Светозар Казанджиев

Той беше сложен, не лесен човек. Пламваше от искра, изгаряше до пепел. Понякога имах усещане, че го прави нарочно, за да не го вземат за светец. Не смяташе, че е ангел и бе убеден, че няма ангели под небето. Ганчо не беше такъв по рождение.

Мнителността му бе наложена от обстоятелствата и средния пръст на съдбата. Тя го принуди да „копае светлина от камък” и цял живот да се утешава с „вярата, люляна тайно в празния му скут”.

Като поет, режисьор, издател, навсякъде влагаше изтерзаната си и непокорна душа, но никъде не бе оценен. Звънът на неговите черни камбани го следваше неотклонно.

Понякога го объркваше. Чудеше се как да опази живота, който му разпиляваха и как да се помири с другия, който му пробутваха, а той не приемаше. Толкова беше зает с борбата за оцеляване, че не му оставаше време да се съсредоточи.

Дошъл в Смолян съвсем млад, изпълнен с надежди, се чувстваше ненужен и чужд.

Роден на 16 октомври 1932 г. сред житата на Тракия (с. Караджалово, Пловдивско), вместо да се опива от благодатния огън на тяхното злато, беше принуден да се дави от пушека пред кладите, на които „изгаряха” неговите пиеси.

Ганчо бе похитен от политическата система. Тя му приписа вина, която непрекъснато да изплаща, заради нетрадиционното мислене и език, който не стои зад зъбите му. На всички подмятания за някакъв грях, за партиен сарказъм, Ганчо отвръщаше с бурен гняв и тъжна усмивка.

Поетът смяташе, че да се пише хубаво, трябва да се пише талантливо, а ако е искрено и вдъхновяващо, значи е трябвало да се напише. Когато нямаше сцена да репетира, повтаряше стихове, вярваше, че животът му е непобеден и ако стане нужда светът да бъде спасяван, той ще му го предложи.

Като творец, Ганчо беше свързан съдбовно със своя народ. Но си давеше сметка, че човечеството е по-силно от даден народ и че то ще удържи напора на времето, а народът, който нехае за себе си и за човечеството - ще погине.

Това засилваше неговото страдание и болката, когато нашият народ се луташе в своето минало.

Преследван цял живот от съдбата, той се научи да бъде прецизен във всяка изречена или написана дума. Беше строг и безкомпромисен, когато се идентифицираше със словото. Пишеше малко, съмняваше се много. Това е отговорът за „късния му дебют” в поезията.

Въпреки че той можеше да го направи още в края на петдесетте и началото на шейсетте години на миналия век.

Името му битуваше в литературния свят, стиховете му звучаха по рецитали из цяла България, другаруваше с най-младото поколение поети, станало известно като „априлско”…

Самовзискателността не му позволи да предложи заглавие на стихосбирка, нито да ни остави дебела „тухла” с мемоари или публицистика, в която да разобличава убийците на живота, осъдили съвестта му да страда.

Чак в края на живота си събра в шепи 24 от многото стихотворения, които лежаха в чекмеджето. Всички те, минали през „иглените уши” на автоцензурата, са плод на размисъл и оценка на преживяното, заключителен акорд на неговата елегична душа.

Стихотворенията и поемите звучат като тъжни опуси, изпълнени с печал, с лиричен трепет и сила. „Тревожна тишина” огласи поетичния му глас, за да го чуем и да го носим в паметта си.

„Мъчителна е съдба като тази на Ганчо Керечев - пише писателят и литературен критик Атанас Лазовски. - Той е максималист. По рождение носи и силно изявява една от отличителните черти на истинските българи: правиш ли нещо много важно за хората, то трябва да стане безукорно, да отговаря на най-високите мерки. И логично следва суровото отнасяне към самия себе си: знаеш как трябва да бъде и затова, щом не си доволен от резултата, остани в сянката на мълчанието си…”

Стиховете на Ганчо Керечев обичат страданието. Те са съкровена изповед на чувствата, шепот и стон, споделена мъжка печал. В „Сантиментална поема” той изповядва:

Земя, сега след толкоз време,
след толкоз снегове и дъжд
мълчи, потънал във проблеми
един сантиментален мъж.

Беше в началото на Милениума, пътувахме заедно за Димитровградските празници на поезията. Като един от близките приятели на Пеньо Пенев, Ганчо хранеше съкровени чувства към града на бригадирската младост.

