Родството им по кръв, дух и слово

Панко Анчев

1.

Това е често изследван проблем в българското литературознание. Тончо Жечев го формулира в най-радикалния му идейно-естетически вид: „какво става в нашата култура само в рамките на две поколения, поколението на дядо Славейков и на неговия син. Главозамайваща метаморфоза. Единият изцяло в народната стихия, в интересите и борбите на рода, на племето, на нацията, другият изцяло в плен на най-модерните индивидуалистични търсения тогава в Европа, при Ницше и т. н. “. (Тончо Жечев. „Въведение н изучаването на новата българска литература”, С. , 1990, с. 224, подч. м. - П. А.)

За Тончо Жечев двамата са представители на две идващи едно след друго поколения, ала разделени от коренно противоположни идеи, обстоятелства, начин на мислене, естетически принципи. И почти смята, че между тях няма кой знае каква приемственост - освен биологичната, поради което много повече се различават един от другиго, отколкото да си приличат.

Тончо Жечев определя Петко Р. Славейков като „много повече патриархален човек, целият му облик и дело са като на пастир народен, баща на огромна челяд, самото негово отношение  към пробуждащия се народ е като към дете, което трябва да се учи да проходи, да живее”. (пак там, с. 29)

Характеристиката изглежда ефектна, респектираща, ала не е. Жечев обича да говори за „патриархален дух” и „патриархално семейство”, когато анализира времето на възраждането и на първите години след Освобождението. Под „патриархално” той очевидно има предвид „идилично”, „хармонично”, „задружно”.

Но възраждането е времето на техния разпад, а самите те са средновековни явления, а не ренесансови. Те се разпадат именно защото са средновековни и защото трябва да отстъпят мястото си на други форми на обществения и семейния живот, които би следвало да определим като „буржоазни”.

Времето на възраждането е утвърждаване на буржоазното, на обуржоазяването. И това, че мъжете все още дори и в градовете носят потури, а жените сукмани, не означава, че принадлежат на патриархалния бит и дух.

В този смисъл Петко Р. Славейков е типичен ренесансов, т. е. обуржоазяващ се човек и писател. Процесът на обуржоазяване, характерен за тази епоха, при него е ускорен и все повече ускоряващ се. Като такъв човек той участва в борбите за църковна независимост, но още повече той е буржоа, когато тази борба е приключила и Славейков е един от тези, които най-драматично анализират нейните резултати.

Абсолютно нищо патриархално и идилично няма в неговите възгледи и в поведението му. Той е напълно завършена и изявена модерна личност. Неговите обществени усилия и участието в политическите борби са насочени към ускоряване на хода на българската история към модерния свят.

Главният смисъл на българската революция, на която П. Р. Славейков е един от водачите, е националното освобождение и отхвърляне иноверската власт, която задържа българския свят в средновековието. Защото българската революция е и буржоазно-демократична.

Славейков не крие и аргументите си за самостоятелната българска църква. Те са изцяло политически и той не крие техния политически смисъл.

Тончо Жечев възприема възраждането единствено като епоха на духовен подем, на опиянение от чувството за свобода и просвета. За него възрожденските ни дейци са хранители на българското, защото идеалът им, след който са готови на саможертва, е възвишен. Но това са литературни възприятия, които не позволяват да се види реалната същност и историческото предназначение на възраждането - в това число и на българското.

Вярно е, че през възраждането народът и обществото са единни, вътрешните конфликти са слаби, защото социалното разслоение е все още на ранен етап, на който е рано да се проявяват в изострен вид. Това ще стане по-късно - вече след Освобождението.

И това ще даде на мнозина литературни историци да правят повърхностни и неверни заключения за характера и духа на извършващите се исторически преобразования и за състоянието на обществото в онова време.

Започнах анализа на проблема с тезата на Тончо Жечев, защото тя е възприета от нашето литературознание и се потвърждава от почти всички нови и по-нови изследвания на сравнителния анализ на делото на бащата и сина Славейкови.

Ние сме подведени от прочутото стихотворение на П. П. Славейков „Баща ми в мен”, забравяйки, че то е част от една твърде сложна и много важна негова книга „На Острова на блажените”.

