат, уносясь.
Ах, полет их свободен и волен…
Светозарные волны, искрясь,
Озаряют кресты колоколен.

1902 г.

——————————

В ПОЛЯХ

Солнца контур старинный,
Золотой, огневой,
Апельсинный и винный
Над червонной рекой.

От воздушного пьянства
Онемела земля.
Золотые пространства,
Золотые поля.

Озаренный лучом, я
Опускаюсь в овраг.
Чернопыльные комья
Замедляют мой шаг.

О всего золотого
К ручейку убегу -
Холод ветра ночного
На зеленом лугу.

Солнца контур старинный,
Золотой, огневой,
Алеьсинный и винный
Убежал на покой.

Убежал в неизвестность.
Над полями легла,
Заливая окресность,
Бледно-синяя мгла.

Жизнь в безвременье мчится
Пересохшим ключом:
Все земное нам снится
Утомительным сном.

1904 г.