Беше топъл май, а за нас, които слизахме от планината - горещ. Главният път от Пловдив за Хасково минава край Караджалово. Спряхме до една чешмичка да пием вода. Пред нас, в равното, бе неговото родно гнездо. Ниските къщи с червени керемиди се губеха сред зелените дървета и закъснялото ябълково и прасково разцветие.

Най-отсам, беше селското гробище. Моментът - вълнуващ, синовен. Изхождайки от собствените си чувства, които ме обладават при всяко пътуване, съвсем спонтанно предложих на Ганчо да извика:

- Мамо, тук съм! Минавам край село на път за Димитровград!

Настоявах да го направи, колкото и да беше нахално от моя страна.

- Тя ще те чуе, приятелю. Ще се възрадва - и ми се напълниха очите, защото преди пет месеца бях загубил своята майка. Но той премълча. Седнал до чешмата с лице към селото, гледаше, както се гледа със слънце в очите.

- Да тръгваме! - рече троснато и зае мястото до шофьора. Мълчахме до Димитровград.

Сбърках и сега съжалявах. Черта на емоционалните хора. С Ганчо сме една зодия, той е роден на 16 октомври, аз на 19, с просека от 20 години между неговото и моето раждане.

Когато влязохме в града, той се оживи. Спряхме пред Дома-музей „Пеньо Пенев”. Първото, което ни впечатли, беше току-що откритият паметник „на Димитровград новия гражданин”, дело на скулптура Петър Панчев. Пеньо седеше на пейка, вглъбен в мислите си, тъжен. До него седна и Ганчо - едно младо и едно старо момче.

Докато четях стиховете изписани на мраморната плоча зад гърба на поета:

Всеки огън гори - догорява,
никой извор вовек не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

На гарата, на един хвърлей от нас, пристигна влак. Приглушената свирка и заглъхващото пъхтене ме върна към онзи 27 април на 1959 г., когато Димитровград погребва поета. Тогава два влака, идващи от изток и от запад, се срещат на железопътната линия, машинистите надуват сирените, за да отдадат последна почит на Поета с ватенката.

Ганчо стана, опря ръка върху бронзовото рамо на вечно младия си другар и каза тихо, сдържано: „Не съжалявай, Пеньо!”

Влязохме в музея. По време на рецитала, организиран от Градската библиотека, Ганчо прочете стихотворението „Димитровград”, посветено на театрала Иван Русев.

И днес след толкоз неудачи,
по пътища недовървени
аз идвам тук да се изплача
пред корпусите ти червени.

Че ти от всички най-сърдечен
прибра в прегръдките си Пеньо.
И знам, че в оня час уречен,
ще найдеш място и за мене.

Ганчо се среща с Пеньо Пенев през лятото на 1957 г. Той и Валери Копралев редактират многотиражния вестник „Добруджанска дума” в Тутракан, а Пеньо пристига на работа при тях, изпратен от Съюза на българските писатели (СБП).

В броя на многотиражката от 16 август същата година, Пеньо Пенев публикува стихотворението „Епоха” от цикъла „Когато се наливаха основите”.

То е от най-зрелия му период. Лирическият герой се е сблъскал с всички недъзи и подмяната на социалистическата идея, стигнал е до извода, че не може повече да мълчи и започва открито да се бунтува. Стихотворението е протест срещу строшеното огледало на българската действителност от времето на могъщия ентусиазъм. Дълбоко критично и много харесвано, то е прочетено по радио „Свободна Европа”, стига до ушите на Политбюро на ЦК на БКП, а финалът му: „Колко трудно е в нашия век да бъдеш честен човек”, се изписва подобно на лозунг върху стените на подлези и гари, на кулокранове и стари постройки…

След приключване на летния сезон в Добруджа, героите се връщат в София. Многотиражката е вече събитие, но не в полза на авторите. На заседанието на Секретариата на СБП от 24 септември 1957-а, те са привикани като обвиняеми.

Председателят на Съюза Христо Радевски, по природа е деликатен човек - е възмутен: „Що за поезия е това? Такива стихотворения не са за многотиражка! Кой ще ги разбере?”

Георги Караславов обаче е необуздан. Нахвърля се с ругатни върху тях: „Вие, чисто и просто напсувахте властта, напсувахте нашия Съюз, целия наш живот. Това сте направили с тези стихове”.