Но дори и тръгнем от там и останем до съдържанието на стихотворението, пак нямаме основание да сравняваме двамата велики български поети единствено като баща и син и да търсим освен това невъзможни сравнения между тях.

2.

Петко и Пенчо Славейкови живеят в различни епохи. Те са знаците на тези епохи, а не просто баща и син. Затова и наследствените белези на бащата върху сина не са само „родство по кръв”, и „различие по време”.

Проблемът е да характеризираме точно и вярно техните епохи, за да проследим как предходното време се разтваря, възприема и се приспособява върху следващото, но и как новото време се настройва, отхвърля и не се съгласява с наследството.

Бързам да подчертая, че „потурите” на стария Славейков не влизат в конфликт с „Ницше” на младия Славейков. Тезата на Тончо Жечев е основана обаче върху този исторически конфликт, който е доказателство за огромното духовно разстояние между епоха на стария и епохата на младия.

Едно от най-отчетливите белези на модерната литература от средновековната, доказващо засиления процес на обуржоазяване на българския свят и особено за преображението на средновековния човек в буржоазна личност е интимната лирика.

Интимната лирика е най-категоричното доказателство за появата на ново „его”, което иска не просто да се доказва, но и да се показва, да разказва за себе си, да споделя интимности, да говори за жената и своето влечение към нея.

И всичко това да бъде естетизирано в мерена реч, изящно, вълнуващо. Защото любовта винаги е някакъв трепет, напрежение, изповед, а те поставят на изпитание този, който споделя публично.

Ти излагаш душата и сърцето си на показ. Защо? Защото живееш в общество, в което хората също като тебе се вълнуват, страдат, радват, щастливи са или са нещастни. Те се надяват споделената им любов да стане по-щастлива, а нещастната - по-малко болезнена, ако разкажат за онова, което ги вълнува и измъчва.

Тази поезия е изцяло лична, макар мислите, настроенията, чувствата да са типични за обществото и се изживяват от всички - от всекиго обаче по своему.

Този тип лирика е характерен за поезията на нашето възраждане. Не борческата и революционната поезия, а именно лиричната поезия е поезията на епохата на българското обуржоазяване. Петко Р. Славейков не е нейният създател, но е без съмнение неин велик майстор и класически автор.

Много често любовната чувства се изразява чрез природния пейзаж. Природата сякаш живее и преживява като човека. Затова и пейзажните стихове са по същество любовни, интимни.

Тази линия е наложена от Петко Р. Славейков, а неговият син Пенчо е един от нейните най-видни представители в поезията след Освобождението.

Различията са все пак принципни. При Петко Р. Славейков всичко е по-първично, бих казал дори малко грубо, недодялана и неизискано. В неговите чувства и природни картини има повече първичност и естествена сила.

Докато Пенчо П. Славейков е по-рационален, със стремеж да изпипа словото, да го направи точно и недвусмислено. Казвам, че различията са принципни, защото у Пенчо П. Славейков вече е узряла идеята за литературата като нещо „направено”, повторно създадено, а не е спонтанна и експресивна.

Пенчо Славейков е друга култура, друга естетика и това се вижда по неговата любовна поезия и тази за природата. Баща му се възхищаваше от красотата на българката и на българската природа; за него тя бяха красиви, защото са български.

За Пенчо П. Славейков красотата е абсолютна категория и трябва да се разглежда и пресъздава според правилата на естетиката. Затова и неговите най-красиви и изкусителни жени са антични героини, чиято езическа същност им позволява да демонстрират открито красотата си, да съблазняват и се защитават с нея. Защото тя е божествено дело и е защитена от пошлост, завист, ревност и отмъстителност.

А българките са не просто красиви, но верни в любовта и страдалки. Изпитанията пред тях са такива, че те не могат да ги преодолеят, но проявяват твърдост и устояват на изкушенията и страданията. Винаги злите сили се намесват в живота на младите, за да осуетят благородните им намерения и ги разделят.

Това е представата за женската изкусителна красота на народния живот и фолклора. Пенчо П. Славейков я пренася в своето творчество, придавайки й трагични измерения. И жената, и мъжът, които са подложени на тези сили, не се примиряват с тях, макар да не са в състояние да им противодействат и отхвърлят.

