Мирварид Дилбази

превод: Иван Есенски

ОТКЪСНАТИ ЦВЕТЯ

В родината от дългата чужбина
се върнах край Каспийското море,
където есента - червено-синя -
се готвеше красиво да умре.

Тя вехнеше в листата и в цветята
под слънцето, потръпващо от студ
и храстите по хълма остър вятър
разкъсваше със своя порив луд.

По тоя път си тръгвах и се връщах -
сред тръните като беззвучен стон
по детски ме изпращаше намръщен
уханният жасмин на Апшерон.

Пелинът, глогът, рошавата драка
ме виждат, че се връщам днес сама
и с нежния си аромат ме чакат
да стъпя върху родната земя.

Белее сняг в тревите сухи. Ето -
както вървя през есента пеша,
докато стъпват в зимата нозете,
ликува пролет в моята душа.

Сърцето като пъпка се разтвори,
макар че планината в лед е пак.
Аз знам, че пролетта ще се повтори -
тъй както се повтаря този сняг.

И аз повтарям дните кръговратни -
сезоните повтарям кръг след кръг -
като стрела, изстреляна обратно
на времето с прозвънналия лък.

Снегът звъни - мелодия вълшебна -
затрупва всеки звук и всеки цвят,
но те очаква пролетта - с поредно
пътуване в разцъфналия свят.

Какво че днес е зима! Сред пожара
на спомените си навлязла ти
и в твоите коси като тиара
цял облак перли слънчеви блести.

Макар че бяла планина си още,
стих пролетен в душата ромоли.
А вън снегът - вълшебент и разкошен -
вали, вали… И нека да вали!

СЕЗОНИ

Без теб съм есен. Но все пак цъфтя.
Все още бие - в белези - сърцето.
Бях гневен вихър - днес почти шептя.
И в тъжния ми стих тъгата свети.

Възторгът стихна като листопад -
пожарът му сега е пепел. Нека!
Замлъкнах лесно. Твоят глас е млад,
но колко старост се усеща в него!

Нормално е тъгата да ловя
с перото си - то също помъдрява.
Но докато аз живях - и ти живя.
Градината ни вече опустява.

Ти беше милост, беше светлина,
надежда и любов… Но просто - беше.
Сега си спомен - като синина
от стара болка. Ала как болеше…

Кристалното сърце не се разби -
то още бие - в белези е цяло,
но ако ти се върнеш, може би
и пролетта ще цъфне отначало.

СПОМЕНИ

Макове ли цъфнат в планината -
детството вълшебно аз си спомням:
там е пролет, свети топло слънце
и животът е изпълнен с хора.
Нейде в мен мелодии извират
и така ще ме запомнят - с песен
и усмивка хилядите хора
на земята моя - край чудесен,
съчинен от степи и морави,
долини и езера смарагдни,
низини и планини, които
леките ми стъпки не забравят -
в него вековечно се редуват
златна есен с бели снеговеи,
щъркелова пролет с жарко лято…
Макове ли цъфнат в планината,
в детството си вече аз препускам -
босонога в росните ливади
и отново спомнила езика
на нещата вечни - изговарям
дните по секунди отначало:
с ветровете топли, с дъждовете,
с въздуха, с неспиращото време -
на езика роден си ги спомням.