Лальо Маринов (Ламар) и Пенчо Данчев са по-дружелюбни. Ламар тихо отронва: „Чудя се как може да се печатат такива стихотворения?!”…

По настояване на Караславов Съюзът изпраща писмо до всички редакции на централния печат - да не печатат техни стихове.

С друго писмо, подписано от Ламар, Ганчо Керечев и Валери Копралев са изпратени в Димитровград, а Пеньо Пенев е оставен в София като сътрудник на многотиражката на Локомотивния завод.

От този 24 септември 1957 г. започва „ходенето по мъките” за Пеньо, за Ганчо и за всеки, осмелил се да надигне глас и извика: „Царят е гол!”

С „Епоха” приключва редакторството на Ганчо Керечев и смелостта на „Добруджанска дума”. След няколко години разкаяние и борба за хляба на различни места из страната, като част от поетичната бохема на 50-те и 60-те години на века, през 1968-а Ганчо завършва Висшия институт по изкуствознание в Харков - факултет „режисура”.

Преди да получи дипломата си, е изпратен на стаж в Московския художествен академичен театър и в театър „Таганка”, при Юрий Любимов, един от най-ярките реформатори на съвременната руска драма.

В Смолян Ганчо Керечев идва с две неща като „зестра”: приятелството с Пеньо Пенев и стажът му в „Таганка”. Но онова, с което иска да заяви себе си, престои. И много скоро го прави.

През 1967-а поставя в Родопския драматичен театър „Маклена Граса” - пиеса от Николай Гурович Кулиш, украински драматург, журналист и педагог, убит по време на репресиите.

Той си дава сметка за няколко важни неща: идва от Москва, където театърът е много по-демократичен от нашия, носи нови тенденции и идеи, овладял е модата в сценичния реализъм, мечтае за впечатляващ дебют.

Избира нетрадиционно заглавие за своя дипломна работа, автор пред чието име още тегне забрана, а формата, по която да го реализира - антидогматичен плакат със социална насоченост. Той залага на изразни средства от стилистиката на „големия агитационен театър” на ХХ век.

Насочва сюжета от карикатурата към политическата метафора и от политическата призивност към философската обобщеност. Изгражда спектакъл, който изобразява краха на илюзиите.

„Маклена Граса” на Ганчо Керечев на смолянска сцена, се откроява като бяла лястовица върху афиша на българския театър от края на 60-те.

Главните роли се изпълняват от Георги Палагачев, Кирил Симов, Никола Видолов и Ангелина Сотирова. Образите им в спектакъла, стават емблематични.

„Сега, когато като на филмова лента пред мен преминават много сцени от този спектакъл, ме пронизва и болка. Поради обстоятелства, извън театъра и разпри вътре в театъра, беше прекъснато творческото развитие на неговия режисьор (Ганчо Керечев). Това е един от примерите в моя живот, когато талантът не се съхранява, а се прекършва - пише Иван Русев, тогава драматург на Смолянския театър.

Пиесата се превръща в празник за малкия град. Ганчо е най-повтаряното име в гилдията. „Маклена Граса” разбунва духовете в много театри. Особено в София, където е играна няколко пъти.

Младият режисьор доказва, че е дошъл в Мелпомена, не за да живее лесно, а да живее достойно. Да покаже на света, колко е красив интелектуалният труд минал през сърцето.

Още един светъл епизод от биографията му - любовта, огрява живота в Смолян. Наближаващият 40 години мъж решава да се ожени. Да увери домакините, че е тук не като в край - гробище на надеждите, а в град - творец и съзидател, имащ нужда и от неговия талант.

Затова избранницата е тукашна - Мария Кафелова, библиотекарка в окръжния център. Жена със здрави корени и силен характер, способна не само да вдъхновява, а и да крепи необуздания творчески дух. По-късно, това съчетание на Тракия с Родопа, ще се превърне в градска легенда, а участниците в нея ще я разказват, всеки по свой начин.

Петър Стайков, художник на постановката и Сашо Чобанов - автор на музиката, свидетелстват, че когато Ганчо оповестил своето намерение и представил коя е любимата, целият артистичен състав на театъра и самодейците от читалище „Христо Ботев”, където по това време е театралната сцена, застават зад младоженците.

И понеже нямало как да осигурят бяло платно, от читалището до Градския съвет, свалили шлиферите и балтоните си, постлали ги на земята, за да минат по тях влюбените.

Сватбеният ден на Мария и Ганчо Керечеви е запечатан в „Сантиментална поема”.

