Щрихи от творческия и човешки портрет на Димитър Стефанов

Продрум Димов

Повод за подобен извод ни дава една от последните му поетични книги - „Дишах дълбоко”, пък и цялостният му житейски и творчески път, защото в течение на повече от шест десетилетия Димитър Стефанов не само дишаше дълбоко, но и ореше дълбоко и засяваше семената на своето дарование в българската литературна нива.

Връщам се отново към този рядко надарен, упорит и амбициозен наш творец, защото на 18 октомври 2018 година, той ни напусна, след като съвсем наскоро изпрати неочаквано отвъд и своята доблестна съпруга, с която споделяха обич и творчески усилия на поетическото поприще.

Всъщност кой е Димитър Стефанов? Роден е на 20 март 1932 г. в с. Шумата /сега Денчевци/, Дряновска община. Завършва гимназия в Дряново през 1950 г., а висше образование - чешка и българска филология - получава в Прага, Чехословакия през 1954 г.

За отбелязване е, че като гимназист и студент винаги се е нареждал сред най-надарените и интелектуално извисените випускници при обучението у нас и в чужбина.

Още през школските си години е с подчертани интереси към литературата, от тогава датират и първите му скромни творчески изяви.

Постепенно ги задълбочава и като студент в Прага става редактор на в. „Димитровско знаме”, издание на българите в братската славянска страна.

В средата на 50-те години на миналия век се завръща в родината си и се посвещава на интензивна литературно-творческа дейност.

От 1955 до 1969 г. е литературен редактор в Радио София.По-късно /1969-1972/ завежда отдел в сп. „Пламък”. А през периода 1973-75 г. работи последователно като редактор в издателствата „Народна младеж” и „Български писател”.

След това е дългогодишен първи зам.-главен редактор на в. „Литературен фронт”. Известно време ръководи и Творческия фонд на СБП, подпомага дейността на Българския ПЕН-център, както и на редица други международни асоциации. Освен това той е съучредител и първи председател на Българския клуб „Про Словакия” и на българския хайку-клуб /2000/.

Паралелно със заеманите ръководни постове Димитър Стефанов се потапя пълноценно и всеотдайно в националното ни литературно битие.

Сътрудничи на списанията „Пламък”, „Септември”, „Съвременник” , в. “Литературен фронт”, на детските издания „Септемврийче”, „Дружинка”, „Славейче”, а също така и на българското национално радио и телевизия.

Нагазил с творческо самочувствие в литературните ни води, талантливото перо на Димитър Стефанов дарява родната ни изящна словесност с десетки книги за възрастни и деца, особено в областта на поетическото творчество.

Не по-малко значими са и книгите му с хайку, есеистика, литературни статии и интервюта.

Забележителен е неговият принос и в сферата на преводната ни литература.

Именно на него българският читател дължи възможността да се докосне до произведения от чешки, скловашки, руски, сръбски и други чуждестранни автори. Димитър Стефанов даде българско битие у нас на редица талантливи славянски поети - Витислав Незвал, Войтех Михалик, Ян Скацвал, Милан Руфус, Игор Хохел и др.

Неговите устремни творчески десетилетия, разпростряли се през втората половина на миналото столетие до наши дни, имат неоценим принос в най-новата литературна история.

Още с първите си публикации във вестниците „Емос” /1947/ и „Народна младеж” /1951/ бъдещият поет подсказва на културната ни общественост за пръкването в литературното ни пространство на ново дарование.

И може би е изпитвал твърде силно окуражаващото удовлетворение при излизането от печат през далечната 1957 година на дебютната му стихосбирка „Слънце да не залязва”.

Представям си колко е бил вдъхновен, когато в трепетните му ръце попада първата му поетическа рожба.

Доколкото го познавам, той е емоционален човек и с нескрито вълнение посреща всяка своя публикация в печата.

При всяко публикуване на моя рецензия за него веднага ми звънеше, запъхтян, за да ми благодари.

Беше изключително чувствителен и го зареждаше с творческа енергия появата му в печата, особено пък при излизането на някое ново негово издание.

Но в същото време беше и доста взискателен към себе си, когато предлагаше ново заглавие за печат.

Затова и втората му поетична книга „Довиждане до идващите дни” попадна в ръцете на читателите му чак през 1964 г.

