Андрей Дементиев

превод: Иванка Павлова

Тридесет години! Тя и днес -
стара вече - още чака вест.

Майка е и вярва: някой ден
пак ще види своя син рожден.

Мир е - утешава се сама.
Майчице, напразно! У дома

живите се върнаха. Смъртта
скри навеки мъртвите в пръстта.

Ах, един ли момък голобрад
няма да поеме път назад.

… В селото си старата жена
филм видя за страшната война.

Киното бе пълно. Млад и стар
гледаше потресен как в пожар

пламна цяла родната земя.
Всеки от ненавист онемя.

Взря се от екрана изведнъж
в майката познат до болка мъж.

Екна мощно майчиният вик -
бе съзряла своя син войник:

- Алексей! Альоша! Сине мой! -
сякаш би могъл да чуе той.

Момъкът се хвърли в бой, а тя,
с гръд да го прикрие, полетя.

В страх примираше: куршум дали
няма мигом да го повали.

- Алексей! - гърмяха сто гърла.
Викаха го: - Алексей, ела!

Майката видя: остана жив.
Моли да повторят с лик щастлив.

Ето го: в атака влиза пак.
Жив и здрав е нейният юнак…

После заживя като насън.
Вслушваше се в тишината вън,

чакайки в стъклото всеки миг
да почука младият войник.