Кирил Христов

Други ще разгледат научната и обществена дейност на Димо Тодоров. Аз ще кажа малко думи само за човека.

Говорил ми бе за него Митьо Подвързачов: щели сме били чудесно да се разберем - без препирни. Мислех, че се шегува. Где ще намериш българин, който да не иска с всички средства да те принуди да мислиш и чувстваш като него - т. е. да се откажеш от своята индивидуалност.

И случи се, че тъкмо Митьо ни запозна на улицата. Влизаме в едно тихо заведение да поприказваме. Минават часове - не можем да се наговорим. А смятах, че сме на два противоположни полюса, че никога няма да се разберем. Измама! Всяка реплика на едина оплодява нова мисъл у другия. Разговорът върви без запъвания, без лишно многодумство, без разливания, на най-разнообразни теми.

Извънредна рядкост е да говориш с образован нашенец и после да не си мислиш: „Дявол да те вземе, отгде се изпречи на пътя ми!” Обикновено върви покъсано, ненужни отклонения към маловажно развалят органическия цялостен образ на разговора и остават една незадоволеност, едно нежелание да се повтори преживяното.

А тука на всеки миг трябваше да чувстваме, че свръх думите нашите глави са еднакво дейни изпращателни и приемателни станции. В разговор с такъв събеседник няма защо да с ебоиш, че ако половин дума не стига, хиляди са съвсем малко. Особено, когато всяка дума излиза от едни уста, озарени с най-хубавата, най-човечната усмивка, каквато можете да си представите.

Имах още няколко такива разговори с Димо Тодоров, при които много пъти изненадано съм казвал: „Чудно нещо! Вашият и моят начин на мислене могат да се приведат в пълна хармония!” После се откъснах от България, а откакто съм се върнал, пътищата ни, за жалост, не се кръстосаха ни еднаж.

Сега, узнал за неговата избързала кончина. аз си го ясно представлявам такъв, какъвто си го някога знаех, и мислено го поставям да действува при положения, при които аз се бих затруднил. И тутакси откривам, че има между нас и голяма разлика - в негова полза.

Той, макар да не отричаше Ботйовското „силно да люби и мрази”, не би се отдал по никой начин на такъв гняв пред пълновластието на глупостта и подлостта, какъвто тъй лесно обхваща мене - не би сторил това дори при най-оправдателни случаи.

А прекара живота си в една страна, гдето хиляди пъти е по-неизбежен гневът, отколкото да речем, в Германия, създала най-безпощадния между философите, Шопенхауер, най-големият „псувач”; или оня божествен свети Августин, който въпреки своята светост, казва ужасните думи: „От човек до човек е по-далеч, отколкото от животно до човек”.

Винаги, когато си помисля за Димо Тодоров, аз ще проверявам неволно, дали вратите на човечността не са се попритворили в моята душа. Той бе един прекрасен пример в живота, че не се изчерпва всичко с идеите и убежденията, че зад тях и пред тях има нещо неизмеримо по-важно, което се казва човечност, снизхождение към несъвършенствата, жива обич към ближен и далечен.

Мир на праха ти, благороднико!

——————————

в. „Литературен глас”, г. 13, бр. 510, 9.04.1941 г.