Пенчо Пенчев

Уважаеми приятели и гости на поетесата Виолета Бончева, радостен съм, че ми се предоставя възможност да споделя мисли с вас, относно нейното творчество, относно поетичния сборник „Подари ми цвете”, както и за поредната й пиеса, публикувана в самостоятелно книжно тяло, със заглавие „Най-истинската любов”.

Поканата към мен от Виолета дойде внезапно, две седмици преди днешното представяне и аз естествено, изказах опасения, че времето е кратко.

После ми мина през ума, че за Виолета може да се разказва дълго и да се говори много, защото фактите провокират възможност за това - 13 или 14 публикувани нейни книги, едната от които двуезичната „В пъпа на луната” - с второ издание в Буенос Айрес, почти тригодишно пребиваване в Монтерей, Мексико, национални и международни награди, публикации на нейни стихове и разкази в Испания, Латинска Америка, САЩ, Швеция, Франция и др.

Моето експозе ще бъде по-различно от обичайните отзиви за един автор, в деня на премиера на неговата нова книга, защото 2021 г. е специална за Виолета - изминали са точно 40 години от появата й в литературната преса.

Ще се опитам да направя един бърз обзор на творчеството й, защото смятам, че той трябва да не бъде спестяван на празник, като днешния.

В предварителния разговор разбрах от нея, че прощъпулникът й е бил на страница„Съвремие”, приложение към нашия старозагорски в. „Септември”, а на първите й стихотворения път е дал тогавашният редактор на „Съвремие”, поетът Таньо Клисуров.

Преди да започна да пиша тези редове, трябваше да прочета всички поетични книги на Бончева, депозирани в електронния сайт на Библиотека „Родина” и ще споделя впечатленията си, без да претендирам, че съм критик и анализатор.

Поетичните книги на Бончева са седем: „Мокър етюд”, „Огледало”, „Повикан миг”, „Няма да има сбогуване”, „В пъпа на луната”, „Не си докосвал още девствен пясък” - написана на испански език и последната засега - „Подари ми цвете”.

Това, което установих, изчитайки всички тях е, че авторката е различна във всяка една поотделно.

Скромното издание на първата й стихосбирка „Мокър етюд”, 1990 г., е в издателство „Изблик” на поета Ботьо Буков, а художник на кориците е Михаил Косев.

В тази първа нейна книжка героинята на Виолета сякаш е с духа на смаяна от красотата на света пеперуда, която почти без рими, но ритмично-напевно разказва за дъжда, който е музикален, топъл, нежен, тих, бял и ситен, звънлив, крехък, нощен…

Виталните, метафорични стихове в „Мокър етюд” не случайно са забелязани още тогава от проф. Игов, който пръв пише критика за нея във в. „Литературен вестник”, а после става редактор на втората й стихосбирка „Огледало”, изд. „Литературен форум”, 1994 г. Критика пишат и Владимир Янев, Владимир Шумелов, Стойчо Маджарски, Стоил Стоилов, Ани Кожухарова и др.

Още първото стихотворение от стихосбирката „Огледало” ни въвежда в една друга атмосфера. Наред с емоционалните картини от живия живот, се усеща как се промъква философската нишка от размишления между сочни и свежи прилагателни и сравнения.

Тук всяко едно от стихотворенията е уникално, а запомнящите се открояват ярко, без да се натрапват с предвзето експериментаторско оригиналничене.

Това, което отличава стихосбирката „Повикан миг” от първите две, е еротиката, чрез която много фино и елегантно Бончева свързва емоционалното и енигматичното в ефирни и нежни стихове, които и днес звучат оригинално и въздействащо.

„Няма да има сбогуване”, е написана между едно завръщане от Мексико и предстоящ полет отново до другия край на света.

Дали от носталгията от дългото отсъствие е образувала фойерверк и от чувства или от силата на здрави приятелства - не знам, но тази книга може да носи едно подзаглавие, „Посвещения”.

Те са отредени от авторката на: „моите приятели арменци”, журналистката Росица Ранчева, художника Петър Русков, близката й приятелка Снежана и др.

