ВЕРНИЯТ КОЛЕНКА
превод: Мина Карагьозова
Между Вера Петровна и Коленка избухна любов. Техните души се съединиха благодарение на старото приятелство и комуналната квартира.
Откакто Вера Петровна напусна мъжа си, тя смени няколко квартири. Но „покойният” й мъж навсякъде я преследваше и не я оставяше без внимание. На едната квартира той устрои скандал, на другата - преби до кръв непокорната си жена. Това беше третото, и съдейки по всичко, най - сигурното пристанище.
Вера Петровна и Коленка бяха връстници, и двамата бяха под тридесетгодишни. Но по силата на обективни обстоятелства Коленка - клубен работник - беше Коленка, а Вера Петровна - учител по математика - Вера Петровна.
Благодарение на изключителната си начетеност и ненатрапващо се поведение Коленка беше завоювал благоразположението на новата си съседка по квартира.
Вечер Коленка седеше до Вера Петровна в нейната мъничка стаичка и говореше:
- Верочка, ти можеш да бъдеш модел за икони - самата човешка красота. Глупак е твоето мъжленце, че не е опазил такова съкровище. А виж аз от тебе нито крачка няма да отстъпя. Заповядай, царице, всяко твое желание ще изпълня…
Вера Петровна се прикриваше зад дългите си мигли и напрегнато слушаше музиката на думите на Коленка.
Тя действително беше много красива, но така за нейните достойнства никой още не беше говорил.
Вълшебница. Коленка нежно милваше ръцете на Вера Петровна и топло ги докосваше с устни.
- Аз съм очарован, не забелязвам времето, което прекарвам с теб. На работата се мотая като нещастник. Вкъщи само чакам минутата, когато родителите ми някъде ще излязат. Разбираш ли, мила, те имат старчески странности, неправилно може да изтълкуват нашите взаимоотношения, да ги сметнат за лекомислени… За какво са ни старците, наистина? На нас без тяхната намеса ни е хиляда пъти по-добре…
Вера Петровна се съгласяваше. За нея и без това, с благословията на мъжа й, злите езици пускаха неприятни слухчета, които като бездомни кучета се носеха по града и се подхранваха от „състрадателните” провинциалисти.
- Развратница, - шептяха си жените.
- А защо да не греши? Красивата жена винаги е чужда жена - с хихикане подхвърляха мъжете. Някои при среща нахално се усмихваха на Вера Петровна, като стари познати, други в удобни места даже се опитваха да своеволничат с разведената жена и не разбираха защо тя ги пердаши по физиономиите или започва да плаче.
- Качва си цената - говореха в такива случаи.
А единственият грях на Вера Петровна беше, че е красива. Коленка не позволяваше глупости. Той, можеше да се каже, трептеше пред нейната красота и този любовен трепет постепенно завоюваше душата на самотната жена.
Измъчена от грубостите и заяжданията на бившия си мъж, Вера Петровна малко се доверяваше на хората, страхуваше се от тяхното лицемерие.
Веднъж нейният „покоен” доведе в дома си приятел. Помоли я да приготви вечеря за тримата и да постели легло за приятеля му.
А когато пийнаха от „беличката”, мъжът й излезе на стълбите, започна да звъни по апартаментите и да вика съседите да бъдат свидетели, че уж е заварил жена си с любовник.
А гостът седеше на масата и глупаво се усмихваше. На другия ден, цялата обляна в сълзи, Вера Петровна разказа за този гаден спектакъл на съседките. Всички се възмущаваха, съжаляваха я, но слуховете въпреки това пълзяха…
След месец Коленка вече не се криеше от родителите. Той, разбира се, не смееше пред тях да си позволи някакво отношение към Вера Петровна, освен приятелско, но официално ходеше със съседката на кино, на концерти и даже на разходка.
Нима можеха да се сетят недосетливите старци, че по това време между Вера Петровна и Коленка имаше съвсем близка връзка и всичко, което печелеше на черно, а също и част от заплатата той отделяше за подаръци и за лятната отпуска, който се надява да прекара някъде на брега на Черно море.
Техните отношения бяха отишли толкова далече, че Коленка страшно се измъчваше и се безпокоеше ако Вера Петровна закъсняваше от работа или сама ходеше по магазините. Даже такова задължение като блъскането по опашки рицарят на любовта доброволно пое на своите рамене. Той вземаше пазарската чанта и, като набързо изслушваше наставленията майка си, се приближаваше към вратата на съседката и с туптящо сърце се осведомяваше:
- Вера Петровна, отивам до магазина, от какви продукти имате нужда?
