ЛАСЛО НАГИ
Той не е родопчанин, нито е българин. Ласло Наги е класик на унгарската литература, поет, преводач, публицист, художник. Първият, който ме запозна с него беше Петер Юхас, литературен критик и историк, доктор на филологическите науки при БАН и почетен доктор на СУ „Св. Климент Охридски”.
Дългите разговори, които водехме в Алибеевия конак в Райково за българската литература, завършваха винаги с „крамола”, заради нестандартния му прочит на Радичков, Хайтов, Вера Мутафчиева и Генчо Стоев. Като българист и преводач, обичаше повече от нас Ботев и без свян казваше: „Орисан съм на две родини”.
От Петер научих, че Ласло Наги е носител на Международната Ботева награда (1976), че има орден „Кирил и Методий”, I степен и „Златен венец” на Стружките поетични вечери (1968)… Наги обнови унгарската поезия. Стиховете му в двайсет и четирите книги съдържат сложна метафорична езикова сплав.
Той е майстор на дългите песни - резултат от въздействието на Петьофи, Уитман, Аполинер, Маяковски и Библията. Те са обладани от поетична сила и смели метафори, способни да противостоят на двуличието.
Друга характерна особеност, както в словесното, така и в изобразителното му творчество, е мотивът на коня - символ на изчезващия свят на селото, на неговата природа и свобода.
Високото слово, което остави в наследство, го нареди до най-големите поети на ХХ век. Нежен конник на звездните пространства, приятел на ветровете и огъня, избраник на прозрението, той е достоен син на своята майка - Унгария и на творческата си обич - Родопа. Благодарим му, че сподели с нас щедрия си талант, чашата вино, своите откровения.
И нито за миг не остави съмнение, че е посветен във вечното рицарско звание - Поет на своя народ и на човечеството. Ласло Наги е кавалер на най-престижната унгарска награда за литература „Атила Йожеф” (три пъти) и на държавната - „Лайош Кошут”.
На български език са издадени четири негови книги със стихове. С особена любов Наги се отнася към народното поетическо творчество. Превел е над десет хиляди стиха българска поезия на унгарски. Част от тези народни песни са родопски. Затова преди половин век смолянчани го титулуват като „Унгарецът от Родопите” и го приемат за свой фаворит. Чешитската махала отваря вратите на една от най-хубавите си къщи и приютява неговия поетичен дух и нашия овехтял спомен.
През 1976-а, две години преди да напусне този свят, Ласло Наги е обявен за почетен гражданин на Смолян.
Гьорджевата къща в кв. Райково, строена от 1870 до 1873 г. и призната за паметник на архитектурата, е музей на негово име и в негова памет. Експозицията заема площ от 200 кв м. Изложени са ръкописи, преводи, рисунки, лични вещи и снимки на поета.
Озаглавена е „Кой любовта ще пренесе”, по едноименното му стихотворение, известно в целия свят. Изложбата е реализирана с помощта на българската държава и Унгарския културен институт в София.
Ласло Наги е роден на 17 юли 1925 г. в малкото селце Фелшьоисказ, окръг Веспрем в западната част на страната. Детството му минава в широките поля на родния дом, разположен малко встрани от селото, под сянката на вековни гори и планински хребети. На запад са Шаг и Кеменешайя, на изток - Шомло и Баконь.
Тази среда обяснява по-късното му ровичкане в дълбините на народната памет. Превежда и съставя множеството сборници с руска, испанска, балканска и унгарска народна поезия. Личното му творчество е изпъстрено с белези от народния живот, въпреки това, той не се смята за народен поет - нито по стил, нито по тематика, още по-малко за „народен трибун”.