Красотата има цена, която заплащат влюбените. Този фатализъм контрастира на силата на античната красота, която в крайна сметка надделява над битовите изпитания, завистта и посредствеността.

Природата също има някаква абсолютна стойност и смисъл. Тя е красива навсякъде и създадена в нея човек да намира утеха и спасение. Тя е свят с поразяващи обеми, които човек трудно постига. Но този, който е надарен с чувствителност и усет за красивото, им се възхищава и прекланя.

Петко Р. Славейков изцяло живее в българския свят и само него пресъздава и описва. Затова и неговите герои са българи, а средата им - българска.

За него красотата е и вярност, твърдост, устойчивост. Тя не се продава и това придава на неговите героини висока нравственост. Тяхното родолюбие бива отстоявано и с цената на красотата, която не се опорочава заради някакъв по-богат и охолен живот.

Жените и у двамата са цялостни личности, нераздвоени, спокойни, решителни, епически възвисени. Те осъзнават силата на своята красота, но не злоупотребяват с нея.

Защото знаят, че тя може да им донесе повече нещастия отколкото радост и благополучие.

Има някакъв фатализъм у тях, привнесен от фолклора и изобщо от народната мълва, че красотата е проклятие. И у двамата автори тя не е проклятие, а благотворно въздействаща сила.

3.

Бащата и синът Славейкови са едни от най-големите познавачи и тълкуватели на българската народна песен. Старият Славейков е и събирач на песни и народни умотворения.

Тази тяхна любов към фолклора е коментирана в нашето литературознание, защото е важна характеристика за творческите индивидуалности и на двамата.

Но и защото тя говори твърде много за българския писател от втората половина на XIX и до неговия край; за източниците на неговото вдъхновение, начин на използване и извличане на идеи и средства за изображение.

Нашата литература дължи много на народното творчество. Почти няма автор, който да не се е учил от него.

Различни са обаче подтиците на двамата - баща и син да бъдат изследователи на народната песен и да размишляват за необходимостта литературата да се учи от нея и да продължава традициите й.

Интересът към фолклора е явление на модерната епоха, на буржоазията. Чрез него буржоазията възразява на аристокрацията, че тя е единственият субект на изкуството и културата, а народното творчество е едва ли не компенсаторен изблик на творческа енергия у тези, които нямат възможност да се учат и да създават „истинско изкуство”.

Обособилото се из недрата на селячеството и безимотното градско население „трето съсловие” търси аргументи за своите демократични идеи и за необходимостта от равенство в правата и положението в обществото и в това, което обикновения и безписмен и безкултурен народ създава чрез своя анонимен гений.

Това изкуство е просто, безхитросно, естествено, но е богато на идеи и изразни средства; то е самият живот, а не е стерилно като изкуството на аристокрацията.

Подобни аргументи се използват и за апологията на фолклора у нас още в средата на XIX век. Нашата литература преминава от средновековието в модерната епоха с малко на брой писатели и творби на личното творчество.

Новата литература се създава от средновековен тип писатели и е все още предназначена за богослуженията и изобщо за работата на духовниците, учебници, учебни помагала за създаващите се от нов тип училища. Новите писатели не изхождат от никаква традиция, няма от къде да се учат.

Все още е трудно да се домогнат до чужди литератури и от там да черпят опит и майсторство. А и все още липсва единен книжовен език.

В този първоначален естетико-литературен вакуум фолклорът е някаква опора, модел за подражание. Но този писател, който осъзнава какво представлява народната песен за изкуството, подражава на фолклорни творби, които познава.

Издирването и събирането на песенно и прозаично творчество е по-късно явление и се поражда от външни импулси. То е отклик от повика на романтизма да опознаем народа и се учим от него. А душата на този народ е във фолклора.

Няма кой да учи модерния български поет да пише стихотворения и поеми. И той търси помощ в народната песен. Подсказано му е от хора, които записват и изпращат в Русия или в Западна Европа тетрадки с песни.

Петко Р. Славейков е по-късно явление, когато вече е формирана някаква родна традиция, а и пишещите или учат в Русия, или си доставят литературни списания от там.

