Продрум Димов

На 6 юли 2019 година се навършиха девет десетилетия от появата на бял свят на този забележителен наш учен, ревностен литературовед, неуморим изследовател и непримирим защитник на изконните ни национални ценности.

За съжаление, вече 20 години, след неговата кончина на 23 февруари 2000 година, името му тъне недопустимо в унизително забвение.

А неговият принос в духовния генезис на страната ни е наистина неоценим. За жалост през последните три десетилетия подобна участ споходи и други забележителни люде на нацията ни.

Всъщност, какво ни води към неговата личност? Тончо Жечев Тонев е роден на 6 юли 1929 година в с. Дивдядово /дн. квартал на Шумен/. Надарен с добри умствени заложби, той завършва успешно през 1947 година гимназия в Шумен, а след това, през 1954 година, и право в Софийския университет.

В младите си години се увлича в активна ремсова дейност и работи като секретар на околийския, а след това и на окръжния комитет на младежката организация в Шумен. По-късно ще го видим и в състава на нейните централни ръководни органи в столицата.

Паралелно с обществено-политическата си дейност, навлиза в територията и на литературно-творческото поле, което се оказва и негово професионално бъдеще. Неслучайно от 1956 година е зам. главен редактор на списание „Родна реч”.

Решаваща роля за бъдещото му духовно развитие обаче изиграва успешното му обучение като аспирант през 1959-1962 година в Академията за обществени науки в Москва.

Там защитава блестящо кандидатска дисертация на тема “Проблемът на съвременния роман”. От 1977 година той е вече доктор на филологическите науки, отдавайки надеждния си интелектуален потенциал на литературно-творческото поприще.

Още със завръщането си от съветската столица е привлечен да оглави през 1962 годна критичния отдел на реномираното по онова време списание „Септември”, като същевременно започва работа и като научен сътрудник в Института по литература, където от 1974 година в продължение на десет години е негов авторитетен и амбициозен директор.

Макар че израства под силното неотразимо въздействие на голямото опиянение от победата на Девети септември 1944 година, младежът от Шуменския край култивира още през крехката си младост едно неукротимо пристрастие към художественото слово.

И неслучайно още от 1953 година започва да сътрудничи в литературния ни и всекидневен печат с критически статии, очерци, студии и рецензии.

В творческото му полезрение попадат преди всичко проблемите на съвременната българска белетристика. Обект на неговото внимание са тенденциите, които разкриват трайните традиции в българската култура и история.

Особен интерес проявява и към въпросите на националната специфика на българската литература, разглеждани на фона на националното идейно и общокултурно историческо развитие.

Обладаващ сериозна аналитична критическа мисъл, неговите изненадващи литературни изяви са предизвиквали неведнъж плодотворни дискусии в литературния ни печат.

И тези му парливи появи в родното ни литературно пространство се отличават с добронамерената си актуалност и насоченост към търсене и утвърждаване на нашите изконни национални ценности в литературната ни история.

За разлика от други наши изследователи, той съзнателно и съвсем целенасочено се заравя и изследва цариградския кръг от дейци на Българското Възраждане.

Съществена част от задълбочените му проучвания са посветени на борбата за черковна независимост. Това му позволява да отрази този важен етапен ренесансов процес под формата на отделни портрети и студии в текущата ни периодика.

Нещо повече, сам се заема и става съставител и редактор на сборници и съчинения за исторически дейци и писатели. Сред тях се открояват „Септемврийска поезия” /1964/, „Атанас Узунов и тракийското съзаклятие” /1968/, „Прочутият Филип Тотю Войвода” /1972/ и др.

Паралелно с това предлага на читателите ни и своите първи авторски творби - „Съвременни образи и идеи” /1964/, „Идеи на прозата” /1967/, „Критически погледи” /1971/.

Така стига до своя внушителен творчески връх с появата през 1975 година на неговия забележителен „Български Великден и страстите български”, който нашумява триумфално в читателските среди и претърпява няколко издания.

След този своеобразен апогей, извисил го като едно от най-престижните ни литературни имена, Тончо Жечев продължи да обогатява духовната ни съкровищница с поредица от нови приносни заглавия - „Литература и общество” /1976/, „История на литературата. Избрани статии” /1979/, „Българският роман” /1980/, „Избрани произведения” /1989/ и др.

Съвършено друга атмосфера обаче дишат неговите произведения, видяли бял свят след настъпването на така наречените демократични промени.

