Лео Коен

Ив. Вазов е единственият измежду славните представители на нашата литература, който заслужава високото звание сърце на България. Роден в робство, но с волен и светъл дух, той още отрано се обрече да служи народу.

Не с меч, не и с пушка бранеше той своя народ от дивите пристъпи на притеснителите.

Оръжието му бе словото. Разбра, че първата му грижа, но и дълг, като поет, е да оведри българската душа, да й възвърне някогашната гордост, яснина и юначество.

И почна. Заживя с тревогите на българина; възпя прелестите на родната земя; оживи образите на възрожденците; възвеличи в култ езика свещен на дедите ни; възкреси бурното и героично минало на народа и с това многозвучие от оди, химни и поеми лирата му стана неразделна същност от народната душа.

С беззаветната си обич и преданост към България Вазов се издигна като най-яка опора на бългащината, като най-верен страж на българския дух.

Че кой може да си представи образите на Левски, на Раковски, на Ботйов, без да ги свърже с неговите поеми, които всъщност са основата, върху която е изграден неръкотворният паметник на неговото величие.

Със своя оптимизъм, с вярата си в правдата и доброто, с жаркото си българско сърце, Вазов ни е скъп, близък, съкровено наш. Песните му се лееха непринудено, ясно, без мъка - пееше с открито сърце, „без маска и без преструвка”; напътстваше без дидактизъм. кореше, съдеше без гняв.

В беди, в поражения, в нещастия - той не се отчая, не отпусна безпомощно ръце, не се примири със злото. Лирата му рядко отронваше тъжовни звуци и мелодии; тя се роди всред пламенния възторг на освободителната епоха, чиято радостна и мъжествена гама звучеше в песните на поета до последните му дни.

Силата на Вазовата поезия е в нейната непосредственост и простота, в лекотата на израза и стиха. Но все още се смята, че е непростим анахронизъм и старомодност да черпиш естетическа наслада от нея.

Вечният Вазов, певецът на възвишения патриотизъм, на свободата, на „Епопея на забравените”, на „Под игото”, на „Хъшове” - представлява върховната еманация на българския дух, на неговия устрем към ведри кръгозори, към слънце и доброчестина.

Затова връщането към Вазова, към бистрите и непресъхващи извори на поезията му, ще бъде признак на опомняне, на отрезвяване, на пробуждане от едно буйно опиянение, оставило в душата само жал и пустота.

Без страх, че може да бъде обвинен в липса на усет към хубавото в поезията изобщо, истинският интелигент, у когото здравият смисъл още не е помътен от разни поетически моди и увлечения, ще трябва да потърси отново Вазов.

И ако не днес, то утре ще се наложи тоя поварт, без оглед на това, че Вазовите завети са някак позабравени, за да не кажем отречени, от литературната ни съвременност.

Вазов няма никога да остарее като поет, както няма да остареят Пушкин, Хюго, Гьоте, Хайне, Шилер и др. гиганти на мисълта и духа. Защото е преголям и неизчерпаем. И само така може да се обясни наличността на значителната бройка набързо написани и със съмнителна художествена стойност творби у него. Тях именно визираме, говорейки за временния Вазов. А другояче едва ли би могло да бъде.

Като певец с болезнено отзивчиво сърце, като син на едно героично време, Лирата му е отеквала бързо на всички страдания и борби, подеми и падения на любимия му народ. Това неволно отклонение от пътя на вечното в изкуството не помрачава сиянието на неговия дух.

Дълбокото, внушителното, избраното, пленителното прелива с такава щедрост в поетиката на Вазов, че безпредметни остават всички досегашни, пък и бъдещи, отрицания и присъди за малоценност на богатото му наследие.

Навярно, от борбата против „вазовщината” в литературата ни, т. е. против самия Вазов, поведена на времето от кръга около сп. „Мисъл”, народният поет преживя много горчивини, ала, за щастие, остана невредим в своята цялост като поет на България.

Единствената тежка последица от тоя прословут поход срещу народния поет е, струва ни се, повърхностното и крайно пренебрежително отношение на средношколската младеж преди всичко към неговата лирика. Като че ли това безразсъдство се предава по невидими пътища от едно поколение на друго.

Не че средношколците не четат Вазов - напротив, много го четат, но по задължение: изучава се в гимназията. едва ли ще срещнете ученик, който да не изкриви лице, когато се заговори за нашия поет.

Няма ли кой да отвори очите на младежта за прелестите на неговата искрена, свежа и звучна поезия?

Повратът към Вазов трябва да мине през учащата се младеж. Това е повелята на времето.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 10, бр. 375, 29.12.1937 г.