Ваня Колева

„Времето е в нас и ние сме във времето…” Многопластово и неедностранно, то тече с различна по сгъстеност динамика - по-умерено или безпокойно-напрегнато, в забавен каданс или задъхано-невралгично.

Външно и обективно, то е историческо, обществено-политическо, културно, съизмеримо със събитийността и колизиите в развитието на човешкия колектив, със спецификите на социокултурната ситуация.

Вътрешно и субективно - времето е строго индивидуално, обвързано с интелектуално-емоционалните и духовно-нравствените критерии на човека, с представите му за родова памет и дълговечност, за дълг и чест, за отговорност пред тези, които вече ги няма, но и към тези след нас.

Защото родното място и спомените за рода са нашите корени. Те ни привързват към своите, формират ни като човеци, изграждат ни като личности.

А после - новите пътища, по които тръгваме, непознатите места, хора, събития, с които се срещаме, ни доизвайват - за да станем това, което всъщност сме.

Особено се отнася това за личности - търсещи и неспокойни. За индивидуалности със силен дух, с воля за себеусъвършенстване и по-нататъшно развитие. Кирил Георгиев е от тях.

Защото е наследил неукротимата борбеност на предците си, свидетели на Илинденското въстание, живо преплели своя път в противоречията между Яне Сандански и върховистите (хората от Двореца, приближени до цар Фердинанд).

Дядо му Стоян Танурски е бил ятак на Яне, а „войводата е нощувал три-четири пъти в нашата къща”. В техните представи „добродушните, милостивите хора не правят революции”. Човекът трябва да е справедлив, ако и да е жесток, когато се налага („Сезонът на спомените”, с. 19-20)…

А внукът - израснал и възпитан в друго време, за да се противопостави на тази философия, неизбежно трябва да упорства, да прояви характер и вътрешна сила. Като всякога се стреми към най-високото - към върховете, под чиято сянка е израснал.

Кирил Георгиев е роден на 16 февруари 1945 г. в гр. Сандански. През 1962 г. завършва гимназия и продължава образованието си в Медицински университет - София, специалност „Фармация”.

Като дипломиран фармацевт, отбива задължителната тогава военна служба. През 1973 г. със съпругата си се установяват във Варна, а от 1974-та започва да служи като военен фармацевт във Военноморските сили - и 19 години е под пагон.

Пътува с военни кораби до Севастопол, Одеса и Средиземно море. През 1993-та, едва на 47 години, когато е натрупал завидни знания и опитност, а деятелността и енергията му са в разцвета си, по министерско решение за реформи в армията, бива неочаквано пенсиониран.

Доста по-късно, премисляйки и преоценявайки събитията, с тъга ще напише: „…бях най-малкият ученик в първи клас, най-малкият студент - на седемнадесет години. Сега бях може би най-младият пенсионер. Станах един от многото, които бяхме излишни, бивши…” („Сезонът на спомените”, с. 81).

Но не се пречупва. Желанието да продължи го води към нови предизвикателства и предприемчивост. Със свой колега организират аптека срещу Автогарата. После - и самостоятелната аптека „Свети Врач” в ж.к. „Младост”.

Тук, във Варна, през есента на 1975 г., Кирил Георгиев е приет за член на литературния клуб „Христо Смирненски” към Дома на народния флот.

Още през януари 1976 г. - на годишно събрание на клуба, Иван Троянски го предлага за председател. Приема, но да бъде, както сам казва, „първи помощник на Иван Троянски” - и работи до него над 15 години, а до самия му край е негов съратник в проправянето и утвърждаването на духовната диря във Варна.

Заедно с Иван Троянски, Кирил Георгиев активно съдейства за създаването на Сдружението на писателите - Варна, чието начало е белязано с учредително събрание от 17 септември 1990 г., проведено в залата на Дома на писателя - Варна, в присъствието на 26 души.

Сдружението е легитимирано чрез съдебна регистрация във Варненския окръжен съд на 1 април 1991 г. с фирмено дело № 522.

Малко по-късно, в началото на юли 1992 г., излиза и първият брой на в. КИЛ („Култура, изкуство, литература”) - официалната трибуна на Сдружението на писателите. Кирил Георгиев е сред радетелите и опорните стълбове в съграждането и списването на изданието.

Първите си стихотворения Кирил Георгиев отпечатва в списание „Родна реч” през 1961 г., като „ученик в десети клас” („Сезонът на спомените”, с. 89).

През годините сътрудничи на почти всички литературни издания - вестниците „Пиринско дело” и „Средношколско знаме”, а после в „Студентска трибуна” и „Народна младеж”, в „Пулс” и „Литературен фронт”; в списанията „Родна реч”, „Читалище”, „Художествена самодейност”, „Пламък”, „Септември”; в литературните годишни сборници „Поезия” („Сезонът на спомените”, с. 86, 90).

