ТЪГАТА НА СПОМЕНА
превод: Татяна Любенова
ТЪГАТА НА СПОМЕНА
Все пред мен се открива тази,
с тежка мъка покрита страница.
Ще избягам от хората празни,
но от нощите как ще избягам?
Всички живи ми стават далечни
и по-ясно ми е небитието,
до зори редовете извечни
се преливат в петна мътно-черни.
И съм все отговорен за всичко,
дето букви миражни се мяркат…
…Пълен дом със деца, аз обичам
и когато нощем те плачат.
——————————
ПАРАЛЕЛИ
1.
Под страшните думи небесни,
вълните космати ридаят.
И ситно, с презрение, бясно,
се киска над бурята дявол.
Но утро запалва небето -
и плиска вълна позлатена,
а в ситна роса проблесва
сълза завистливо-зелена.
2.
Позлатявайки краят на розите,
скланя слънцето лик уморен
и оглеждат се туберозите
във кристалите позлатени.
На сърцето ненужни са алени -
то се моли за розите свехнали,
за зюмбюлите непогалени,
за стъклата със плачещи лилии.
——————————
ПО ВОДАТА
То ливади ли, облаци, или вода
от луна омагьосани, жълта:
глад сребриста, сребриста далечина
е над мене, пред мене, безмълвна…
И не жаля за нищо… И нищо не искам…
На магьосница маската свети
и търкалят се думите й, излети
в далнината, над глад сребриста…
——————————
ПАДЕНИЕТО НА ЛИЛИИТЕ
На черна Нощ, бледният Ден -
отлитайки, предава факел:
в небе се рее, с плясък, ято,
ала закрилница, над мен,
в камината се вие златна
змия, преплетена в змия.
Взирам се в огъня - ленив:
а по стените шарки раснат,
люлеят се или пък гаснат,
след сянка - сянка се таи.
Сърцето помни друга сянка,
сърцето спомня си и плаче.
Последните светлеят, в здрача,
златисти въглени сега,
И мимолетни сгради падат:
в старинни гробища, в поля,
от сребърните им алеи
усещам как повява мрак…
В леглото бързо!…Там е топло,
А ти, вълшебнице, налей
капка от леката забрава,
та нощем лилиите бели
да чуват ясно със стебла
на падането си звука.
——————————
***
И защо, когато са се изменили,
сънищата пълни са с лъжа?
И защо над тъмните могили
по е буйна злачната трева?
За какво са лунни висините,
щом градината ми е в тъма?
И на нейните къдрици вити,
аз диханието слушам… сам?
——————————
ПЪРВИ СОНЕТ ЗА ПИАНО
Знам книга чудна, в страниците нейни
халюцинациите тайнствено са свити,
а паркът пълен е с небивалици и луна елейна
и те омайва кленът със листа хартиени.
Там, в очертанията на тревожна пустота,
опит от обаянието на луна зеленолица,
на белите менади се люлеят върволиците
и десет на мечтите по клавишите ехтят.
Ала с отблясъци на изумруд заляти,
вълнуват ме ръцете на девиче ято:
тъй лудо горди и кристално чисти.
Да скъсам искам аз халката здрава,
но няма мир, нито раздяла, ни забрава,
сърцето ми прорязват тесните следи…
——————————
ДВЕ ПЛАТНА НА ЕДНА ЛОДКА
Надвисне ли пламенна жар,
вълни ли се пръснат, пенни,
подобно, на лодка, платна,
в едно сме дихание слени.
От желания буря ни сля,
оплетени в сънища луди,
завинаги сложи черта
между нас съдбата ни будна.
И в нощи беззвездни на юга,
когато е тъмно и волно,
изгарящи, един - други,
да се допрем невъзможно е.
——————————
НА ДЪНОТО
Аз на дъното съм, отломка,
а над мен зеленее вода.
И от стъклената притома
няма път за чужда душа.
И небето си спомням, полета,
мрамор бял, водоем един,
помня струите на водомета
цял пронизан от огън син.
На бълнуването, ако повярвам,
дето в моя покой простенва,
Андромеда тъгува за мен там,
със ръката си наранена.
——————————
СРЕД СВЕТОВЕТЕ
Сред светове с трептящи светлини,
повтарям име на една Звезда…
И не защото я обичам, може би,
защото с другите се задушавам аз.
И ако в мен съмнението натежи,
при нея отговора ще намеря, вярвам,
И не защото там от светлини блести,
защото с Нея светло не ми трябва.
——————————
ВЪВ ВАГОНА
Достатъчно дела и думи,
да помълчим, и без усмивка,
снежи от облаците ниски,
а светлината е унила.
В борбата им непостижима
се мачкат тъмните ракити.
“До утре - аз ти казвам, - мила,
за днес със тебе вече квит сме”.
Без да бленувам искам, без да моля,
макар безмерно да съм виноват,
да гледам дълго белите поля
през налепените с памук стъкла.
А ти самолюбувай се, гори…
И уверявай, че си ми простила,
Във ивицата на зарите, ти пламти,
където всичко е застинало.
——————————
***
Мислех - сърцето е камък,
че е пусто и мъртво то:
дори в него огън и пламък
да проникнат - е все едно.
И наистина: беше ми болно,
ала болно - едва-едва.
И въпреки всичко - доволно,
ако можеш - духни сега.
Като в гроб в сърцето е тъмно,
знаех аз, че пожара ще спра…
Ето на…потушихме го умно,
аз умирам в дима.
ТОСКА ПРИПОМИНАНИЯ
Мне всегда открывается та же
Залитая чернилом страница.
