Луи Арагон

превод: Атанас Далчев

Виж облака - извика в миг детето, до сърцето си
притиснало целулоиден лебед.
Виж облака - повториха перачките, оставили
прането.
Виж облака - и шапките колосани на монахините в
приюта
изпляскаха с криле подобно щъркели към запламтелите
прозорци.
От сенчестите кръчмици с напитки хладни наизлязоха
мъжете,
накичени със ордени и горди, не спроти времето обути,
и в уличките, дето винаги вони, рояк от дечурлига плахи,
разтичали се с кучета изпусталели, погледнаха
към стрехите, без още нищо да съзрат, и
изскимтяха:
Виж облака.
Той идеше от кръгозора уморен като око след нощ
безсънна;
той идеше не по-голям от някаква муха; той идеше
като мастилено петно, като натрапчив образ
под клепача
и пътнически самолет във съботата вечерта на
вестникарските романи;
той идеше към нас подобно стереоскопичен образ;
той идеше, той иде - облакът - като муха огромна
със стоманен шум,
и викотът на точиларя рано сутрин в нашето
детинство.

Небето цяло скърца със зъби.
Какъв ли дъжд ни носи тоя облак,
непредпазливо призован? Какъв ли дъжд?
Крий вече лятото лика си от очите страдни.
Над цялата страна припада тъмнина.
Какъв ли дъжд прокаженици сякаш със клепалото си
възвестява?
Земята се пропуква и дървото черно потреперва.
Това е град. Градушка е това. Беда!
Ах, цветовете, жътвата, стъклата, на открито
сварените минувачи!
Проблясват диаманти, падат копия, валят проклятия.
Вали рояк от зверове,
гмеж змейове, възседнали желязото и злобата
човешка,
създадени за ропот и за разорение животни,
чието просто име в тоя миг е щукнало от паметта
на тез, които умъртвяват те,
с очи големи, сини сред зелените криле, за да измамят и
небето.
На, скакалци! - така наричаха ги някога в Египет.
Зли скакалци на облак страшен спущат се над нас.
Плътта им се разкъсва там, където сплитат се
крилете.
Бръмчението им приветствува гърма с добре дошъл.
Прииждат все по-нови и по-нови и разбиват се в
прозоречните пръчки,
премазват черепите си напразно във гредите.
Градушка е това и старите магесници на планините
посечени ще бъдат до един, задето тоя бич са призовали.

Където е градил човекът своя дом и свойта радост,
където люлката на дните люляла се е и е къкрило на
огъня котлето,
където писаните по стени цветя примамвали са ятото
на бленовете,
където люлкали са рожбата на бъдещето свидно,
там виждаш днес градушка, ралото на вятъра,
забодения нокът,
там виждаш меча на палачите, на мъченика гърчовете
смъртни,
там пада в пламъка градът и камъкът зове пощада.
Градушка грозна и грамадна!
И таз градушка смее се със своите зъби от град,
със своите зъби от град захапва щастието лудо и
злорадо,
издига свойта паст от град с надеждата убита,
провиснала между зъбите,
разтърсва синкави коси от град, над одъра скриптящ,
разравя яростно пръстта със пръстите от град, за да
изтръгне мъртвите, които вътре спят,
разръфва человека като пухеник, раздран от котарак,
и пръсва перушината въвху изскубнатото му сърце.

Кой преди малко тук приказваше за град?
Град то не е: той няма този цвят.

В Египет, казвам ви, наричаха ги скакалци.