Николай Дончев

Иска ми се, когато чувам упреци за отчужденост на българския писател от нашата действителност, за незаинтересованост от негова страна към проблемите на нашето време, да посоча на тия, които хвърлят такива упреци, някои страници из произведенията на съвременните ни писатели, за да видят колко безосновно се вини българският писател в безучастност към прояви и събития на нашия живот.

От войната насам нашият писател проявява твърде остър усет, бодро обществено чувство и здраво схващане по много въпроси, които стоят в пряка връзка с промените, настъпили в българския обществен живот под напора на големите събития, които изживя нашата страна и светът изобщо след европейската война.

Българският писател не остана в някаква „тур д’ивоар”, не запуши ушите си за грохота, за страшния грохот на новото време. той се опита, напротив, спроти силите си да постави на разрешение известни парливи проблеми, да ги осветли и обясни, като подири причините и изтъкне следствията на съдбоносните събития, които преживяхме в близките години след войната.

Аз не слагам тук въпроса доколко той успя в тази трудна и отговорна задача; отговорът на този въпрос ще даде оня, който ще си постави за цел да проучи състоянието на българската литература след войната, като анализира идеите и изясни идеологията на българския художествен творец през тия години.

Повод за тоя малък увод ми даде току-що излязлата книга на Христо Миндов „Товарът на хората”. Авторът не е нов човек в нашата литература. Той работи от войната насам в областта на разказа.

Повестта му „Опиянение”, излязла през 1926 г., интересна по замисъл и написана сръчно, бе широко отбелязан на времето си. Тя извади името на своя автор на по-преден план и, струва ми се, напълно заслужено.

С „Опиянение” Хр. Миндов се насочваше вече в един път на развитие с твърде определена насока - на художествения реализъм. След тази повест авторът мълча дълго време - за да се яви отново в литературата с „Товарът на хората”.

Единадесетте разкази, които съдържа новата книга на Хр. Миндов, сочат не само значителна крачка напред в творческото развитие на писателя, а зрелост на мисълта и задълбочаване на погледа, здрав усет към действителността и художествена мярка.

В това ни убеждава първият още разказ „Товарът на малките”, в който авторът ни дава със заразяваща бодрост и топлота на чувството фигурата на малкия Сашко, дружбата му с кученцето Джон, обстановката, при която се създава тази сърдечна дружба на детето с кучето.

Разказът е изграден с икономия на средствата, стегнато, живо, убедително. Психологията на детето е предадена точно в няколко отривисти реплики; сполучливо схванат и предаден е също инстинктът на привързаност у кучето към малкото дете.

У нас животните не са представени още така широко в произведенията на писателите, както това виждаме другаде - у Киплинг, Джек Лондон, неподражаем майстор в това отношение, у Андре Демезон и др. Опитът на Хр. Миндов е симпатичен и сполучлив.

„- Ти си едно хубаво куче и аз няма да те пусна да си отидеш, а ще те взема, за да си играем.
Кучето помете земята с опашката си.
- Ще кажа на татко да ми купи пушка и двамата ще отидем на лов.
Кучето поклати опашка.
- Ще хванем един голям заек. Ей там, на Витоша има много.
Кучето погледна натам, накъдето му сочеше ръката на детето.”

Тия няколко къси реплики, написани просто, предават извънредно живо и ярко чувството на близост, на дружба между Сашко и Джон. И тук именно се крие обаянието, което се излъчва от този разказ, една действително хубава придобивка за автора и за белетристиката ни изобщо.

Няма да следвам поредно другите разкази в книгата, защото искам да мина веднага на последния - „Дните на Наската”. Това е една доста широка социална фреска, в която на първо място намираме живия, поразително верен портрет на изоставеното, така наречено „безпризорно” дете.

Хр. Миндов е уловил сръчно всички черти на образа у това дете, одухотворил ги е по начин, който ни го налага с чудна художествена власт.

Прочетох „Дните на Наската” с особено вълнение, каквото се изпитва само при работи, в които най-дребният факт, най-незначителната подробност идат да подчертаят едно душевно състояние, да утвърдят едно психологическо наблюдение.

Като четете „Дните на Наската”, струва ви се, че това дете на улицата, което тича окъсано и нечисто, като дребен продавач на карамфили, бягайки от полицая, което се провира между хората, което вика с прегракнало гърло и понякога се натрапва на вниманието на минувачите, това дете сякаш израства пред вас като жив образ: виждате го как то пресича ловко площада, чувате гласа му, усещате неговото присъствие.

Авторът умее да вижда и да използва добре наблюденията си. Миндов е психолог и художествен превъплътител. В разказите му на места се чувства - в самия строеж на фразата, в самия негов стил - грубоватостта на живота, суровостта на неговите неписани и неумолими закони, предадени с естествен език, просто, без украса и търсена елегантност.

„Дните на Наската”, „Любовта на Анна” и „Произшествие” издават твърде развито социално чувство у писателя.

Написани с нерв, тия разкази сочат, мисля, най-верния път на Хр. Миндов. разбира се, не бива да премълчаваме една друга черта в дарбата на нашия автор: чувството му за хумор, тъй хубаво изявено в „Музикантите от Острец”, в „Курортна разправия”, както и в „Светлю”, разказ, в който Миндов прави също опит да проникне в психологията на детето.

Животът на руските емигранти, който намери у Ст. Чилингиров своя романист („Шинел без погони”), привлича погледа и на автора на „Товарът на хората”.

Правдоподобно и живо Хр. Миндов ни рисува нерадостната съдба на няколко бивши руски офицери, които водят нелек живот на чужбина.

На гости у Дядката, един своеобразен старец, руските изгнаници присъстват само телом, мълчаливо чукат чашките си и и тъгуват, въздишат от носталгия по своята далечна родина.

Типичен изразител на това тягостно чувство, на жалба по родината, се явява в казания разказ кавалерийският майор Покромцев, оставил млада и красива жена в Русия, която продължава да обича, при все че вече си има друга в България.

И в този разказ не липсва хумор, който се чувства особено в характеристиката, която авторът прави на „руските гости” у Дядката.

За автора на „Товарът на хората” можем, прочее, да се изразим с думите на Ромен Ролановия Жак Кристоф, че е „искал да ни покаже всекидневния живот, тоя живот, който е по-дълбок и по-широк от морето”.

Всички негови разкази, написани на теми из нравите на съвременния град, ни предлагат жива и ярка илюстрация на живота, уловен в многообразните негови преображения.

——————————

в. „Литературен час”, г. 2, бр. 27, 18.03.1936 г.