Я уйду от людей, но куда же,
От ночей мне куда схорониться?
Все живые так стали далеки,
Все небытное стало так внятно,
И слились позабытые строки
До зари в мутно-черные пятна.
Весь я там в невозможном ответе,
Где миражные буквы маячат…
…Я люблю, когда в доме есть дети
и когда по ночам они плачут.
——————————
ПАРАЛЕЛИ
1.
Под грозные речи небес
Рыдают косматые волны,
А в чаще, презрения полный,
Хохочет на бурею бес.
Но утро зажжет небеса,
Волна золотится и плещет,
А в чаще холодной роса
Слезою завистливой блещет.
2.
Золотя заката розы,
Клонит солнце лик усталый,
И глядятся туберозы
В позлащенные кристаллы.
Но не надо сердцу алых -
Сердце просит роз поблеклых,
Гиацинтов небывалых,
Лилий, плачущих на стеклах.
——————————
НА ВОДЕ
То луга ли, скажи, облака ли, вода ль
Околдована желтой луною:
Серебристая гладь, серебристая даль
Надо мной, перед мною, за мною…
Ни о чем не жалеть… Ничего не желать…
Только б маска колдуньи светилась
Да клубком ее сказка катилась
В серебристую даль, на сребристую гладь.
1900 г.
——————————
ПАДЕНИЕ ЛИЛИЙ
Уж черной Ночи бледный День
Свой факел отдал улетая:
Темнеет в небе хлопьев стая,
Но, веселя немую сень,
В камине вьется золотая
Змея,змеей перевитая.
Гляжу в огонь - работать лень:
Пускай по стенам, вырастая,
Дрожа, колеблясь или тая,
За тенью изчезаеть тень,
А сердцу снится тень иная,
И сердце плачет, вспоминая.
Сейчас последние, светлей
Златисто-розовых углей,
Падут минутные строенья:
С могил далеких и полей
И из серебряных аллей
Услышу мрака дуновенье…
В постель скорее!… Там теплей,
А ты, волшебница, налей
Мне капель чуткого забвенья,
Чтоб ночью вянущих лилей
Мне ярче слышать со стеблей
Сухой и странный звук паденья.
1901 г.
——————————
***
Для чего, когда сны изменили,
Так полны обольщений слова?
Для чего на забытой могиле
Зеленей и шумнее трава?
Для чего эти лунные выси,
Если сад мой и темен, и нем?…
Завитки ее кос развилися,
Я дыханье их слышу… зачем?
1902 г.
——————————
ПЕРВЫЙ ФОРТЕПЬЯННЫЙ СОНЕТ
Есть книга чудная, где с каждою страницей
Галлюцинаци таинственно свиты:
Там полон старый сад луной и небылицей,
Там клен бумажные заворожил листы,
Там очертаниях тревожной пустоты,
Упившись чарами луны зеленолицей,
Менады белою мятутся вереницей,
И десять реет ох по клавишам мечты.
Но, изумрудами запястий залитая,
Меня волнует дев мучительная стая:
Кристально чистые так бешено горды.
И я порвать хочу серебряные звеннья…
Но нет разлуки нам, ни мира, ни забвенья,
И режут сердце мне их узкие следы…
1904 г.
——————————
ДВА ПАРУСА ЛОДКИ ОДНОЙ
Нависнет ли пламенный зной
Иль, пенясь, расходятся волны,
Два паруса лодки одной,
Одним и дыханьем мы полны.
Нам буря желанья слила,
Мы свиты безумными снами,
Но молча судьба между нами
Черту навсегда провела.
И в ночи беззвездного юга,
Когда так привольно-темно,
Сгорая, коснуться друг друга
Одним парусам не дано.
1904 г.
——————————
Я НА ДНЕ
Я на дне, я печальный обломок,
Надо мной зеленеет вода.
Из тяжелых стеклянных потемок
Нет путей никому, никуда…
Помню небо, зигзаги полета,
Белый мрамор, под ним водоем,
Помню дым от струи водомета,
Весь изнизанный синим огнем…
Если верить тем шепотам бреда,
Что томят мой постылый покой,
Там тоскует по мне Андромеда
с искалеченной белой рукой.
1906 г.
——————————
СРЕДИ МИРОВ
Среди миров, в мерцании светил
Одной Звезды я повторяю имя…
Не потому, чтоб я Ее любил,
А потому, что я томлюсь с другими.
А если мне сомненье тяжело,
Я у Нее одной ищу ответа,
Не потому, что от нее светло,
А потому, что с Ней не надо света.
1909 г.
——————————
В ВАГОНЕ
Довольно дел, довольно слов,
Побудем молча, без улыбок,
Снежит из низких облаков,
А горний свет уныл и зыбок.
В непостижимой им борьбе
Мятутся черные ракиты.
“До завтра, - говорю тебе, -
сегодня мы с тобою квиты”.
Хочу, не грезя, не моля,
Пускай безмерно виноватый,
Глядеть на белые поля
Через стекло с налипшей ватой.
А ты красуйся, ты - гори…
Ты уверяй, что ты простила,
Гори полоской той зари,
Вокруг которой все застыло.
——————————
***
Я думал, что сердце из камня,
Что пусто оно и мертво:
Пусть в сердце огонь языками
Походит - ему ничего.
И точно: мне было не больно,
А больно, так разве чуть-чуть.
И все-таки лучше довольно,
Задуй, пока можно задуть…
На сердце темно, как в могиле,
Я знал, что пожар я уйму…
Ну вот… и огонь потушили,
А я умираю в дыму.