Стихотворението „Завръщане в България” и поемата „Разказвам за своя дълъг път”, са двата бисера в тази стихосбирка, гръбнакът от думи, които я правят несравнима с първите три - „Мокър етюд” , „Огледало” и „Повикан миг”.

В двуезичната книга „В пъпа на луната” изгрява звездата на една друга, съвсем различна сякаш авторка, която е повлияна до такава степен от испаноезичната литература, че чувството е, че сякаш за пръв път четеш нейни творби.

Стихотворенията, освен че голяма част от тях съдържат специфичната атмосфера на екзотично Мексико, са написани в по-голямата си част по начин такъв, че биха могли да се сравнят с мъртво вълнение.

Стилът е коренно различен, почти липсват римувани стихове, те са ритмични, напевни, усещат се навеи от една далечна литературна култура, която извежда Бончева до първа награда на конкурса във Варна „Любовта, без която не можем”.

В предговора към книгата нейният преводач Рейнол Перес Васкес пише следното:

„В „Пъпа на луната” доказва, че Виолета Бончева изпитва преклонение пред Мексико - тя смесва въодушевлението с истинската поезия. Тази българска поетеса ни предоставя едно четиво, чиито ценни качества са вечни,защото съществуваме единствено, когато се отразяваме в живота на другия.”

От тук нататък творческият път на авторката тръгва през времето, което тече между редовете на прозата й в продължение на цели 13 години.

През това време излизат два нейни сборника с разкази: „Лилиум”, изд. „Факел” и „Капчици от Ескобедо”, изд. „Огледало”. И за двете книги са написани множество коментари и рецензии, „Капчици от Ескобедо” е номинирана от СБП за една от 20-те успешни книги, публикувани през 2018 г.

Но, както казват, всяко нещо изчаква своето време. Животът на стихотворенията на Виолета Бончева, писани в продължение на 13 години и публикувани в нашата и испаноезичната литературна преса, най-после се събират в един сборник - „Подари ми цвете”, изд. „Огледало”, София.

Този сборник дава живот на 80 избрани от авторката творби. Редактор е Пламен Анакиев, а художник на кориците - Росица Попчева.
Прави впечатление, че Бончева работи със старозагорски художници, между които Никола Москов, Димитър Чехларов, Валентин Дончевски.

И изборът й е винаги успешен, както за предишните, така и за тази, последна засега книга.

Нежната рисунка на Росица Попчева е в хармония не само със стихотворението, чието заглавие носи книгата, а с цялостната разлистена нежност в стиховете, продиктувана от неповторимата атмосфера на нашият град, Стара Загора, от неговите духовни богатства и традиции.

Четейки сборника си помислих, че той не е изненада за мен, а очакван момент на среща с талантливото перо на поетесата. В тази книга има всичко - и много нежност, и любов, гняв , и непримиримост, съзерцание, както и чисто житейски прозрения.

Условно тя може да се раздели на части.

В първата част като тънка сянка преминава през куплетите чувството на тъга, болка по изгубеното: „Болка”, „Приятелите” , както и разсъждения върху философията на живота - „Това е последната крачка”, „Не се обръщай назад” и др. Още в самото начало на книгата читателят навлиза в света на цветовете, ветровете, морските простори, необятните пространства, обсипани с облаци, ветрове и звезди…

Но всичко това не е самоцелен сбор от природни феномени - това са характерните поетични образи, чрез които Бончева изгражда стиховете си, които са сякаш рисунки от думи.

Този художествен похват - изразяване на чувствата чрез цветове и природни явления, според мен е неин патент още от първата й стихосбирка „Мокър етюд”.

Взрив от чувства към пролетта слага начало на втората част от книгата, която събира всички сезони в куплети. Ненапразно редакторът на книгата и издател Пламен Анакиев, нарича Бончева „художник на планетарния крайморски живот и пейзаж”.

Най-романтичната и привлекателна атмосфера може за дълго да задържи читателя в тази част от книгата, където човек открива себе си в стихотворения като „Романтик”, да изживее носталгията по отминалото, както това се случва в „Сезонът”, да сподели тръпката по несбъднатото, като в стихотворението „Да окъпем луната с дъжд от любов”….