Нека не се забравя, че в течение на няколко десетилетия той беше един от най-влиятелните барометри в националния ни литературен генезис, особено по време на неговото десетгодишно оглавяване /1974-1984/ на Института по литература към БАН.

Това се чувства твърде осезаемо и в новите му издания, в които наред с разкрепостяването и освобождаването от някои бивши идеологеми се усеща и стремежът му да отстоява своята истинска философска и творческа същност.

За това свидетелстват характерът и съдържанието на новите му заглавия - „Въведение в изучаването на новата българска литература” /1990/, „Пантеон на черното безсмъртие. Предатели и предизвикателства в българската история” /1993/, „Болки от текущото” /1995/ и др.

С нов творчески облик го видяхме и като главен редактор на сп. „Летописи”, наследило своя авторитетен предшественик „Септември”, завоювал си позиции на едно от най-влиятелните и търсени издания на родната ни художествена литература.

В съдържанието на преименуваното издание се чувстваше стремеж да се угажда на вкусовете до голяма степен на вилнеещата по онова време площадна демокрация.

Тончо, пък и неговият заместник Димитър Кирков, колегата им Борислав Бойчев и останалите им сътрудници сякаш си бяха поставили за цел да се харесват на знаменосците на налаганите нови идейно-естетически възгледи, загърбвайки пренебрежително художествената каноника на тотално оплювания предишен режим.

Неслучайно по страниците на „Летописи” се заселиха мемоарно-документалната книга на Стефан Груев - „Корона от тръни”, мемоарите на Константин Муравиев, дневникът на Богдан Филов, а също така и произведения, които поставяха на прицел недъзите на социалистическа България.

Останал съм обаче с впечатления, че Тончо Жечев, закърмен и израсъл със светлите пориви на високите социални идеи, не им измени и в душата му бушуваше ураган от несъгласия, предизвикани от безпощадния вероломен характер на безразсъдната лавина на промените.

Огорчен и разочарован, потърси спасение отново във възрожденското ни минало и ни пренесе в озониращата атмосфера на своите „Български светини в Истанбул/Цариград/”, която за съжаление видя бял свят едва след неговата кончина, през 2001 година.

За отбелязване е обаче, че интересът към неговия атрактивен творчески свят никога не е угасвал. Той пламва още с излизането от печат на първите му творби, които веднага привличат вниманието на литературната ни критика.

За него са писали Пенчо Данчев, Михаил Василев, Стоян Каролев, Людмил Стоянов, Георги Цанев, Пантелей Зарев, Николай Генчев и мн. др. утвърдени представители на родната ни литературно-критическа мисъл.

Многобройните положителни рецензии с право го наредиха сред престижните имена на първия ни литературен ешалон.

С оглавяването на „Летописи” той наистина се опита да се легитимира в новата неблагоприятна бездуховна обстановка, с която, по всичко личеше, не успя да намери общ език и беше заставен да изпие горчивата чаша на голямата безпардонна измама, която скъси живота му и го отведе без време в гроба.

Моите лични контакти с този забележителен наш творец за съжаление датират от началото на 90-те години, през които той полагаше неистови усилия да съхрани истинската си житейска и творческа същност, упорито търсейки своя нов път чрез въпросните злополучни „Летописи”, нашумели в литературните ни среди в началото на така наречения пагубен преход.

По инициатива на д-р Васил Стефанов, председател на писателското ни дружество в Пазарджик, се свързахме с него през м. януари 1994 година, като му предложихме да представим списанието в нашия град.

Той прие на драго сърце идеята ни и се заех незабавно с подготовката на местната културна общественост. Макар че имаше сериозни здравословни проблеми, откликна с готовност за едно предварително интервю с него.

Изпратих му своевременно въпросите, не закъсняха и неговите смислени обстойни отговори. И на 29 март 1994 година местният пазарджишки официоз в. “Знаме” прие гостолюбиво на страниците си разговора с този популярен наш учен-литературовед.

И съвсем естествено ударението в нашето интервю падна върху неговия голям „Български Великден и страстите български”.

Той, като автор на изданието, не смята, че тази книга е съвършена, но няма намерение и да отстранява недостатъците, които е забелязал и открил в нея.

Според първоначалния му замисъл, споделя той, „Българският Великден” трябваше да бъде началото на документална трилогия.