През 1976 г. събира около 40 от най-добрите си стихотворения и структурира своята първа книга - предлага я за печат в издателство „Народна младеж”.

Две години по-късно, през 1978-а, той подменя голяма част от текстовете и в обновен вариант прави нов опит в същото издателство („Сезонът на спомените”, с. 90-91).

След много перипетии книгата излиза - едва през 1989 г. и с подкрепата на Военно издателство - София. Заглавието е „Другото е радост”.

А след нея се редят стихосбирките: „Параклис за невинни” (2006), „Разпятие” (2008), „Закъснял отговор. Избрани стихотворения” (2010).

Излизат и книгите с новели: „Помен за живи” (2009), „Близки върхове” (2015), „Сезонът на спомените” (2015), „Късни разкази” (2020).

Лауреат е на награда на Военно издателство, както и на наградата „Златен морски кортик”. Член на Съюза на българските писатели.

*
Силно и запомнящо се е словото на Кирил Георгиев. Лапидарно - стегнато и пестеливо на думи, но изразително като стил.

С образност и символика, внушаващи горда, неподправена красота, но и сила, неподвластна на случайни повеи и капризи. Увереност в себе си, упоритост и непоколебимост.

Усещане за сигурност, стабилитет и трайност, идещи от здравината и твърдостта на скалите.

Но и воля за растеж, за развитие, за напористо продължаване по-нататък и по-нагоре, които напомнят суровата планина, стръмните и непристърни урви, но и боровете, елите, мурите, забили корени дълбоко в земята и устремили зелени чела към небесата.

И полет на духа, влечение към безкрайността и далнините, към непознатото и непостижимото - вдъхновени от виещите се високо орли.

Планината - с ледовете и снеговете, с буйно-пенливите през пролетта потоци, с ветровете и бурите, но и ясно лазурната синева - е източник за особената метафорика, разкриваща човешката душевност, стремежи, опити за себенадрастване.

Обичан образ в тази поетика е клекът (Pinus mugo) - вид бор с храстовидна форма, по-рядко - дърво, чиято корона е ниска и стелеща се.

Както и при другите образи-символи, Кирил Георгиев очовечава растението, одухотворява го, приписва му болки и завист, желания и стремежи, воля за живот и вечна борба - да надмогне стихиите, да преодолее напора на по-силните видове, да не отстъпи пред непристъпността на сипеите и урвите - за да оцелее, да го има!

Нищо, че пълзи в ниското и не може да вдигне чело. „Сега разбирам болката на клека: / той има сили - няма върхове” („Байкушевата мура”) - съпричастен с него е поетът.

Другаде обобщава: „Законът в планината е жесток: / Живее, който побеждава. / Останалото го закриля Бог” („Клек”). Затова и всеки трябва да вярва в себе си. Да си вярва безусловно и да върви в своята пътека, да следва своя път. И не само да извоюва „правото - по върховете” да съществува („Еделвайс”), но и да живее с достойнство и с грейнали свободно очи.

Планината ражда горди и непокорни чеда. Волни и смели са те, решителни и непоколебими. Прозорливи и справедливи. Находчиви и предприемчиви. Изявени водачи, след които останалите тръгват уверено - защото те умеят да проправят пъртина, да отворят път.

И както най-високите дървета са най-брулени от урагани и вихрушки, така и най-добрите синове на планината поемат тежките удари от житейските изпитания.

Независимо къде ще ги отведе повеят на времето и съдбата. И макар сърцето да предупреждава: „Не сменяй / планината за море” („Град Сандански”), професията и дългът понякога налагат друго. По кой път ще тръгне човекът, какъв избор ще направи, зависи от безкрайно много условности. Трайна и здрава остава само връзката с родното място - и там пулсациите на сърцето са най-осезаеми.

„Родих се в планина. Живея край море. / … / Живея край море. Жадувам планина. / … / Разпънат съм между морето и небето. / И знам решението на сърцето” („Разпятие”) - такава е суровата изповед на поета. Оттук произтича и равносметката му: „Стръмна е всяка пътека / от люлка до гроб” („Пред гроба на Яне”).

Свобода на духа пронизва стиховете на Кирил Георгиев. В спомени за минало величие и тъга по отиващите си малки селища.

В бленуване по други времена, когато името и честта на човека са определяли смисъла на неговия живот.

Когато мъжката дума и поетата отговорност имат силата да решават съдбовни за род и държава въпроси.

И когато любовта между двама души - изпитана в годините и дори чрез смъртта - продължава да ги води и да осветява пътя на живия. Любов и преданост, вярност и душевно съприкосновение.

И всеотдайност - към близките и обичаните, към съкровените за душата неща.

Кирил Георгиев навърши своите 75 години, изживени достойно и с чест. И всякога - с гордо вдигната глава.

На многая лета!