Едно от отличаващите се стихотворения е „Август”- то се откроява от останалите не само със своя свободен стил, но и с богатствата на образите, сменящите се картини, метафорите…

В това стихотворение оживява обещаното дъно на чувствата, където героите се озовават едновременно и изглежда, че ще останат там за дълго или завинаги.

Ако приемем идеята, че книгата е разделена на части, то следващите две стихотворения сякаш случайно са били вмъкнати след романтичната слънчева зона на съдържанието. Това са „Испанска китара” и „Номад”.

В тях стиховете звучат като акорди на испански строй творби, които са дръзки откровения и ирония, отправена към липсата на искреност и доверие, що се отнася до качествата на истинската любов.

И тъй както „циганинът и конят дърпат живота по нагорнището”, (стихотворение, което обогатява книгата с нови и неочаквани образи книгата - циганинът, старата циганка пред колибата, тъпаните и булките), тъй и стихотворенията на Виолета Бончева ни „дърпат” след себе си и ни отвеждат в атмосферата на Града на липите и поетите.

Убеден съм, че няма старозагорски поет, който да не е посветил стихотворение на своя град. В своето „Нашият град”, Бончева го сравнява с бяла лястовица, кацнала в полите на гората.

В това стихотворение се споменават имената на всички големи поети - от Иван Хаджихристов и Иван Мирчев - до тези, до наши дни, тръгнали вече към по-добрия свят, но оставили свое значимо духовно наследство.

В „Смълчания ритъм на града”, „Този град”, „Живя един поет в този град”, „Моят град” Бончева се прекланя пред красотата и очарованието на родното си място, възхищава му се, тъгува и се радва.

Съвсем в края на книгата има едно стихотворение, „Мой език”, което ярко контрастира сред другите. То е написано с всичкия гняв на авторката, която въстава срещу нарочното изкривяване на красивия български език. В него тя не е спестила остри прилагателни, изваждайки на показ своето негодувание и непримиримост…

Едно голямо лирично отклонение прави Виолета Бончева в края на своята книга, с помощта на три стихотворения: „И ти”, „Подари ми цвете” и „Не съжалявай”.

Те са като венци от думи, които са , като ориентир към най-добрият начин да възприемем философията на живота, с лице към новото начало на следващите светове…

Като финал ще прибавя думите на издателя, Пламен Анакиев, публикувани на корицата на книгата:

„Подари ми цвете” е нов ориентир към Надеждата, поетичен прилив на Красота. Както в голяма част от белетристичните си творби, в поезията Бончева е вълнуващ художник на планетарния крайморски живот и пейзаж, но тя продължава да пише и с предано чувство на обич към Родината и българския език, към любимата й, хилядолетно достолепна Стара Загора, ущедрена от Бога с безброй събития, природна хубост и легендарни поети…. Полифонично въздействащи, най-добрите й стихотворения се запомнят и с неочакваната си поанта - изблик не на прицелена екстравагантност, а на съдбовно постигната земна мъдрост. Като мощни вдишвания на витален възторг забавеният им ритъм разкрива зрял нравствено-философски, изразен и експресивно музикално, светоусет…. „Подари ми цвете затвърждава успешния комплементаризъм в творчеството на талантливата писателка.”

Обещах на Виолета да кажа няколко думи за нейната пиеса „Най-истинската любов”, издадена през 2020 г. Разбрах, че това е петата й драматична творба след „Гражданското отделение”, „Мексиканска приказка”, „Отложена готовност” и „Калабрийски многолуния”.

Надявам се, че тя ще получи своята оценка от специалист и доколкото знам има вече такава. Аз само ще споделя, че прочетох текста с приятното усещане, че участвам в сюжета. Прочетох я, както се чете един забавен разказ, в основата на който са човешките взаимоотношения.

Да се надяваме, че един ден тя ще бъде поставена и ще имаме възможност да се докоснем до драмата на героите, която завършва с усмивка.

На добър час!