Вижте откъс от нея:

И спомням си оная вечер
и оня час, във който ти
сама в ръцете ми усети
как цялата земя лети.
И тичаха след нас дървета,
цветята с целия площад
към стълбището на съвета -
към църквата на тоя град.
И като песен, или знаме,
или пък нещо по-добро
избухна във кръвта ми пламък
и гръмна сватбено хоро.
Танцуваше до мене мила
и светеше, като звезда.
Звезда да беше се родила
не би изглеждала така…

Годината е 1968-а. Станало е голямото изригване на идеите и новото човешко мислене. Наивитетът или лудостта на живота е в разгара си. Един му казват всеобща заблуда, други - всеобщ ентусиазъм. В случая е вярно второто.

Всенародният порив към „сияйните върхове” на новото време, кара мнозина да преоткриват своето местоживеене, различно от своето местораждане.

В страната върви духовен подем на плещите на природно напредничавите хора, на алтруистите сред народа. Споменът у Ганчо, че е бил редом до „барабанчика на похода”, го тласка в този подем, настоява да бъде полезен.

Но, както се казва, в случая става точно обратното. Тази дръзка пиеса и неотшумялото минало в „Добруджанска дума”, вървят след него, не като израз на гражданство, а като проклятие. Нито културните, разбирай и политически, нито писателските среди са готови да му простят.

Набеден, както е модерно за онова време, за антипартиен творец, „закичват” го с несъществуващи грехове и го зарязват в тъмното.

А Ганчо Керечев е жив и няма никакво намерение да се предава. За своята червена кръв и за голямата си Революция, пише на Джагаров, на Караславов, на Левчев… И, когато не го чуват, той произнася своя „Нарочен монолог”:

Аз без тебе нямам нищо, моя Революцийо.
Имам само пръст край село с два надгробни знака.
Имам спомен от целувка - нежността на мама
и едно сърце в гърдите като трепетлика.
Аз съм беден като всички твои знаменосци.
И затуй съм твоя рана, твоя дълга болка,
съвест твоя, правда твоя, твоя цел висока.
Моя жива и насъщна, свята Революцийо!

Това, че е руски възпитаник, няма никакво значение. Любимов и „Таганка” са далече, не могат да му помогнат. Дори проф. Марк Яковлевич Поляков от театралния институт „Луначарски” в Москва, пристигнал специално в София да гледа „Маклена Граса”, е отклонен от среща с режисьора.

Няма никакво последствие и от похвалните статии на проф. Надежда Сейкова, Стефан Танев и Ана Иванова за нашумелия спектакъл. Няма! Гилотината е наточена за главата на Ганчо, свисти над него, без да пада, за да я отсече.

Младият и амбициозен режисьор вместо лауреат, става белязана птица. Започват политическите и идеологически разпри с него. Изненадите го следват една след друга.

За жалост, все лоши. Цензурите прилагат изпитаните средства на отровителство, както днес ние копаем върху голата плът на земята и посипваме раните със сол, тъй и те ровят с нокти биографията му. Безмълвно и деликатно, като остатъчен земетръс.

Дори му разрешават да поставя пиеси и в други театри - Хасково, Ямбол, Кърджали, Димитровград, Търговище, но не и в София.

Постановките му се отличават с гражданската си смелост и оригинални сценични решения, но „критиката” мълчи или ако изрази мнение, то е пиесата да бъде свалена.

Оставя го да се терзае, да се съмнява, да страда, докато рухне имунната му система. Години наред е без работа, а обясненията - стандартни - „за идейни и политически грешки”.

Висока цена, която е трябвало да плати Ганчо Керечев за гражданския си бунт срещу несправедливостта, несъвместим с театралните догми на времето.

Такава е участта на твореца в провинцията. Тя няма нищо общо с тази на поетите или театралите от големия град.

Тук атмосферата е различна, често му се налага да твори въпреки обстоятелствата - когато се върне от работа, когато даде своето на семейството, когато заспят децата, когато градчето спусне пердетата и угаси лампите…

В София е лесно - вестници, списания, телевизия, радио - хонорари, критика, отзвук на книгите и театралните постановки, конкурси, рецитали - възможност. Споделям това не като хленч, а като премълчавана и неглижирана истина. Едва ли някой ще й обърне внимание.

Имах един началник в Окръжния народен съвет, авторитетен служител, който държеше парите. Всеки път, когато му заговарях за финансовите проблеми в културата, отговаряше едно и също: „Пестете и ще имате! Бъдете скромни”.

