Благовеста Касабова

Един от основните белези на поезията на Йонка Христова е нейната лирична изповедност. Водеща е във всичките й поетични книги, но в някои от тях е превземаща, както е „Изповеди”.

Писах преди време за тази развълнувана изповед: стихотворенията й са искрени и спонтанни изповеди в безсънните нощи, когато поетесата застава лице в лице със себе си и поетичните инвенции и метафори изчезват, за да се появят откровенията.

Цикълът с любовни стихове в „Изповеди” е продължение на традициите, чието начало поставя Багряна в ранните си творби.

Любовта, внушава Йонка Христова, както внушава и Багряна, може да е истинска, пълноценна, вълнуваща и красива, само ако не е ограничена в норми и предразсъдъци и обременена с фарисейска нравственост.

Не ми подарявай къща и покрив.
Подари ми криле и простор.
Какво значение има всичко останало,
ако си тръгне чувството за свобода.
Не ме заключвай в ежедневие.
Ще избягам. Ще пристана на вятъра.

Започнах думите си за поезията на Йонка Христова със стихосбирката „Изповед”, тъй като тя е знакова за цялостното й творчество. Освен изповедна, поезията й е и песенна и не може да бъде друго. Йонка Христова е оперна певица, а стиховете й са логично продължение на музиката.

И още, тя й помага да вижда света в символи и метафори, в инвенции. Изживяванията и усещанията на поетесата се трансформират чрез силата на словото в емоционални съзвучия, които докосват човешката душа…

Не само в поетичните си творби, но и в пеенето, Йонка Христова е апологет на духовното начало и го приема като чудодеен лек за осмисляне на човешкия живот.

От години поетесата живее в Германия, в Манхайм, изпълнявала е редица роли - примерно Изабела от „Рицарят със синята брада”, Робинята от „Саломе”, Джована от „Риголето”, Игуменката от „Сестра Анджелика” и още много други.

Изнасяла е десетки камерни концерти в различни гермаски градове и в България също. Превеждала е от немски, руски, френски, испански. И както сами разбирате, Йонка Христова е богато надарен творец…

Автор е на десетина поетични книги. Първата й стихосбирка „Носталгия”, излиза през 1998 г. и е илюстрирана от Светлин Русев.

За нея големия наш художник пише: „Наскоро след заминаването си, започна да изпраща малки носталгични сигнали с някакъв особен код и за тревожните дни, и за малките човешки радости, и за вечно несбъднатата надежда, която всеки духовно отворен човек носи по пътищата на сърцето си, и със себе си…”

За втората й стихосбирка „Сезони” - появила се година по-късно, излизат много отзиви и рецензии, в които авторите им са единодушни, че поетесата отваря още по-щедро вратата към себе си и то не само като талантлив лирик, но и като творец с висока нравственост и богата душевност.

Рисунъкът в „Сезони” не е кой знае колко по-различен от този в „Носталгия” - пастелно мек и изповеден. Стихът е бял, но музикалността му се усеща, усеща се и любовта към природата - запаметен миг или отрязък от време, поглед, отразил вътрешната й развълнуваност и обич към земята, родила толкова много красота, такива силни емоционални състояния.

Моя крехка човешка душа,
през депресии и еуфории,
след раздели и загуби,
вечно плачеш от щастие
и през сълзи се смееш над себе си.

Навярно мисълта за родината, за близки и приятели надделява над всичко друго, за да излее душата си в подобни развълнувани стихове.

Независимо от постоянните професионални ангажименти, Йонка Христова не престава да пише стихове.

Появява се друга нейна книга „Импресии”. И тук Йонка Христова не изменя на себе си и на творческото си кредо, но и видимо надгражда - по-осезаемо борави с асоциативното си възприятие и мислене.

В атмосферата на „Импресии” преобладават светлите тонове, обогатена е и образността. Всичко, до което авторката се докосне, оживява.

Немирна, буйна вечер пролетна,
опиваща като вино.
Разцъфналите стари кестени
пред нея свеждат в сън чело.

