СТАНИСЛАВ СТРАТИЕВ
Бегли щрихи от портрета му
Името на този забележителен наш драматург нашумява с невероятното му дарование още през втората половина на 60-те години, когато се появяват на бял свят книгите му „Терца до дама” /1965/ и „Самотните вятърни мелници” /1969/.
Радушният прием на неговите актуални драматургически творби през 70-те и 80-те години на миналия век го наредиха скорострелно сред най-талантливите ни съвременни драматурзи.
Особено атрактивни с дълбокото си художествено-естетическо и морално въздействие се оказаха силно впечатляващите му произведения „Троянски кон” /1971/, „Дива патица между дърветата” /1972/, „Пътешествие без куфар” /1972/, „Пеещият кораб” /1973/, „Пейзаж с куче” /1977/, „Подробности от пейзажа” /1977/, „Сако от велур” /1979/, „Рейс” /1982/, „Живот в небето” /1983/ и др., които се играеха в препълнени салони в столичните и провинциални театри.
Читателите и зрителите посрещаха дълбоко развълнувани критичния поглед на автора върху тогавашната действителност.
На сцената оживяваше живият живот, лишен от фалшив ентусиазъм, смело показващ прикриваните и съзнателно премълчавани и заобикаляни от най-високо място социални и нравствени недъзи.
Но тук трябва да се отбележи, че Станислав Стратиев бичуваше с талантливото си перо вземащите все по-обезпокояващи размери социални и морални неправди от позициите на творец, който страда и более от недопустимото разминаване на думите и делата на социалистическа България.
Той беше човек с изключително чувствителни сетива, които улавяха негативните социални процеси и резонираха болезнено в душевността му.
А гражданската му съвест го заставяше повелително да излива добронамерено своята неудържима тревога върху белия лист.
В творбите му вреше и кипеше художествено творчество, което поставяше на справедлив осъдителен прицел човешката и политическата уродливост, погазваща безнаказано светли социални идеали и мечти.
Именно тези тревожни несъгласия на автора, изразени с блестящ драматургичен език и завидни естетически похвати при изграждането на художествените образи и разкриването на драматичните конфликти, допаднаха на публиката.
Затова и хилядите почитатели и ценители на театралното изкуство приемаха постановките на неговите пиеси като един своеобразен живителен отдушник.
Те просто си поемаха дъх и отморяваха от голямото социално напрежение, наслоявано с години по онова време, което, разбира се, имаше и своите високи социално-икономически и духовни стойности.
Демократично и хуманно устроеният автор не можеше да приеме социално-политическите и нравствено-психологическите деформации и застави своя завиден талант да воюва с тях на театралната сцена.
А това несъмнено го извиси заслужено в очите на целокупната ни културна общественост. Затова и неговите заглавия не напускаха театралните ни сцени.
Спомням си в Пазарджик на какъв голям интерес се радваха по онова време многобройните представления на „Римска баня”, „Сако от велур”, „Рейс” и други негови нашумели пиеси.
Струва ми се, че Станислав Стратиев, наред с Никола Русев, Йордан Радичков, Иван Радоев формират една забележителна възродителна епоха в битието на родното ни кино и театър през онези години.
Съдбоносното разместване на обществените пластове през последните три десетилетия ни натрапи нов нехуманен начин на живот, погребвайки безцеремонно нашите изконни национални, социални и духовни ценности.
Новото „демократично време” загърби безразсъдно и водещи имена на българската духовност. Създаде се впечатление, че тинята на безвремието сякаш затлачва името и на този голям български драматург и все по-рядко се говори за него.
Ето защо ми се ще да се върнем с тези скромни редове към някои страници от изключително богатия му в житейски и творчески план, приносен път.
Кой е Станислав Стратиев?
Роден е на 9 септември 1941 г. в София, където завършва гимназия през 1959 г. и българска филология в Софийския университет през 1968 г. Още от младите си години свързва своя живот и израства покрай трудовите хора, работи като фрезист в завод „Васил Коларов” /1962/, а по-късно е редактор във вестниците „Народна младеж” /1964-1968/ и „Стършел” /1968-1976/.