Но народното творчество ги поразява с изяществото на изказа, с чудните художествени образи, звучността му, с неговата мъдрост и проницателност.

То подтиква нашите писатели да изоставят опитите да създават специален език, на който да се пише литературата. Такива опити прави Г. С. Раковски и първите поети.

Те смятат, че литературата не бива да е за ежедневна употреба, че тя е за избрани и образовани хора. Затова за нея трябва да има специален език. Но величието на народното творчество разколебава поддалите се на тази идея.

Тук има нещо важно, на което искам да обърна внимание. Петко Р. Славейков на няколко пъти разказва как и защо се е породил интересът му към народното творчество. Самият той живее живота на почти всички българи, общува с обикновени хора, но не е обръщал внимание на богатството, което те носят в себе си.

Когато чува укора към себе си, отправен от добрия старец, донесъл му храна, докато е запрян заради неподчинение на търновския владика, очите му се отварят. Дотогава тези думи са минавали покрай ушите му и не са се задържали в съзнанието му.

Той все е бил отчужден от средата, в която се говори и пее с такива думи и изрази. И ги чува като „външен човек”, възприемащ всичко това „от страни”. Именно защото е „страничен човек”, той се впечатлява от тях и ги запомня, но и започва да ги записва.

Ако беше „патриархален”, както го определя Тончо Жечев, съдбата му щеше да е различна и различно щеше да е отношението му към народните умотворения и песни.

Старият Славейков е буржоазен човек още в ранната си младост.

Присъствието на народната песен в поезията на Петко Славейков е предимно под формата на стилизации! Самата народна песен стилизира и затова е толкова опростена и безхитростна. Тя избягва метафорите и двусмислията, а алегориите са напълно прозрачни и лесно се разгадават.

В народната песен, колкото и силно да е личното чувство, винаги се създава впечатлението, че това чувство е общо колективно, на всички. В това е и демократизмът на народното творчество.

Старият Славейков подражава на фолклора най-вече в тази му същност. Той знае, че за да бъде разбран и харесан, трябва да пресъздаде така света, че да го доближи максимално до една установена обща представа за него.

Авторовият принос е в художествена му същност и сила на въздействие. Само писателят е способен да придаде тази сила, от която всички се нуждаят.

Верен на естетиката, която налага, Пенчо П. Славейков вижда във фолклора и специално в народната песен матрицата на новия тип художественост. Поезията трябва да бъде „направена” по някакъв модел, който да подчертава, че е пресъздаване на света, а не самият свят.

Но това трябва да е така постигнато, че да бъде просто, ясно и непременно с национално звучене. Народната песен дава образци, които могат и трябва да бъдат използвани, за да се получи това звучене, но и изображението да има също национален характер.

Така поезията, от една страна, е нова реалност, но, от друга, е реалност, която има аналог в самия живот, който тя наподобява и който пресъздава. Този модел според тази естетика е създаден от великия немски поет Йохан Волфганг Гьоте. Благодарение на него именно поезията на немския гений е толкова силна, ясна и проникновена.

Виждаме, че баща и син се различават чувствително в отношението си съм народната песен, но и твърде си приличат. Те принадлежат на различни епохи и естетики, поради което са отдалечени и творчески един от друг.

Но са и близки, защото старият Славейков предпоставя появата не само на своя син като творец, но и на целия български модернизъм.

Той именно изработва въпросната „матрица” на стилизациите, по която по-късно модернистите и индивидуалистите, последователи на Пенчо П. Славейков ще се ползват успешно.

За пример ще дам поемата „Изворът на Белоногата” и специално онзи момент, в който Гергана аргументира своя отказ да последва пашата и да приеме неговия живот. Тя му рисува своя, който е цяло едно изобилие от цветове, багри, форми, аромати, звукове, действия, каквито модернистичната българска поезия ще се опитва да пресъздава.

4.

Пенчо П. Славейков не е пряк наследник на баща си в българската поезия. Той принадлежи на поколението, което идва след Вазов и епохата на колективистичното общество. Литературно-историческото разстояние между двамата е по-дълго отколкото родово-биологическото.

В литературата (поне в българската е така) силните и непосредствени влияния са през поколение. Такава е механиката на наследствеността в литературата.