Поетът в Йонка Христова винаги и непрекъснато напомня за себе си, прииждат философски размисли за трайните и нетрайни неща в човешкия живот.

Най-пълно мисловните мигове в поезията й откриваме в „Контрапункти”. Долавяме в някои от стиховете и емоционална оценка на времето, в което ни е съдено да живеем - сложно, сурово, противоречиво, напрегнато, но и щастливо когато има любов, надежда, светлина.

Духовност, която крепи човека и твореца и го извисява над дребнавото, пошлото, над простащината и невежеството. Независимо какви чувства вълнуват поетесата, стиховете са тонално меки, изпълнени с обич и съпричастност към онеправданите и страдащите, и пак свързани емоционално с природата и родния дом.

В зрелия й ръст като творец, откриваме Йонка Христова в „Пепел от рози”. От тази емблематична, с висок емоционален градус стихисбирка още по-осезаемо изпъква талантливото перо на авторката, запомнящи са образите, нарисувани със сигурна ръка, символите и посланията.

Мисля, че „Пепел от рози” е своеобразен лиричен портрет на Йонка Христова. „Ето ме - привлича вниманието ни тя, непресторена и истинска - пея собствената си песен.”

Онзи глас вътре в мен.
Упорит. Незамлъкващ.
Буди ме нощем. Не търси хармония.
Твърдоглаво се вписва във всяка мелодия.
Следва свои закони. Жив -
пряко опитите ми да го задраскам.
Пее своя собствена песен -
не такава каквато очакват околните.
Онзи глас. Контрапункт
на приетото и разумното.
На останалите ми гласове.
Допълва ме.
Обогатява полифонията на живота ми.
Без него нямаше да бъда цяла.

Още в началото споменах, че Йонка Христова пъпно е свързана с родната си България. Посветила е на нея десетки стихове и е дала заглавие на една от книгите си, озаглавена „Българка” и в нея е включено едно от знаковите й стихотворения.

Вече трийсет години се връщам.
Не свикнах далече.
И никога няма.
Ще се връщам докато ме има.
Към земята зелена от пролетен дъжд.
Към морето, позлатено от лятното слънце.
Към Родопа, дарила ме с песен и глас.
Към корена си.
Към себе си.

Оставих за накрая да спомена за една от най-лиричните песни на авторката - „Песента на България”, която тя превърна във своеобразен спектакъл и покори всички присъстващи на него.

Уникално представяне, за което поетесата писа: „Песента на две хиляди километра от България и двадесет години далече от нея.” Добавям: „Песента на България” е носталгично величава балада за България през вековете. Писателят Стефан Поптонев я нарича „Ария за България”.

Йонка Христова изпя в слово най-съкровените песни за своята родина, за да покаже не само на немците, но и на света славното, героично, трагично и съдбовно наше минало, неповторимата ни култура и превземащата българска красота.

С възрожденски плам поетесата разказва и показва на незнаещите, че България още от създаването си, преди повече от десет века, е карала да се съобразяват с нейната сила и мощ, с нейната висока духовност и култура.

Светлин Русев я нарича „трубадур на националната гордост”. Бих добавила: мисионер на българската духовност и култура.

С отворени сърца и сетива „Песента на България” се приема и у нас, там, където тя е успяла да отиде и покори зрители и слушатели. Ето ви оригинала на самата песен:

Чуйте ме - аз съм България.
Една шепа земя в сянката на Блакана.
Разпъната на кръстопътя между Запада и Изтока.
Разсипана от робства.
От безмилостна политика и икономика.
От всички забравена.
Пея, когато сълзи стягат гърлото ми.
Танцувам в огъня, за да изстине болката.
Децата ми търсят късмета си по чужбина.
Не ги спирам - майчина орисия.
Живея в сърцата им като незаздравяваща рана.
Чуйте ме, аз съм България.
Столицата ми носи гръцкото име за мъдрост.
Долините ми ухаят на рози.
Песните ми летят в Космоса.
Аз съм България и съм жива!