Това му дава възможност да навлезе в литературно-творческите среди и да потърси реализацията си чрез интензивното общуване с белия лист, работейки като драматург в Сатиричния театър.
Интересите му към литературното творчество датират обаче още от гимназиалните му години, когато през 1958 г. се появяват и първите му скромни творби по страниците на в. „Средношколско знаме”.
Все по това време навестява нерядко и сп.„Родна реч”. Постепенно творчески укрепва чрез сътрудничеството си с разкази и фейлетони във вестниците „Народна младеж”, „Стършел”, „Пулс” и списанията „Пламък”, „Септември”, „Театър” и др.
За забележимото си и многообещаващо дарование Станислав Стратиев подсказва още в първата си самостоятелна книга „Самотните вятърни мелници”, където ни пренася в детския свят на фона на проблемите на нашия съвременник.
В следващите творби той ни потапя в интересите си към нравствените взаимоотношения, уважението си към човешката красота.
В сюжетно-тематичен план твърде актуално звучат повестта му „Дива патица между дърветата” и сборникът „Подробности от пейзажа”.
Станислав Стратиев е мислещ, истински задълбочен автор, който проникновено навлиза в сложната гама на съвременните социални и нравствено-психологически проблеми.
А комедиите му „Римска баня” и „Сако от велур”, дебютирали на времето на сцената на Сатиричния театър, грабнаха публиката с невероятния си силно въздействащ хумор и дълбок социално-психологичен заряд.
За разлика от някои негови колеги, които се стреснаха стъписани от вероломното, зашеметяващо нашествие на така наречените демократични промени след 10 ноември 1989 година и се почудиха какъв творчески път да избират, за да оцелеят, той остана верен на своя творчески натюрел и на добронамереното си критично социално перо.
В това ни убеждава недвусмислено и внушителната поредица от солидни произведения, в които отстоява себе си през хаотичните безразсъдни години на нескончаемия разрушителен „преход”: „Балкански синдром” /1990/, „Българският модел” /1991/, „Последно кино” /1990/, „Упражнения по другост” /1993/, „От другата страна” /1994/, „Лице от Греко” /1997/, „Мотиви за кларинет” /1997/ и др.
С други думи Станислав Стратиев отстояваше с мъжествена духовна гръд като несъкрушим вълнолом налудничавите вълни на необузданото безумие, защитавайки своята човешка и творческа същност.
Именно в тези горещи и несигурни години имах възможност да се срещнем и разговаряме, макар и за малко, с този своеобразен, уникален наш автор. Беше юни 1993 година. Течаха мъчителни месеци за националната ни култура.
С нестихваща сила продължаваше анатемосването на творци с лява ориентация, като им се приписваха смъртни грехове от миналото.
Мнозина от тях биваха обявявани за бездарници, лансирани и фаворизирани незаслужено някога от комунистическата власт. И за някои от низвергнатите трябваше да дойде признание от Запад, за да се поопомнят домораслите, самозабравили се свръхценители на духовния ни живот.
Те не можеха да преживеят, че Станислав Стратиев си беше завоювал солидни позиции сред пишещите братя и обществото ни.
Неговите книги се радваха на ласкави отзиви и рецензии от Веско Жеков, Стоян Каролев, Здравко Чолаков, Атанас Свиленов, Светлозар Игов, Симеон Хаджиокосев, Чавдар, Добрев, Юлиан Вучков, Северина Гьорова и множество други изтъкнати представители на родната ни литературно-критическа мисъл. Завистта не можеше да му прости за този „незаслужен” порой от хвалебствия.
Той обаче не трепна ни най-малко от този бесен пристъп на лекомислието и не напусна своята творческа барикада.
В този напрегнат летен ден беше поканен да гостува на местната общественост в Младежкия дом на Пазарджик. Възползвах се от случая и установих първите си контакти наживо с него.
Беседата му беше интересна и допадна на многолюдната аудитория с умните му разсъждения и доводи да защитава здравомислещите в съвременния литературен свят.
Почувствах ненадейно облекчение от неговото слово, поокопитих се и му зададох няколко въпроса, свързани с долнопробните набези на днешните духовни погромаджии.