Но тя се оказа и твърде стимулираща, защото скоро беше последвана от други негови книги - „Най-голямото небе” /1965/, „Знак за събиране” /1968/, „Долу на слънцето” /1970/, „Верига от криле” /1970/ и десетки други поетични произведения за възрастни.

Паралелно с творчеството му за възрастни, талантливото му перо започва често да навестява и света на малките ни питомци.

Така още през 1970 година най-младата ни читателска аудитория беше удостоена с първата му творба за деца - „Край, написан от опашка”, последвана от „Синьо конче” /1978/, „Стъклена къщурка” /1979/, „Звънче на колело” /1980/ и други заглавия, с които общуваше с децата ни през следващите години.

Негова творческа стихия обаче си остана поезията за възрастни. За това най-красноречиво говори внушителната поредица от нови стихосбирки, които го нареждат сред първия представителен ешалон на водещите ни автори на мерената реч.

Особено благодатни за него се оказаха 80-те, 90-те години и първите две десетилетия на 21 век. В тази насока своеобразни жалони в професионалното му творческо израстване са стихосбирките му „Несъответствия” /1983, 1994/, „Всекидневни сонети” /1991, 1994/, „Защо снегът?” /2002/, „Петте годишни времена. Избрани творби в два тома” /2011/, „Видимости” /2016/ и др.

Неговото целокупно творчество е един своеобразен, изключително чувствителен барометър на обществено-политическото ни и духовно битие.

В него пулсират дълбоките социално-психологически и нравствени промени. В творбите му присъства неспокойното, забързаното, напрегнатото, кога градивно - кога драматично време на нашия съвременник.

В произведенията му усещаме диханието, нравствения облик на двете епохи - едната -възраждаща човека, а другата - разрушителна, предизвикала моралния разпад на обществото и погубваща татковината ни.

Поезията му отхвърля негативното в генезиса на обществото ни и утвърждава неутолимия му стремеж към светлото, красивото и нравствено извисеното.

В цялостното творчество на Димитър Стефанов резонират не само острите социално-психологически проблеми на сложното ни и противоречиво съвремие, но в редица негови творби е намерил отражение и интимният свят на нашия съвременник.

Твърде характерна в тази насока е и стихосбирката му „Трепети на сърцето”, която навести читателската ни аудитория през 2016 г.

А това беше времето, когато ни свързваше вече добро и сърдечно близко приятелство.

Щом излезе от печат, веднага ми я изпрати с дарствен автограф: “На Продрум Димов - един приятелски сътрепет в повече! Август 2016, Д. Стефанов”

Тази книга на моя приятел ми допадна с преобладаващата в нея интимна лирика. Тя показа и ни въведе в умението на поета да прониква в тайните и смълчани дълбини на човешката душевност и в същото време да извиси ролята и водещото значение на любовта в нашето битие.

Книгата завладяващо ми хареса с горещото си емоционално съдържание, седнах и подготвих рецензия за нея - „Високите стойности на интимния свят”.

Същата беше публикувана своевременно във в.”Дума”. Тя се посрещна с подчертано радушие от автора, който, дълбоко развълнуван, грабна веднага телефона, за да ми благодари най-сърдечно.

Връщам се неслучайно към тези наши сърдечни съпреживявания, защото по това време те бяха набрали вече доста висока скорост.

Често общувахме по телефона, а понякога си уреждахме срещи в София. Освен това с нескрито удоволствие участваше и в столичните премиери на мои книги.

По време на срещите и разговорите ни той просто се разтоварваше, неведнъж ме е потапял в своите битови и творчески преживелици в София и в нередките му пътувания и пребивавания в любимото му родно село Денчевци.

Беше вложил много усилия и средства, за да възстанови във възрожденски архитектурен стил бащината си къща.

За жалост здравословното му състояние застрашително се влошаваше и го лишаваше от възможността да пътува. Но това е друга доста натъжаваща тема за разговор.

Силно обаче ме впечатли книгата му „Дишах дълбоко”, която се появи по лавиците на книжарниците през 2015 година. Своевременно ми я изпрати, за да напиша някой и дуг ред за нея. Грабна ме веднага парещото й начало.

