Нигар Рафибейли

превод: Иван Есенски

ПРОЛЕТНА НОЩ

Дърветата шептяха на цветята,
цветята с приглушени гласове
изпращаха звездите в необята.
Звездите се въртяха две по две -
с незримата мелодия на танца -
започнал от незнайни времена,
затихваха безкрайните пространства.
Заспиваха цветята в тишина,
положили глави - те всички бяха
полегнали в покоя тъмносин.
И всички пеперуди също спяха
и спяха рози, невен, розмарин…
Ветрец запя в косите на тревите,
разтворили в съня си устица
и трепкаха в безкраен танц звездите
с блестящи пеперудени крилца.

КАКВО МОГА ДА СТОРЯ

Синеоки мой, когато ти си някъде в простора,
нощите са дълги, а не мога нищичко да сторя?
Розите сега цъфтят но знам, че ще увехнат скоро -
и на двама ни е тъжно, ала аз какво да сторя?
Нарцисите плачат скришом, теменужките съчувстват,
карамфилите напразно ни протягат росни устни.
Скубе люлякът коси и повече не ми говори,
аз мълча до него - друго мога ли сега да сторя!
Лекомислен и потаен духа вятърът неверен,
а какво да сторя - друга обич вече е намерил.
Но лалето се пречупи от сълзи и от умора -
рони тичинки и съхне, ала аз какво да сторя?

Ти навярно ще се върнеш - утре, ако не е днеска -
с бяла риза от коприна и копринена прическа
и ще обереш цъфтежа на цветята и очите,
що от взирането в пътя и от сълзи са изтрити.
Затова натам се взират и очите на цветята -
няма на света по-лоша спътница от самотата.
В пролетната вечер взри се - твоята Нигар те чака -
друго може ли да стори, щом сама остана в мрака!
А мъглите вече шетат в пазвите на планините.
А очите ми претърсват и леглата на щурците.
А надеждата не иска вятъра да я отвее.
А усмивката ми вече се стопява и бледнее.

Ветре, ветре, донеси ми вест от любовта далечна!
Вехнат розите, ала е живо цветето сърдечно
и аз няма да напусна този край - не различавам
кой е враг и кой - приятел. И оставам тук. Оставам!
Но не ще пилея чувства и ще пощадя сърцето -
знам, че клетвата любовна ще го пръсне на парчета.