Направиха ми страшно приятно впечатление неговите смели отговори и призиви да не се страхуваме и да се опълчим против гробокопачите на прекрасното ни културно-историческо наследство, в това число да опазим и сътвореното през годините на социалистическа България. В същото време даде да се разбере, че осъжда и някои недомислия, недопустими недъзи на миналото.
В зала „Устрем”, където се състоя срещата, сякаш витаеше въздухът на доброто отморително слово, нахлул живително, породен от бодрите слова на госта от София.
Не се стърпях, скочих и отидох да го поздравя. Това беше и първото ми докосване до този интересен събеседник. Предложих му веднага да направим едно интервю за местния печат, но той се извини, че трябва веднага да пътува и ме помоли да му изпратя въпросите, за да ми предостави с обратна поща своите отговори.
Приех с радост идеята му и много скоро бях удостоен с изненадващата му отзивчивост. И на 13 юли 1993 г. в.”Знаме” в Пазарджик предложи гостолюбиво страници за неговите любезни отговори.
Разговорът беше онасловен: “Без националната култура не сме народ, а група хора, които ядат и пият на едно място някъде накрая на Европа”.
С това многословно заглавие покойният писател и издател Георги Марковски го беше заселил и в моята книга „Горещи години”, която привлече веднага с появата си вниманието на обществеността в страната ни.
Събеседването с него е искрено и дълбоко смислено, потапя ни с охота в света на творческата му и човешка философия. У него всяка дума е добре премерена и отправена на точен адрес.
Когато се отвори дума за състоянието на родната ни драматургия през изминалия почти половин век на тоталитарния режим, категорично отхвърля тоталните негативни оценки на тенденциозни повърхностни емоционални брътвежи на загубили разум отрицатели.
По негово дълбоко убеждение през този рядко исторически период от най-новата ни история са се родили немалко добри пиеси в сюжетно-тематичен и художествено-естетически аспект.
Но в същото време са се промъквали до сцената и слаби,често несръчно идеологизирани драми.
Но през 70-те и 80-те години са сътворени и много силни, ярки произведения на отечествената ни драматургия.
Този възход свързва с имената на Никола Русев, Йордан Радичков, Иван Радоев, Валери Петров. Според него „Старчето и стрелата”, „Суматоха”, „Човекоядката”, „Морско синьо” и мн. др са своеобразни върхови постижения на родната ни драматургична мисъл.
А това е и солидна предпоставка за възхода и на българския театър. Но не бива да се забравят и пагубното влияние на идеологическата цензура, фалшивите изисквания за партийност в литературата, рамките на социалистическия реализъм, измислените теории за положителния герой, за оптимизма, конфликта на доброто със злото и пр.
Тези неща на практика са спъвали развитието на творческата мисъл на талантливия българин. Но това съвсем не означава, че трябва да се загърбват и маргинализират големите ни успехи в този безспорен духовен възход.
Чудя се днес къде се изпокриха тези самонадеяни господа, които се надпреварваха кой повече да оплюва миналото. Дали си дават сметка, че през последните тридесетина години не се роди нито едно силно вълнуващо драматично произведение или кинолента, които да нашумят и да пренесат обществото ни в атмосферата на нравствено извисени и красиви, благородни преживявания.
Нерядко сцената се задъхва от низост и падение, а екранът бълва и ни гнети с толкова убийства и насилие. Питам се докога долнопробна драматургия по американски образец ще ни се предлага за еталон и нов модел на поведение. Колко унизително звучи този антихуманен духовен упадък и не му се вижда краят! Но това е тема за друг, неотложен разговор.
Станислав Стратиев следеше отблизо и болезнено преживяваше безразсъдните разрушителни процеси в духовната сфера, които не пощадиха и българския театър.
Сериозно го безпокоеше безцеремонното пренебрежение към родната пиеса, която изведнъж драстично беше загърбена от съмнително, често пъти чужда драматургия.
А това чуждопоклоничество изведнъж стихийно нахлу и вземаше вече застрашителни размери. Затова намираше участта и съдбата на българската драматургия в началото на прехода направо за трагична.