„Аз не живях, за да умирам.
Живях, да си казвам,
че животът е обич.
Живях да ви казвам:
обичта е живот.”
Д. Стефанов

Мисля, че в тази гореща и искрена изповед, излята в стихотворението му „Равносметка по стръмното” от стихосбирката му „Дишах дълбоко”, отваря вратичката и разкрива до голяма степен истинската философска, творческа и човешка същност на неговата личност и творчество.

Струва ми се, че тук му е мястото да се върнем към първите му творчески години, когато, разочарован от някои неправди в изграждащото се ново, социалистическо общество, не скрива и известни свои огорчения от разминаването на думите и делата, отразени в немалко негови поетически рожби.

А това е предизвиквало раздразнения сред ортодоксалните апологети на партийната линия. И неслучайно по време на традиционните априлски литературни дискусии през 1958 г. Георги Караславов, галеникът на тогавашния режим, го характеризира като „объркан идейно, млад литературен творец”.

Това обаче не може да го смути и той продължава да отстоява и търси себе си под родното ни литературно небе, повлиян от идейно-творческото въздействие на Атанас Смирнов, сродна душа от Дряново, и поета Атанас Далчев.

Без да напуска света на своята творческа лаборатория, Димитър Стефанов натрупва солиден поетичен опит, като постоянно радширява усърдните си търсения, добирайки се до нови форми и жанрово разнообразие.

Така пристъпва с хъс и в полето на есето, фрагмента, лиричната миниатюра. Да не говорим за страстното му сродяване с японското хайку или пък за паралелното му приобщаване към превода, за което вече споменахме.

Подобна жанрова многоликост наблюдаваме и в „Дишах дълбоко”. Изданието се състои от пет глави: „Да премълча ли?”, „Тръпки”, „ Извадки от времето”, „Топли погледи” и „Птича памет”.

И понеже авторът се откроява десетилетия наред със своята другост, ни поднася доста оригинално съдържанието чрез добре обмислено, взаимно допълващо се редуване на поезия с хайку стихове, фрагменти и лирични миниатюри.

По този начин той отразява, понякога доста лаконично, сложната гама в съвременните човешки взаимоотношения, изтъквайки на преден план обичта и нейната могъща въздействаща сила за избавяне на нашия съвременник от тежкото бреме на трудно поносимото ни съвремие.

В сюжетно-тематичен аспект изданието не е лишено и от творби с емоционална интимна насоченост.

Но преобладават стиховете, които поставят на прицел човешката уродливост, низост и падение, погубващи безнаказано нашия съвременник.

А това не може да не предизвика възмущението на здравия разум, изригването на народното негодувание, заливащо нерядко, неудържимо улици и площади в страната.

Ето какво е заставило поета да „диша дълбоко”, за да оцелее, извисявайки на най-висок пиедестал обичта, която е живот.

Това е и основната причина стихосбирката „Дишах дълбоко” да се приема ласкаво от литературната ни критика.

„Тази книга - пише Георги Цанков в своята рецензия за нея - внася човещина и светлина в съвременната ни литература и най-важното - добавя с „нежнописа” си към образа на любовта „нейното антивреме, нейния антиопит, нейната антиматерия” и я превръща категорично в петото годишно време” - извор на нетленност.”

И неслучайно този добронамерен критичен дух на поезията на Димитър Стефанов се радва на отзивчивостта на критиката ни още с появата му на родния ни литературен небосклон.

За него са писали Димитър Дублев, Георги Караславов, Никола Инджов, Георги Струмски, Иван Цветков, Димитър Танев, Иван Спасов, Владимир Свинтила, Чавдар Добрев, Симеон Хаджикосев, Здравко Недков и много други известни представители на съвременната ни литературно-критическа мисъл.

Димитър Стефанов извървя дълъг, но плодотворен житейски и творчески път, оставяйки име на ярък творец в националния ни литературен живот.

И може би това го утешаваше до сетния му мъчителен земен ден на 18 октомври 2018 г., когато ни напусна тихо и безшумно.

За него БНТ и дума не обели, тъй като тя продажно и лакейнически обслужва чужди интереси, постоянно загърбвайки истинските ни национални духовни ценности.

Но той ни остави светлия пример с неподкупната си скромност, възрожденско трудолюбие и творчество - неоценим принос в българската духовна съкровищница.

20 ноември 2018 г.