МЕЧКА
превод: Атанас Далчев
МЕЧКА
Без дъх е леденият полюс.
Голяма бяла мечка с лапа
върти безспир едно кълбо,
от нея и снега по-бяло.
Как да й обясня, кажете,
от дълбината на Париж,
че туй е сферата предишна,
но все по-малка и по-малка
на северно среднощно слънце,
когато тази бяла мечка
е тъй далеч от мойта стая
и тъй различна е от всички
познати зверове, които
покрай вратата ми минават.
Без да разбира, тази мечка
със нежност майчинска се свежда
над свойто мило малко слънце
и иска да го сгрей с дъха си
и с аления си език,
защото сигурно за нея
то е зиморничаво мече,
което на кълбо се свива
и сладостно очи притваря.
ТЕЖКА Е ЗЕМЯТА
Колко тежка е за носене земята!
Сякаш всеки тук й мъкне тежината.
Мъртвите под своя кръст
носят само шепа пръст,
живите - кълбото цяло.
Обща, о, Атлас, е нашата беда,
ние, хората, сме ти, Атлас, чеда,
ние сме безброй.
Земята е една
и все пак, обзет от скръб,
трябва всеки да я носи сам на гръб,
затова, когато спи, дори в съня
стене той под безподобната й тежина.
Но най-тежка е Земята във война,
тя кърви в Европа и във Пасифика,
ний я чуваме във уморените ни рамена
как ужасно вика
и пространствата от виковете й кънтят.
Ала трябва малко по-далече всеки път
да я мъкнеме, за да я пренесем
от днешния във утрешния ден.
ПРОРОЧЕСТВО
На Жан Касу
Един ден земята ще бъде
въртящо се сляпо пространство,
сляло дните с нощите ведно.
Над Андите под небосвода
планини вече няма да има,
нито урвички малки дори.
Ще остане от всички къщя
един порутен балкон,
от атласа голям на света
една тъга без потон,
от моретата след тяхната гибел
във въздуха - слаб вкус на сол,
хвърчаща магическа риба,
невиждала даже вода.
От купето на деветстотин и пета
(път някакъв, четири колела!)
три тогавашни млади девойки,
в състояние вече на пара,
през прозореца, взрени навън,
ще очакват да видят Париж,
но на гърлото като плач ще усетят
само мириса на небето.
На мястото на леса
ще се въззема песен на птица.
Но никой не ще може да каже
къде е, ни да я чуе?
Единствен само Бог ще я слуша:
„Кадънка е!” - ще рече.
ПОЕТ
Дълбоко вътре в себе си не слизам никога самичък,
със себе си увличам аз и много живи същества.
Онез, които влизат с мен във пещерите ми студени,
те сигурни ли са за миг, че ще излязат пак оттам.
Сгъстява ли се мойта нощ, като един потъващ кораб,
натрупвам със един замах моряци, пътници без ред,
в очите си, в кабините гася тогава светлината
и се сприятелявам със големите дълбочини.
ПТИЦАТА
Какво така ти търсиш, птицо, прехвръквайки над мойте книги?
Тук всичко ти е непривично и чуждо в тази тясна стая.
- Не зная де е вашта стая и съм сама от вас далече,
не съм напускала гората, стоя си мирно на дървото,
където съм си свила гняздо; по начин друг си обяснете
онуй, което с вас се случва, и збравете вашта птица.
- Но аз съвсем отблизо виждам крачката ти и твойта човка.
- Далечното безспорно вие умеете да приближите.
Ако ме взорът ви намира, вината никак не е моя.
- При все това си ти до мене, щом чувам как ми отговаряш?
- О, не на вас аз отговарям, а на страха си от човека,
аз храня свойте малки рожби , не разполагам с друго време,
аз пазя ги и ги укривам в листата тъмни на дървото,
които мислех, че са гъсти като зида на вашта стая.
На моя клон ме оставете и запазете ваште думи.
Боя се аз от вашта мисъл като от изстрела на пушка.
- Ти успокой сърцето свое - то под перото ми те чува.
- Но колко много ужас крие потайната ви тъмна нежност.
Ах, ето вие ме убихте, аз падам, вижте, от дървото.
- Аз трябва да съм сам, дори и на птица поглед ме смущава.
- Ала от вас аз бях далече, дълбоко нейде във горите!