„Лошото е - споделя той - че това не интересува почти никого. Нахлуването на чужди произведения е също нормално и законно след дългите години забрана. Но когато се прекалява, както това става с американската масова продукция, с криминалната, порнографската и „религиозната” пошла продукция, която заля страната и екрана на телевизията, тогава нещата стават тревожни. Това е пряко посегателство наистина върху националната ни идентичност, колкото и да не съзнаваме това в момента. Да се надяваме, че първоначалното увлечение към досега забраненото ще отмине и хората ще започнат да ценят нещата според техните качества.”
За съжаление в продължение на вече три десетилетия чуждопоклонничеството продължава безпрепятствено да върлува и задушава духовния ни живот, лишавайки го целенасочено от изконните ни национални стойности и пренебрегвайки талантливите ни люде. Сега културата ни е натикана в кюшето и никой не се трогва за това.
Средствата за нея все повече се ограничават, закриват се културни институции, клубове, читалища, библиотеки, но всичко това е извън полезрението на управляващите.
Това унизително състояние на нещата сериозно безпокоеше и нашия голям съвременен драматург.
„Всяка държава - казва той - която иска да има бъдеще, която иска да съществува, поддържа и развива своята национална култура. Няма национална култура, която да не е подпомагана от обществото и държавата. За жалост нищо подобно у нас няма. Бюджетът на културата се намалява с всяка изминала година и е направо просешки. Тя, културата, е оставена на доизживяване. Перспективите, според мен, не са обнадеждаващи.
В началото на така наречения демократичен преход като че ли настъпи неудържим ад и за българската книга, която беше изоставена, варварски прегазена от прехвалена западноевропейска и американска преводна литература.
А голяма част от това „културно” нашествие имаше пошъл характер и наред с недобронамерената лавинообразна западна филмова вълна допринесе за нравствена деградация на обществото ни, пося опасните плевели на уродливостта, която избуя необуздаема в ужасна престъпност, наркомания, комерсиализация, които не престават да погребват изконните ни национални добродетели и да рушат нравствените и духовни устои на българщината.
В тази насока функционално все повече отпадаше и изчезва и в момента креативната роля на българската книга, на европейската и руската литературна класика.
Тези процеси не можеше да не притесняват чувствителната душевност и на автора на „Римска баня”.
Според него българската книга е в окаяно положение, принудена да води неравна борба с вълната от преводна скандална улична литература, която носела значителни приходи на „патриотичните” ни издатели.
В същото време и самите разпространители се въздържат да предлагат книги от наши автори и на книжния пазар се появяват само някои нашумели заглавия.
Но разсъждавайки върху художествено-естетическите достойнства на домораслата наша литература, смята, че ширещата се графомания и немалкото слаби книги от наши автори наистина не култивират здрав естетически вкус и отблъскват читателите.
Затова и произведения на български автори често не издържат конкуренцията на голяма част от вносната литература.
Лично той намира, че ненавсякъде се стимулират достатъчно талантливите ни литературни творци, което се обяснява и с липсата на законодателство, което решително трябва да се намеси за решаване проблемите на родното ни книгоиздаване.
Според него, както в много страни, така и у нас, трябва да се създадат национални квоти за духовната област. Но намира, че бъдещето на добрата българска книга е в ръцете на държавата и нейните компетентни органи, но и на многобройните читатели, които, за съжаление, все повече намаляват в условията на растящата духовна апатия и в липсата на средства дори за физическото ни оцеляване.
След реставрацията на капитализма в неговия най-уродлив вид, наистина условията са трудно поносими и нанесоха непоправими поразии не само в материалната,но и в нравствената и духовна сфера на нашия съвременник.
И въпреки всичко, той е убеден, „че, рано или късно, днешното отчаяние няма бъдеще”. Вярва, че „обществото ни ще се измъкне от кризата - икономическа и всякаква, от хаоса и разрухата, ще намери сили и желание в себе си да отделя повече внимание на българската книга. Без нея ние не сме народ, а група хора, които ядат и пият на едно място някъде на края на Европа”.
С тази твърда и непоколебима вяра в щастливото бъдеще на народа ни, на българската книжовност и духовност Станислав Стратиев живя и твори до сетния си земен ден на 20 септември 2000 г.
Жалко, че си отиде толкова преждевременно, но той живя пълноценно и остави име сред най-забележителните творци в историята на духовна България.
11 декември 2018 г.