След завършване на гимназия, постъпва в Будапещенската художествена академия и няколко години следва живопис, но в края на краищата излиза от университета като литератор. Автор е на поетичните книги: „Изчезни, болко!” (1949), „Пожарникарят в ръжта” (1951), „Годеник на слънцето” (1954), „Радостите на неделята” (1956), „Осланен майски празник” (1957), „Химн във всяко време” (1965), „С лице към морето” (1966, 1972), „Небе и земя” (1972), „Скитник в стиха” (1973), „Избрани стихотворения” (1976), „Камбаните бият за мен” (1977)…
В България идва с литературна стипендия през 1949-а и остава тук до 1952 г. Целта му е да научи езика и да превежда българска народна поезия на унгарски. Учи го от народните песни, затова според новите му приятели, българският, който говори „нашият” Ласло, е архаичен. Още първата година започва да превежда балади. Но скоро разбира, че за тази работа си трябва и съответен език. Препрочита отново унгарската народна поезия, търси сходство с българската в темите, идеите, музиката, ритъма, интерпретацията…
Ласло Наги работи с текста суверенно, превръща перлите на българската народна поезия в унгарски народни песни. За това пръв споменава Петер Юхас:
„В народната поезия няма достоверен, древен текст, както в литературата. Колкото пъти се пее една песен, толкова варианти се раждат. Така е и с преводите на Наги. Те не се отличават от оригиналните песни повече, отколкото от различните варианти. Българските народни песни сякаш са изпети от унгарския народ като изконни, а впоследствие оформени от поета-преводач по свой вкус.”
Всъщност своеволните закони на поетическия свят на Ласло Наги са направили българската народна поезия негова неразделна част. Читателят усеща, че между двата поетични езика няма рязка граница.
Това се дължи на факта, че Ласло е откърмен с народните песни и ги използва от най-ранно детство. В зряла възраст, закономерно се обръща отново към тях.
Има обаче и друго обяснение - за разлика от съвременниците му, преводът за него не е допълнителна дейност за осигуряване на насъщния, а предизвикателство, живина, паралелна с писането на стихове поетична задача.
Открил за себе си българската народна песен през 1951-а, по време на престоя му в София, той я обиква завинаги. Впечатлява го подвижността й, могъществото, поетичната й дръзновеност.
„По време на работа, признава Наги, постоянно чувствах, че това, което правя, не е просто превод. Нахвърлените върху листата редове трябваше да зазвучат с глас, сроден с гласа на унгарската народна поезия. Затова, че успях да накарам тези песни да зазвучат достолепно и на унгарски, възхвала не ми се полага. Заслугата принадлежи на онези песенни поколения, които векове наред са създавали унгарската народна поезия. Неуспехът, ако го има, е резултат на моето собствено несъвършенство.”
Макар че говори за българската народна песен, той смята не само тя, а и всяка останала, може да обогатява най-новата лира. Историята й показва, че в различните епохи, е въздействала по различен начин - къде с романтиката си, къде с реализма, къде с богатата си чувственост. Затова трябва да показваме нейното многообразие. Не само гиздосията й, а нейната изящност, яснотата, реализъм, абстракция, подвижност…
След завръщането си у дома, Ласло Наги се жени за поетесата Маргит Сечи (1952) и постъпва на работа в литературния седмичник „Елет еш иродалом” („Живот и литература”).
Той превежда и съставя на унгарски език три сборника с българско народно творчество: „Сабя и гъдулка” (1950), „Кръвта на соколите” (1960), „Свещи по гори и поля” (1976).
Заедно с това прави достояние на унгарците гениалната поезия на Ботев, самоубийствения жар на Яворов, кървавите слънчогледи на Гео Милев, яростната нежност на Дебелянов, хлапашката романтичност на Смирненски, бунтът на Вапцаров, изяществото на стиха у Лари Маринов (Ламар)… Издава сборник с песни на южните славяни…
За него обработките на народни песни, станали толкова популярна днес, изразяват недвусмислено безсилието на определен автор. Като творец, свързан съдбовно с духа на родината, той смята, че песента е изява на колективния гений на всеки народ. Що се отнася до личното му творчество, няма никакви колебания:
„Откакто пиша стихове, моята цел е изящния израз, жизнеността на формата, неподвластната дързост на ритъма, неподражаемия свят на метафората…”
Ето как определя ролята на поезията в краткото си есе „Призванието”:
„Представя ли си еднокрила птица, тутакси преживявам и трагедията: тя не може да осъществи призванието, което природата е вляла в нея с такава прелестна строгост. Представя ли си поезията без читатели, трагедията е подобна. И най-прекрасното стихотворение, ако няма публика, е еднокрила птица, не може да осъществи своето призвание. Поезията по природа носи в себе си идеална същност. Някои все ни напомнят за нейната задача, ще им се да ударят главата ни в черната дъска, върху която е изписана тази задача. Поезията е власт на изказа, на преценката, но не и на решението… Няма ли читатели, поезията е еднокрила птица. Казвам го със смирение, но с предизвикателна убеденост твърдя, че без поезия човек не би достигнал духовния идеал, бленуван не само от поетите. Без поезия човечеството би останало еднокрило”.
