Георгий Иванов

превод: Татяна Любенова

***

Над морето във розово се издига луна.
И бутилка със вино зеленее в леда.

Уморено, полюшват се двойките влюбени
на хавайска китара под струни изгубени.

- Послушай! О, колко отдавна бе то,
сякаш също морето е и това вино.

Сякаш същата музика, и от същите струни,
ти послушай, послушай - така ми се струва…

- Не, приятелю скъп, то е грешка това.
Ний на друга планета живяхме тогаз.

И сме тъй уморени, и сме толкова стари -
и за нежния валс, и за тези китари.

——————————

***

Ще дойдат студове,
ще се посипят листи,
водата - ще е лед,
моя Любов, а ти?

И бял, кристален сняг
потока ще покрие,
мигът ще е без ласка,
моя Любов, а ти?

Но с пролетта добра
снегът ще се стопи.
Ще дойде топлина -
моя Любов, а ти?

——————————

***

На зима скучахме и се влюбвахме пролет,
и тенис играхме в жарък ден летен…
А сега летим под луната медена
и есента управлява кабриолета.

Златее още, посърващ злака,
дали е целта ни далеч или близко?
Но вече ловците, в червени фракове,
с весели хрътки - тичат…

Стана трудно да дишаш и сладостно…
Скоро, о, скоро бездиханен ще си,
под звуци на рог в дъбравата млада,
край блатни храсти и в ден мъглив!

——————————

***

Обичам аз фламандските платна
със плодове, със риби и със вино.
Месо от дивеч върху плоските блюда -
янтарно-жълти блясъци отлива.

Бои, изписвани със четката старинна
обичам. Войни с бляскаща тръба,
кълба барутен дим, убити,
коне изправени на задните крака.

Но повече са ми и скъпи, и желани,
тополите крайбрежни, наредени,
такъмите рибарски, розовата пяна,
на залези мечтателни от Клод Лорен.

——————————

***

Всичко в живота е просто -
като вир през прозореца светещ,
като този, в халата пъстър,
мечтаещ си млад поет.

С лулата дими разсеян,
поклащайки се полека.
Погледът му зареян
в кехлибарени облаци леки.

Вечер. Стадата прибират
изпрашените пастири.
Какво, да вечеряме - или
да напишем някой стих ли?

И започна: “Любовта е крилата…”
Недописа реда измъчен.
Върху пъстрия му халат
угасваше шарен лъч…

——————————

***

Топи се ледът. И сякаш
е пролет навън дошла.
Но лекият студ по кожата
говори: не, не е тя.

Мирис на сажди фабрични,
облаци леки вървят.
Рождественските елхици
мужиците ще донесат.

И всичко стои “на място”,
неизпомпана сякаш вода…
Вие знаете? Дали е ставало?
Нима няма да дойде тя?

——————————

***

На моста - за раздялата,
за огъня и за мъгла в нощта
въздъхнах. А до прозореца цъфтят
такива ярки мушката.

Пастири пеят и стадата вдигат прах.
Какъв прекрасен климат.
Как бързичко настъпва есента,
вече петнадесета година.

——————————

***

Весел вятър гони лед,
пролетната нощ е бледа.
Цяла нощ бих чакал пролет,
в озарен прозорец гледащ.

Гранит да гледам и вълни,
да слушам грохота неясен,
небе да виждам как струи -
ту във сребро, ту в синева е.

Сърце, ти бий във лад с вълни,
с тревога пролетна гори…
Лунният край, сега сребрист,
заменят бляскави зари.

Летят и чезнат птичи сенки
зад крепост - в сумрака таят.
И тънък връх сега светлее
над димно-розова Нева.

——————————

***

на И. Одоевцева

Разпилян в милиони
дребни частици,
в безвъздушен, леден,
бездушен ефир,
дето няма ни слънце, ни звезди,
ни дървета, ни птици,
ще се върна - отражение -
в този изгубен мир.
И отново, във летният парк,
романтичен,
в синевата на петербургския
май,
по алеите пусти ще мина
нечуто
и обгърнал скъпите рамена.

——————————

***

На И. О.

Поговори за глупости със мен,
поговори със мен за вечността.
И нека върху твоите ръце,
като дете, да легнат пролетни цветя.

Безгрижна си и толкова си тъжна.
Ти музика си, всичко ще простиш.
Тъй както пролетта си ти безгрижна
и като нея винаги тъжиш.