Как да обясниш на такъв, в който е и ножа, и сиренето, че си представител на интелигенцията в града, че снощи си легнал в 3 и си станал в 6, че имаш въпиеща нужда от малко, съвсем малко внимание, че едва оцеляваш, че творческият живот в този, същия град, се крепи на подобни на теб Дон Кихотовци, тръгнали с голи ръце срещу вятърните мелници на бездушието и административното високомерие?

Такива самонадеяни властници, приватизирали времето и парите, оставиха Ганчо да се изчерпа емоционално и да получи инфаркт. Сърцето му, прострелвано толкова пъти и отстоявало толкова дълго, накрая бе бомбардирано и разгромено.

Благодарение на лекарите и неговата вяра, с втора природа инат, се изправи и продължи по своята „Виа де ла Роса”. Сега вече онези, които толкова много желаеха да не работи, имаха още един аргумент - трябва да се щади, да не се натоварва.

И го оставяха в сянката на съжалението, от което той полудяваше. Слава Богу! Тази „лудост” се трансформираше в поезия и раждаше стихове като „Родина”.

Кратко, може би най-краткото в книгата, но стои като емблема, като образец на поетическо майсторство. Само четири стиха, а в тях се оглежда тринайсетвековната ни история, превратната съдба на България, народните блянове, съвременната реалност:

Едното й море е Черно.
А другото… О, другото е Бяло.
Като съдбата й е Черното.
А Бялото - илюзия.

Веднъж, при една от редовните срещи в Клуба на дейците на културата на бул. „България” 43, на които пиехме кафе и четяхме стихове, той ми призна:

„Станал съм много чувствителен напоследък. Размеквам се от всяка неправда и от всяко страдание, показвано по телевизията. Гледам и ресниците ми се мокрят. Сякаш мисълта и цялото ми вдъхновение от живота минава директно от сърцето в очите”.

Казвам му - Ганчо, ти си поетичен човек, нормално е. Годините също оказват влияние върху емоциите - не че не му вярвах, махвах пренебрежително с ръка, за да го успокоя. „Не, ти не вникваш в смисъла на нещата. Какво общо имат годините тук?”

Понякога ми се струваше, че той не е толкова човек, колкото орган за изразяване на страдание. Подтиснатостта и вездесъщата мнителност го отчуждаваха от приятелите, независимо, че искрено му съчувствахме. Особено видно, когато синът му Христо изкачи Еверест без допълнителен кислород и остана завинаги там.

Беше в навечерието на 24 май 2004-а, валеше дъжд над Смолян, беше студено, сякаш вихрите които острят върха на Земята, стигаха до тук, за да почувстваме драмата похитила сина на Родопа. Беше празнично заради децата и тъжно - заради всички нас.

Преди да замине, Христо взе със себе си шепа българска пръст, китка здравец и родопско одеало - три свидни неща, които свързаха завинаги родината, героя и вечността.

След неравната битка, остана пред нас неговият пример, високата му мечта и жаждата да ломи преградите пред човека със силата на своя дух и устрема на своята дързост.

Тогава Ганчо - бащата, поетът, човекът прорида за своя син:

Аз разбирам - няма изход, няма…
Странно глъхне сивото пространство.
Не сърце ми трябва, трябва камък.
Не човек да бъда, а стомана,
за да издържа, за да остана…

Незавидна, проклета съдба! Тя определи заглавието на единствената му книга „Тревожна тишина”. И все пак, съдбата на Ганчо Керечев, не е по-различна от съдбата на българските поети от неговото и всички останали поколения. Ключовата дума в случая е вярност.

Верността към най-съкровеното - семейството, родината, революцията. За поет, в чиято ценностна система верността е на почетно място, най-скверното нещо е предателството.

Към тази пъклена дейност и прикрито коварство, той не остана безгласен. Едно от най-силните му стихотворения е „Предателят”. Верността при него не е поза, а верую.

Един ден, в началото на века, влиза в Клуба син и зелен. Нервите му избили чак върху шапката на главата. „Онова копеле (провинциално величие от Девин) ми звъни в полунощ и ме псува. Разбирате ли, псува мен, стария човек, и кълне бял ден да не видя. Представяте ли си, защото не съм му пуснал стихове в сп. „Проглед”. Не стават, как ли не му обяснявах, за да не го нараня, но той не разбира. А ме псува и кълне… Бял ден да не видя, сякаш досега съм видял!”