Творчеството на Ласло Наги е преведено на петнайсет езика. На български - от Атанас Далчев и Александър Муратов, Вътьо Раковски и Григор Ленков, Димо Боляров и Иван Радоев, Йордан Милев и Михаил Берберов, Найден Вълчев и Нино Николов, Кирил Кадийски и Александър Миланов, Светла Кьосева и Димитър Милов, Петър Велчев…
През есента на 2014 г., по повод предстоящата 90-годишнината от рождението му, беше издаден сборник „Не обяснявай чудесата - чудодействай”, под редакторството на поета Павел Славянски и вещия познавач на унгарската културна традиция д-р Тошо Дончев.
В него са най-вълнуващите стихове на Ласло от трите книги, издадени по-рано у нас. И отново присъства програмното му стихотворение „Сватба”, създадено по спомен от Несебър. Бивайки на българска сватба, Наги се впечатлил от младоженците, изправени на скалата с лице към морето, в очакване да бъдат снимани от фотограф. Те напомнят за собствената му младост, не особено блестяща от средата на ХХ век.
Стихотворението е най-мащабната равносметка на промените във възгледите за човека и изобщо на поетическия светоглед по това време. Съществува удивително съгласие между творец, публика и критика, че „Сватба” е програмна творба на Ласло Наги.
Ференц Киш я тълкува и в смисъл, че „родният син на вселената осъзнава, че около него, против него се стреми да се наложи една враждебна тенденция, един, по липса на по-добро определение, да го наречем потребителски морал. И то с такъв апетит, толкова хитро и безсрамно, сякаш поколенията работещи бедняци, са чакали само това, сякаш е в пълен синхрон с идеалите на социализма”.
Ласло Наги признава: „Започнах го в началото на март 1964-а и, въпреки че беше изцяло завършено в съзнанието ми, написването му беше доста мъчително. На ден напредвах само с по 5-6 стиха. Молех се за помощ на какво ли не, напразно. Страхувах се, че междувременно ще умра и никой няма да го допише, да го довърши. Закачих на стената, продължава Ласло, една от младежките ми снимки - помагай, хлапе, че ще те разкъсам! Успях да го довърша. На места вече бих го поправил, но и до днес вярвам, че „Сватба” задълго ще остане за младежта стихотворение с непреходна сила, подбуждащо към добро.”
Сборникът дава отговор на редица литературно-художествени въпроси, обнародва и опитът за автобиография „Моят живот”. В стиховете личи силното влияние на българските народни песни върху поетиката на Ласло. Той разкрива странната трансформация на техния ритъм и фолклорна образност в нов поетичен език. Въздействието им се пренася върху изразните средства на съвременната унгарска лирика. Превръща се в нейна сила.
Но Ласло Наги бърза да ни предпази от грешни помисли: „Родих се сред проклети и суеверни, консервативни старовремски обичаи в полите на Бакони. Възпитаваха ме с приказки и балади в заповедния омайващ ритъм на баенето, в Ниагарата на звънтящите по покрива на къщата коледарски напеви. Оттук произхождат някои щрихи в стиховете ми. Удаде ми се възможност да опозная добре балканския фолклор, донякъде руския, испанския, английския, и не на последно място циганския. Послужи ми, но едва ли ми е хрумвало да му подражавам, както това е правено по време на романтизма или когато поезията ни е западнала, както в края на XIX и началото на ХХ век, пък и по-късно”.