***

Над розовым морем вставала луна,
В льду зеленела бутылка вина.

И томно кружились влюбленные пары
Под жалобный рокот гавайской гитары.

- Послушай! О как это было давно,
такое же море и то же вино.

Мне кажется, будто и музыка та же
Послушай, послушай - мне кажется даже…

- Нет, вы ошибаетесь, друг дорогой.
Мы жили тогда на планете другой.

И слишком устали, и слишком стары
Для этого вальса и этой гитары.

——————————

***

Настанут холода,
осыпятся листы -
И будет льдом - вода,
Любовь моя, а ты?

И белый, белый снег
Покроет гладь ручья
И мир лишится нег…
А ты, Любовь моя?

Но с милою весной
Снега растают вновь.
Вернутся свет и зной -
А ты, моя Любовь?

——————————

***

Мы скучали зимой, влюблялись весною,
Играли в теннис мы жарким летом…
Тепер летим под медной луною,
И осень правит кабриолетом.

Уже позолота на вялых злаках,
А наша цель далека, близка ли?
Уже охотники в красных фраках
С веселыми гончими - проскакали…

Стало дышат ь трудней и слаще…
Скоро, о, скоро падешь бездыханным
Под звуки рогов в дубовой чаще
На вереск болотный - днем туманным!

——————————

***

Как я люблю фламандские панно,
Где овощи, и рыбы, и вино,
И дичь богатая на блюде плоском -
Янтарно-желтым отливает лоском.

И писанный старинной кистью бой -
Люблю. Солдат с блистающей трубой,
Клубы пороховые, мертвых груду
И вздыбленные кони отовсюду!

Но тех красот желанней и милей
Мне купы прибережных тополей,
Снастей узор и розовая пена
Мечтательных закатов Клод Лоррена.

——————————

***

Все в жизни мило и просто
Как в окнах пруд и боскет,
Как этот в халате пестром
Мечтающий поэт.

Рассеянно трубку курит,
Покачиваясь слегка.
Глаза свои он щурит
На янтарные облака.

Уж вечер. Стада пропылили,
Проиграли сбор пастухи.
Что ж, ужинат, - или
Еще сочинить стихи?

Он начал: “Любовь - крылата…”
И строчки не дописал.
На пестрой поле халата
Узорный луч - погасал…

——————————

***

Оттепель. Похоже
Точно пришла весна,
Но легкий мороз по коже
Говорит: нет, не она.

Запах фабричной сажи.
И облака легки.
Рождественских елок даже
Не привезли мужики.

И все стоит в “Привале”
Невыкачанной вода…
Вы знаете? Вы бывали?
Неужели никогда?

——————————

***

О расставаньи на мосту
И о костре и ночном тумане
Вздохнул. А на окне в цвету
Такие яркие герани.

Пылят стада, пастух поет…
Какая ясная погода.
Как быстро осень настает
Уже пятнадцатаго года.

——————————

***

Веселый ветер гонит лед,
А ночь весенная - бледна,
Всю ночь стоять бы напролет
У озаренного окна.

Глядеть на волны и гранит
И слышать этот смУтный гром,
И видеть небо, что сквозит
То синевой, то серебром.

О, сердце, бейся волнам в лад,
Тревогой вешнею гори…
Луны серебряный закат
Сменяют отблески зари.

Летят и тают тени птиц
За крепость - в сумрак заревой,
И все светлее тонкий шпиц
Над дымно-розовой Невой.

——————————

***

И. Одоевцевой

Распыленный мильоном
Мельчайших частиц,
В ледяном, безвоздушном,
Бездушном эфире,
Где ни солнца, ни звезд,
Ни деревьев, ни птиц,
Я вернусь - отраженьем -
В потерянном мире.
И опять в романтическом Летнем
Саду,
В голубой белизне петербургского
Мая,
По пустынным еллеям неслышно
Пройду,
Драгоценные плечи твои обнимая.

1943-1958

——————————

***

И. О.

Поговори со мной о пустяках,
О вечности поговори со мной.
Пусть, как ребенок, на твоих руках
Лежат цветы, рожденные весной.

Так беззаботна ты и так грустна.
Как музыка, ты можешь все простить.
Ты так же беззаботна, как весна,
И, как весна, не можешь не грустить.

1943-1958