Когато му беше най-трудно, непоносимо да диша сгъстения въздух, наситен с отровни частици, нахлуващи от чиновническите кабинети, той се затваряше зад „вратите” на литературния алманах „Перелик” (1985-1990) и на списанието за литература, изкуство и култура „Проглед”, чийто главен редактор бе от 1992-а до края на дните си (29.10.2013).

Там намираше себе си. В списването им влагаше цялата си душа. Благодарение на неговата взискателност, „Проглед” се утвърди като едно от най-добрите издания в страната. Тази оценка беше лъч светлина в оловното небе над Ганчо Керечев.

Три години след неговата смърт, периодиката на списанието бе възстановена и то продължава своя път в памет и на първия си главен редактор.

Ето защо мантри от рода на „Страдалците като Ганчо в литературата не са изключение”, звучаха нелепо. Не като оправдание, а като присъда звучат, защото се изричат от поети, писатели, театрали.

В годините, когато му беше най-тежко, той не скриваше че му е неуютно в Смолян. Смяташе, че градът не е на негова страна, че не разбира душата му, че не отваря сърцето си за чуждата болка… Тогава (2002), се роди „Градът” - откровение, което не търпи коментар. Ето го:

Този град е нещастен. Този град не чете.
Крие нещо опасно. Има вид на „ченге”.

Той дори не прилича на града отпреди.
Той е просто безличен. На кучкарник смърди.

Боже, колко досадно, колко страшно е тук,
в този град ретрограден, в тази кофа с боклук.

И под синия купол на небесния свод
всеки търси с лупа късче сносен живот.

Но къде да го найде! И къде се е скрил!
В прословутата гайда, или в дънера гнил

на гората потайна и мизерния ден,
като просяк окаян и полуумъртвен.

Аз не страдам от болка, не ламтя и за власт.
Но се питам, доколко ще безчинстват над нас

тези, дето дойдоха от не знам си къде
припознати пройдохи. Босоноги „князе”…

Тези с наглите мутри и невинни очи.
Свободата и утре като гроб ще мълчи.

Ще припламват свещите сред светена вода.
Ние пак ще шептиме: „Свобода… свобода…”

А градът ще изчезва, ще се свлича градът
като в някаква бездна без посока и път.

И животът ще пъшка. И душа ще бере
нашата българска същност - това Черно море.

„Стихотворенията, макар и писани в различно и отдалечено време, носят обща знакова система, единен поетичен почерк и близки послания - казва литературният критик Иван Д. Христов, анализирайки поезията на Ганчо Керечев. - Завидно е умението на автора да втъкава в поетичният текст минало, настояще и бъдеще, да насища словото си с тревога и драматизъм, да описва пейзажа и битовите детайли като състояние на душата, което постига с разнообразни художествено-изразни средства. Поезията на Ганчо Керечев е емоционална и мисловна. Тя показва богатото асоциативно мислене на автора, разкриващ света не толкова в битов, колкото във философски план. Преминал през собствените изстрадани истини, с присъщата си тревога поетът ни пита „с една дълбока болка, отразена на кладенеца в мокрото око”.

Ганчо Керечев беше осъден на гражданско поругаване чрез оскърбление. Живя трудно, защото не му позволиха да живее според собствените си виждания.

Меко му постилаха и жестоко го събуждаха. Но като гражданин и творец той даде всичко, което носеше. Пя и плака за България. Част от кръвта му гори на Еверест, друга обладава сцените на театъра, трета е в песните и стиховете, които той ни остави, за да ни спомнят, че нищо не започва от днес и нищо няма да свърши утре.

Ганчо живя със средствата на собствената си душа. Той винаги беше себе си. Хубав, лош - но той. Беше вътрешно свободен, въпреки прозаичната борба за съществуване, никога не се съобразяваше с онова, което едни очакваха, а други - по-нахални - изискваха от него.

Макар че бе лишен от всичко, знаеше, че ще остане, ще го има и това го държеше изправен, вдъхновяваше го да върви горд и тъжно щастлив.

Април 2020 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

КЛИСУРОВ, Т. Зряла изповед на искрен поет, Литературен свят, бр. 15, 2009
КЕРЕЧЕВ, Г. Поезия, Дума, бр. 12, 2011
ЛАЗОВСКИ, Ат. Странно творческо присъствие, Дума, бр. 40, 2007
ХРИСТОВ, Ив. Сърце като трепетлика, Литературен свят, бр. 96, 2017