Затова не бива да се подвеждаме по това, че баща и син са ярки явления в поезията и да търси буквални сходства между тях. Като такива поети у тях е по-силно родството по дух, а не по кръв.

Този проблем се опитах да анализирам, макар и бегло в книгата си „Идеите в литературния процес. Българската литература в модерната епоха” (С., 2020).

Той се нуждае от задълбочено изследване, за да се видят механизмите и последователността на литературните влияния и създаването на предпоставките, върху които новите поколения и явления произлизат от предходните.

Тези механизми са валидни дори и за творци, които са в пряка родствена връзка, живели са в едно семейство. Литературата е друга реалност; тя съществува в реалния живот, но по свой особен и духовен начин.

А преминаването на „родствата по кръв” в „родства по дух и слово” почти винаги изисква поне две десетилетия. Затова и синът е друга епоха и изразява други идеи и естетически принципи.

Но трудно е да се търси и намира някаква по-пряка връзка между поколението поети пред П. Р. Славейков и това на Пенчо Славейков. Преди Славейков литературата ни все още се формира и търси своя изказ, език, облик, отношение към живота и света.

Старият Славейков е първият български поет осъзнал се като модерен: с изграден език, художествено майсторство, естетическо съзнание. Той не случайно работи в различни жанрове и е един от първите основатели на жанровата система в нашата литература.

Съществен и важен е приносът им в жанра на поемата. И двамата са майстори на този жанр.

Поемата е типичен за XIX век поетически жанр и е свидетелство за съхранената универсалност на художественото мислене в българската литература, стремеж е към формиране на епическо съзнание.

Старият Славейков пресъздава в поемите си мащаба на живота, като показва неговата многозначност, широта и осмисляне на традицията.

Пенчо П. Славейков съзнателно се стреми към епоса и преди още да се е формирало истинско епическо съзнание, прави опити да създаде български епос. Но той изразява по-скоро фрагментирането на общественото и личното съзнание отколкото универсализирането му. Затова и остава в опита и подстъпите на епоса.

Приближаването към него е чрез стила, а не чрез начина и мащаба на мислене и осмисляне на явленията в живота.

Единият органично е универсален и близък до епоса, ала историята още не е натрупала достатъчно условия за пораждане и утвърждаване на епическото съзнание.

Другият е далеч от него, ала съзнанието му настоява епосът да бъде най-сетне формиран, защото има необходимост от него. И намира начин да ускори приближаването на неговото време.

В двата случая имаме проявление на една нова култура. В първия тя се дължи на излизането от средновековието, когато изведнъж българския свят остава извън мащаба на неговия универсализъм, а не може да придобие друг такъв. Той просто черпи от остатъците му в обуржоазяващия се народ.

Младият Славейков е изцяло извън средновековието и е интегрална част от модерната епоха, напълно буржоазна личност. Тази личност сега се стреми към своя нов универсализъм и епическа страст в изображението.

И в двата случая процесът е сложен.

Поезията „обича” поемата и чрез нея се опитва да надрасне състоянието си. И именно поради „компесаторните комплекси” на модерната епоха заради загубата на универсализма на средновековието тя се определя като един от водещите жанрове в зараждащата се българска модерна поезия.

Тази тенденция продължава до края на XIX век, а после придобива нов облик в поезията на 40-те и 50-те години, когато вече носи много повече елементи на епическо съзнание и е един от жанровете на модерния български епос - проявен сега най-отчетливо в романа, но въплъщаващ се и в поезията.

Именно в поемата и по-конкретно с „Изворът на Белоногата” старият Славейков показва на своя син как трябва да се използва народната песен в модернистката поезия.

Разказът в тази поема има елементи на епичност, доколкото тук се събират времена, култури, цивилизации, идеи, традиции, история и съвременност, за да се види цялата сложност на епохата, за която се разказва, но и тази, в която се води този разказ.

Миналото влиза в негласен и непряк диалог с бъдещето, а настоящето трябва да примири двете времена.

Поемите на младия Славейков не случайно са включени в книгата „Епически песни”.

Но всяка една от тях е по-скоро епизод в епическото повествование, доколкото сюжетът й произлиза от различно историческо минало.