Литературните изследователи са единодушни, никой от големите поети в световната литература няма такава по обем и качество преводаческа продуктивност по отношение на българската лирика. Съвсем закономерно неговият принос е отличен с Международната Ботевска награда (1976), създадена по повод на 100-годишнината от гибелта на гениалния поет и революционер.
Четем с интерес стиховете на Ласло Наги, прекланяме се пред тяхната изящност, вълнуваме се от неочакваните матафори и древни напеви, взети сякаш от „фолклорния сюрреализъм” и се оставяме в пълно съзнание под магическото им въздействие. Езикът им е лапидарен, изпъстрен с битови отсенки, въздействащ, понятен.
„Не обяснявай чудесата - чудодействай” си е направо българска книга, не защото е преведена на майчин език, нито заради българските теми, разработени от поет, обикнал България искрено, а защото, както пише Пламен Дойнов, тя носи в себе си универсален българо-унгарски лирически код, който позволява на неразбираемите езици да се разгадават и прегръщат. За илюстрация на казаното, предлагам стихотворението
БЪЛГАРСКИ ТАНЦ
Тъкмо да отдъхна, споменът ме грабва.
Дните се събират в кълбеста мъгла,
споменът разсича дните с тежка брадва,
виждам южно слънце с огнени крила.
Винена трапеза. Време отседлано.
И сред нас - Бояна. - Хайде де, стани! -
Кларинета писна, тя разкърши рамо,
впусна се и ситни стъпки заситни.
Долу прокопават белите поляни
и с тракийски каски люшкат се цветя.
Весело поглежда тук-таме Бояна,
кръшно поприкляква и подвиква тя.
Върховете лягат под нозете ниско,
а Бояна литне, спре се, закръжи,
сякаш се бои, че равнината иска
здраво да я сграбчи, да я задържи.
В кладата на танца огнена стихия
щедро се разгаря, прелестно пламти.
О, Бояно, в танца, в древната магия,
силна и безсмъртна ще останеш ти.
Миналото страшно в този танц се влива
и кървят мъгли над снежния Балкан.
Късат се сърцата като цвят от слива
и върхът надвисва като ятаган.
В този дъх задъхан чувам аз пръхтежа
на поени с кърви алести жребци,
Черен османлия стъпкал е надежди,
стъпкал е пантофи с медени звънци.
Тя танцува, стрива сякаш от земята
чорбаджийски кости, криви като клек.
Вихрените стъпки стъпват по-нататък,
сякаш че отритват немеца проклет.
Тя раздрусва с танца вековете стари,
на врата й плаче наниз от пари -
вързани царе, султани и боляри
зеят срещу мен и нанизът гори.
Тя танцува, кърши кръшна ръченица,
гледам я и виждам тебе, свобода,
с огън обгорила черните зеници,
звъннала със наниз, пламнал над гръдта.
Спря Бояна. Слънце слиза по вечеря
с тая дивна прелест и руменина.
Гледах я замислен, чаша тя намери,
чукнахме се, пих от южните вина.
Превод: Нино Николов
Като всеки голям автор Ласло Наги излиза от рамките на родната литература. Освен честите посещения в България, той е и из Европа, среща други култури, пренася най-ценното от тях в съкровищницата на своята.
Превежда на унгарски език поезията на Робърт Бърнс, Федерико Гарсия Лорка, Дилън Томас. Вярва, че проблемът за националното в изкуството ще остане същностен, както сега, така и в бъдеще, защото той формира облика на всяка литература.
Връзката с родната земя и националното битие, подхранва изкуството, помага на твореца да излезе на широкия общочовешки друм.
Преводаческата работа, поетичният талант, тънкият усет към езика му помагат да разкрие потенциала на унгарската словесница, потенциал, за който преди него не подозирахме.
Поезията свидетелства, че Бог му е дал много, твърде много. Талантът му е изключителен, безспорен, макар на моменти недостатъчно оценен, с годините все повече се утвърждава, влиза дълбоко в съзнанието на читателя.