Втората книга имала предназначение да разказва за Букурещкия кръг на революционни дейци от Българското Възраждане, а третата - за идейните и политическите кръгове до Освобождението и след него.

Само в такава по-обширна историческа перспектива, поред него, можело да се изяснят или избистрят темите и проблемите на времето.

Навремето като дългогодишен учен и директор на Института по литература към БАН е осъждал открито някои неплодотворни разпоредби, свързани с дейността на това важно научно звено, за което си е имал неприятности и с Любомир Левчев като председател на СБП и Тодор Живков.

Намира, че институтът в някогашния си вид е създавал кабинетни учени, лишени от възможността да преподават на учащата се младеж и е сковавал, пречел на тяхното успешно професионално и интелектуално израстване.

А инак той е подкрепял свободомислието на колегите си и се е стараел в рамките на възможностите да насърчава и увеличава тяхната креативна роля в националния ни литературен процес.

За съжаление не всякога е срещал нужното разбиране и подкрепа от компетентните ни държавни органи.

Учудва го обаче хъсът, с който някои бивши негови колеги захвърлят научното поприще след настъпването на промените и нахлуват в бурното политическо пространство, за да се изявяват като необуздаеми политици.

Вероятно има предвид Елка Константинова, Александър Йорданов, Михаил Неделчев и други техни съмишленици.

„Някои от тях - казва бившият им директор - изглежда толкова дълбоко са се законспирирали, че дори и ние се изненадахме…”

Заорал дълбоко в литературната ни и историческа нива, Тончо Жечев не по-малко се вълнуваше и от безотговорното състояние на обучението по български език и литература в днешното училище, което не преставаше да се задъхва в условията на съсипващия ни тотален социално-икономически, нравствен и духовен упадък.

„Аз отдавна ратувам - заявява той - за по-свободно обучение по литература, но никой не ме слуша. Но за сметка на това и литературата продължават да я преподават като геометрията. Нищо не може да въздейства за възпитание на чувствата като литературата.”

Неговото гостуване в Пазарджик през март 1994 година се превърна в своеобразен празник за целокупната ни културна общественост. Голямата зала на Младежкия дом се пренасели от посетители, почитатели на художественото слово, стекли се да се докоснат до известния български учен.

Прави чест на покойния д-р Васил Стефанов, че предложи на многолюдната аудитория един твърде обстоен и аналитичен преглед на тематиката и авторите, застъпени през последните няколко години в сп. „Летописи” - най-търсеното литературно издание по онова време.

С не по-малък интерес се посрещна словото и на Владимир Янев - преподавател по литература в Пловдивския университет „П. Хилендарски”, който дообогати представите на слушателите за значимостта и ролята на изданието в актуализацията на новия ни литературен живот.

И, разбира се, очаквано залата направо притаи дъх, когато на трибуната се появи авторитетният гост от столицата.

Той изрази сърдечната си благодарност, както и на редакционния екип, за топлото гостоприемство и за активното съпричастие на Пазарджик към творческия свят на ръководеното от него литературно издание.

Запозна присъстващите с проблемите на литературното ни съвремие, като се спря на стратегията, която трябва да се следва за оцеляване на националния характер на духовното ни битие в условията на задушаващата атмосфера, наложена от нечистоплътието на безпощадните промени в обществото ни.

Нашата среща продължи с дружески и задушевен разговор след това в Клуба на дейците на културата в града ни.

Там професорът, макар че здравето беше започнало измамнически да му изневерява, стоически прикриваше капризите на несигурното му сърце, стараеше се да поддържа бодрия дух на компанията и се държеше като изключително земен и достъпен човек, рядко приятен и скромен събеседник.

След това мое първо запознанство наживо с него в нашия град, аз отскачах често до София, отбивах се при него в редакцията, която се намираше на ул. „Ангел Кънчев” 5.

При появата ми в работния му кабинет ме посрещаше с искрена вежливост и усмихнат ме предразполагаше за разговор като с близък вече човек.

Интересуваше се от духовния живот в нашия край и ми е предлагал да сътруднича на списанието. За съжаление съдбата беше вече отброила сетните му дни.

И самият той, както споделяше в едно интервю, предчувстваше задаващия се залез. На 23 февруари 2000 г. Тончо Жечев ни напусна физически завинаги.

С неговата кончина загубихме един от най-ревностните труженици и барометри на литературното ни и духовно битие.