Събрани на едно място в съответната времева последователност и вписани в един общ сюжет, те биха могли да придобият нов мащаб, цялост и пълнота, приближаващи ги до епоса.

Но Пенчо П. Славейков е предпочел да опита друг вариант и затова пише и поемата „Кървава песен”, останала за съжаление недовършена.

5.

Има една друга творческа близост между двамата, произтичаща от буржоазното им атеистично или просто езическо съзнание. И буржоазният българин постепенно придобива такова съзнание, благодарение на което се вписва по-успешно и по-лесно в секуларното буржоазно общество.

Това е важно тяхно качество, определящо както начина им на живот, така и особеностите на тяхното творчество, но и мирогледите им.

Според мене по причина на това атеистично или езическо съзнание Пенчо Славейков се поддава на философията на индивидуализма и охотно възприема идеите на Ницше.

Но то е и подтикът за стария Славейков да рисува и възхвалява новите герои на българския свят, силни, храбри, способни сами да бранят честта и достойнството на българите.

Силната личност най-напред се появява в неговата поезия. Тук тя има съзнанието за своето превъзходство и мощ и ги доказва в личния си живот.

Дори и когато не вярва в Бог и не участва в Църквата, човек пак търси, когато изпадне в безизходица, спасение от някаква сила. Най-често той я търси в себе си, но не рядко се обръща към идеология, която му се струва спасителна.

Виждаме тези търсения и в поезията на Петко, и в поезията на Пенчо Славейкови. И двамата са неспокойни души, непримирими са към недостатъците и несправедливостите в живота.

Не рядко са и сломени и дори отчаяни, защото биват побеждавани от силите, срещу които са се изправили. Петко Славейков се избавя от напреженията в себе си, като ги изповядва публично в стихове. В тези стихове той заклеймява тези, които го ограничават и потискат.

Пенчо Славейков е избрал идеологията на индивидуализма, потънал е във философията на Ницше и макар те да не му помагат кой знае колко, ги използва, за да се отграничава от масата и тълпата и да живее в мир със себе си.

Поезията е все пак някакво избавление от грубия и безпардонен свят. Модерния поет гледа на поезията и литературата именно като възможност да излезе от тленното и осигури собственото си безсмъртие и живот във вечността.

Това безсмъртие е славата да си избран и да се отличаваш от останалите. И отличавайки се от тях, да ги презираш.

До тази идея достигат индивидуализмът и модернизмите, на които Пенчо Славейков е първият проводник и изразител в България. Баща му не достига до тази крайност, макар у него да се долавят подобни чувства и идеи.

Модерната личност иска да е силна, самостоятелна, непобедима, за да определя сама живота и съдбата си. Това желание тя го е превърнала в главна своя идея и религия.

Но същата тази модерна личност е безпределно нещастна, отчаяна, смазана, победена от обстоятелства, от завистта и злобата на другите.

Ето как Петко Р.  Славейков представя какво става в душата на такъв човек:

В душата ми вътре,

като в океана,

лежат на камари

разбити надежди.

О, дълбок и тъмен,

океан накълмен,

на кому са знайни

твойте вещи тайни?

Кой ли ще да може

пълно да разкаже

на родът човешки

мойте мисли тежки?

Или поет може,

ил никой не може.

(„Разбити надежди”)

Тезата „или поет може, ил никой не може” да разкаже за тежките мъки на драматично обърканата човешка душа бива развита от Пенчо П. Славейков в неговите поеми, посветени на големите творци от миналото.

9.

Аз вече съм лансирал тезата, че Петко Р. Славейков подготвя още през възраждането появата на българските модернисти и особено идеологията на индивидуализма.

Но не във философски план, а като начин на художествено изображение, използване на поетически средства, натоварване на стиха с особен смисъл и звучене.

Паралелите и сходствата с поезията на сина му Пенчо доказват тази теза. Разбира се, Петко Славейков прави това неосъзнато, спонтанно, по нагласите на поетическото си съзнание и особеностите на таланта си.

Затова аз намирам за не съвсем точно твърдението на Тончо Жечев, че Петко Р. Славейков е „изцяло в народната стихия, в интересите и борбите на рода, на племето, на нацията”.