Ласло беше прекрасен човек, хубавец, изкусител за жените, но най-ярко блестеше неговата доброта. „Благодаря на съдбата, че ме срещна доста рано с Наги, споделя поетът Золтан Кирай - Золи, станахме близки приятели. „Знаеш ли, каза ми веднъж, ние, българистите сме малко, ела при нас, няма да съжаляваш. Ще се запознаеш с една много интересна страна и с литература, чието богатство е със световен блясък.”
В най-трудните години за унгарската интелигенция, след 1956-а, Золи получава безценна подкрепа от Ласло. Големият поет му съдейства да публикува свои стихове в авторитетното литературното издание „Нови творби”. Освен че го насочва към българския литературен превод, Ласло Наги го командирова в България и два пъти му осигурява творческа стипендия.
Но най-ценното от наследството на Наги е неговото творчество. То е дълбоко въздействащо, сурово изобличително, лирично възвишено, мрачно, философско.
Това е поезия, издържана в прекрасните традиции на школата на Шандор Петьофи на родната лирика - пейзажна, любовна, философска, кръвно свързана с народа, съдържаща фолклорни елементи и стила на популярните традиционни песни. Най-сетне това са и художествените му преводи на българска народна и класическа поезия, ненадминати и до сега.
Освен преводачески връх, те дават значими начала на съвременната унгарска лирика. Поезията на Ласло Наги е цял раздел от развитието на унгарската литература през Двайсти век.
Поетът е свързан силно с България и Родопите. Прекарал е доста време в Смолян, той имаше много приятели тук. Овладял местния диалект, Ласло Наги живееше и общуваше с родопчани като един от тях. Мечтаеше си да купи къща в Райково и да остане в нея до края на дните. Ранната му смърт уби тази мечта. Умря на 53 години (1978) в Будапеща.
За да осъществят неговото желание, смолянчани даряват една от най-хубавите къщи в Чешитската махала - Гьорджевата - за музей в негова памет и в началото на 1980-а тя отваря врати. Тук посетителите могат да се докоснат до живота и творчеството на Ласло Наги.
Пред Регионалната библиотека „Николай Вранчев” в Смолян, при отбелязването на 90-годишнината от рождението му, беше открит малък бюст на „Унгарецът от Родопите”, както го наричаха тукашните му почитатели.
Най-известното му стихотворение, не само в България и Унгария, а и по целия свят е „Кой любовта ще пренесе”. Ето го в превод на Иван Вълов:
КОЙ ЛЮБОВТА ЩЕ ПРЕНЕСЕ?
Щом смъртта ме някой ден целуне,
кой ще слуша щурчовите струни?
Кой с дъха си ще стопи сланата?
Кой ще разпне тяло над дъгата?
Кой ще гали, просълзен, гранита,
за да стане почва плодовита?
Ще докосне с длани вдъхновени
стръкчетата на коси и вени?
Кой ще вдигне храм от ругатните,
за да върне блянове разбити?
Щом животът в бездната пропада,
кой ще сплаши с камък лешояда?
И заплувал сам в реката на смъртта,
кой ще пренесе със зъби любовта?
Януари 2020 г.
——————————-
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
ДОЙНОВ, Пл., Унгарска българска книга, Електронно издателство Литернет, С., 28.11.2009
КАЗАНДЖИЕВ, Св., Слово за 90-годишнината от рождението на Ласло Наги, См., 2015
КАЗАНДЖИЕВ, Св., Слово от СБП за повторното откриване на къщата музей Ласло Наги в Смолян, 2019 г.
НАГИ, Л. С лице към морето, съставител Дьорд Сонди, Унгарски културен институт, С., 2000
НАГИ, Л. Не обяснявай чудесата - чудодействай, съставители: Павел Славянски, Тошо Дончев, С. 2014
По мостовете на езика. Съвременни унгарски поети. - Мост, С., 1999, N 3, с. 45-52.
ТЕРЗИЕВА, Б., ДОЙНОВ, Пл., Черна глория, изд. Кралица маб и Лит. вестник, С. 2012