А когато най-после оставаха сами, Коленка изливаше цялата своя нежност в общуването с любимата жена. Той мечтаеше за тяхната бъдеща любов, рисуваше картини на любовен замък, където всичко е здраво и нерушимо за векове.
През зимата Вера Петровна забременя, но тъй като засега не бяха говорили за сватба, реши да се освободи от „доказателството за любов”. Коленка нищо не каза по този повод, а само тъжен и замислен я съпроводи в градската болница…
Операцията мина не съвсем успешно и на страдащия влюбен се наложи дълго време да идва под прозорците на болничната стая. Всеки ден в шест и половина вечерта той стоеше под прозореца и мълчаливо чакаше кога зад стъклото ще се покаже красивото лице, побеляло от мъчителна болка и голямата загуба на кръв.
Той тъжно се усмихваше на този свят лик и дълго гледаше, гледаше. После, когато заедно с лицето се появяваше ръка в прощален жест, отиваше в приемната и даваше на санитарката полиетиленов пакет с мляко, шоколад и пресни ябълки.
- Браво на него, - говореха жените. - Нашите мъже не си дават много зор. Ако не им кажеш, няма и да дойдат. А този всеки ден е като щик под прозореца и тя нито дума не му е казала. Ето това е любов.
Поучаваха Вера Петровна:
- Дръж се за него със зъби и нокти. Ако го не го наблюдаваш, ще ти го отмъкнат.
- Аз не съм куче, - тихо отговаряше Вера Петровна, - пък и той не е предмет, който отмъкват.
- Ех, мила, явно малко те е удрял животът - не знаеш цената на мъжете. Те, ако не пият, изневеряват, ако не изневеряват, бият. А такъв тих и предан е рядкост.
Вера Петровна вземаше книга и излизаше от стаята в коридора. Там, на кушетката на дежурната сестра, тя седеше до часа за лягане, тихо се радваше на чуждата радост и плачеше над чуждото щастие.
Така дойде есента и денят, когато щастливият Коленка, без да скрива радостната си възбуда, вдигна Вера Петровна на ръце до изхода на болницата и я завъртя по мокрия асфалт. Наоколо ликуваше природата и опиянените от пролетта врабци съчиняваха такива симфонии, че беше грях да не пощурееш от притока на радост от живота.
- Повече никакви болници, - шептеше Коленка. - Аз няма да допусна да разкъсват тялото ти, да ти причиняват болка. Любима моя, мое щастие, колко е хубаво, че ти отново си с мен!
Вечерта той, както по-рано, седеше в стаята на Вера Петровна и обсипваше лицето й, клепачите, шията с меки целувки. Звънецът на входа се чу толкова не на място и не на време, че Коленка трудно се откъсна от любимата и без да бърза тръгна да отваря входната врата.
Непознат подпийнал мъж безцеремонно го блъсна и, като го отстрани, високо попита:
- Къде е тук Веркината стая?
Коленка объркано кимна към полупритворената врата:
- А Вие, собствено, кой сте?
- Къш, котарак помиярски! Мъжът й съм. Чупка! - и хлопна вратата под носа на наудачника влюбен.
- Е, какво, не ме ли чакаше? - чу се от стаята. - Мислеше си, че ще се отървеш от мене, боклук такъв, и ще флиртуваш наляво и надясно, а след това твоите копелета да ги захвърляш на боклука? По стената ще те размажа, ако не си моя, ще си ничия…
- Не смей да се приближаваш - думите като острие разрязаха тишината.
Коленка крадешком заотстъпва назад. Сърцето му потрепери и стана изведнъж много голямо в тесните гърди.
- Негодяй, утайка, - шептеше Коленка в своята стая. - Трябва да направя нещо… Милиция, милиция, бързо… Пребиват жена! - Ръката му, с която държеше телефона, трепереше, гласът му се смъкваше до шепот, може би затова, че Коленка много бързаше и се вълнуваше, а може би защото се страхуваше да не го чуе неканеният гост.
След спасителното обаждане, той тихо се приближи към преградата, която разделяше квартирата и притисна ухо до стената.
- Ама помогнете ми! Има ли тук някой?.. - викаше жената.
Коленка се метна към вратата и безсилно се спря, краката му се подкосиха, а по гърба му запълзяха студени мравки. Коленка отчаяно рухна на дивана и закри главата си с възглавницата.