И на контрапункта му, според който Пенчо П. Славейков е „изцяло в плен на най-модерните индивидуалистични търсения тогава в Европа, при Ницше и т. н.”.

Старият Славейков, за разлика от сина си Пенчо, е активен обществен деец, политик и държавник. Това е едното проявление на неговото битие.

Но той не е изцяло в политиката. Старият Славейков принадлежи в много по-голяма степен на литературата и културата. Докато синът му Пенчо е само писател. Той е обществен деец покрай литературата, доколкото литературата е социално явление, а писателят - обществен деец.

Големият поет винаги предчувства бъдещето както на обществото, така и на литературата и го подготвя със своето слово. Звуковете, интонацията, идеите се усещат в словото на големия поет.

Това слово отваря пътя на новото, което може да дойде веднага, но може и да се появи по-късно. И когато дойде онова, което той е предрекъл, в него непременно е съхранено наследството и предчувствието на предходника.

Така се затваря кръгът и се събират в едно миналото и настоящето и се виждат източниците на влияние и на типологичните сходства.

Защото нищо не произлиза от нищото и всяко ярко явление в литературата има своето продължение в бъдещето.

Всяко значимо творчество съдържа в себе си знаци, които ще разчетем окончателно някъде в бъдещето; както и всяко ново явление е следата, по която трябва да тръгнем, за да разгадаем загадките му и открием неговия първоизвор и предизвестието за него.

Без съмнение те могат да бъдат открити в творчеството на баща му Петко Славейков.

Българският индивидуализъм и модернизмите от края на XIX век възникват под силно външно влияние, станало възможно поради постигнатата вече в достатъчна степен „изравненост” в социално, икономическо и културно отношение на българския свят с европейския.

Проблемите на Западна Европа все повече стават и български проблеми; драмите, които европейската личност преживява се съотнасят и с драмите, от които българската личност е обзета и не е в състояние да се освободи.

При такива изравнявания езикът на различните национални литературите става общ и дори еднакъв в техния смисъл, образност и звучност. Различните народи говорят с различни думи, ала смисълът, който изразяват е един и същ.

Но тези естетически явления имат (и то поради всичко това) чисто български основания. Българската литература вече е постигнала необходимото съвършенство на своя език, изпълнила се е с многообразието на модерното време, заговорила е за сюжети, проблеми и личности, каквито преди не е имало.

От тук е възникнала и необходимостта в нея за обновление, което да я направи още по-чувствителна и изразителна.

В България също се появяват и самотници, и отчаяни, и безнадеждно влюбени, за които животът е изгубил смисъл, и индивидуалисти, на които е чужда тълпата. Те също искат да се изразят чрез литературата, да заявят своето съществуване и да се легитимират.

Така българската литература получава възможността да се приобщи към модернистичните школи и течения, да ги усвои съобразно своя опит, нагласи, възможности, наличие на авторите, за които тези школи се превръщат в житейски и творчески опит.

Тези фактори не дават основание да твърдим, че българският индивидуализъм или че българските модернизми в различните им проявления са напълно различни от западноевропейските и това различие да го оценяваме като изключително и неповторимо.

Напротив, то е съвсем естествено и дори необходимо, защото е доказателство за зрелостта на българската литература, която не копира и не подражава сляпо на чуждото, а го осмисля и идейно, и идейно естетически, и нравствено.

Беше време, когато по чисто идеологически и политически причини, за да може да бъде допуснато изучаването и издаването на тези школи и течения, да се твърди, че те са различни от западните. Т. е. не са опасни и няма да застрашат идеологическата чистота на българското литературознание. А и на цялата ни литература.

Излишно е да се правят подобни уговорки, не защото не са верни, а просто защото не са необходими.

Още повече че никоя литература не би могла да си припише, че е образец на индивидуализма, символизма, експресионизма и което и да било друго модернистично течение.

Просто защото всяка национална литература си е създавала свои модели. И те именно придават чара на литературния свят в неговите национални разновидности.

Затова и трябва да приемем за напълно нормално един от предходниците на българския индивидуализъм големият наш поет Петко Р. Славейков, а най-яркият негов представител да бъде синът му Пенчо П. Славейков.