Анна Ахматова

превод: Татяна Любенова

ЗА МАНДЕЛЩАМ

28 юли 1957 г.

… Манделщам бе един от най-блестящите събеседници: той слушаше не само себе си и отговаряше не само на себе си, както това правят сега почти всички. В разговорите беше учтив, находчив и безкрайно разнообразен. Никога не съм го чувала да се повтаря или да върти стари плочи. С необичайна лекота Осип Емилиевич учеше езици. От “Божествена комедия” знаеше наизуст цели страници на италиански. Дори малко преди смъртта си молеше Надя (съпругата му) да го учи на английски език, който не знаеше. За поезия говореше ослепително, пристрастно и понякога беше чудовищно несправедлив, например спрямо Блок. За Пастернак казваше: “Толкова много мислих за него, че се уморих” и “Сигурен съм, че той не е прочел и една моя строфа”. За Марина - “Аз съм антицветаевец”.

В музиката Осип си беше като у дома и това беше крайно рядко свойство. Най-много се боеше от собствената си немота. Наричаше я - “удушвачка”. Когато тя го настигнеше, той се мяташе в ужас и измисляше някакви нелепи причини, за да обясни това бедствие.

Друго и често негово огорчение бяха читателите. На него непрекъснато му се струваше, че го обичат не тези, които трябва. Той добре знаеше и помнеше чуждите стихове, често се влюбваше в отделни строфи. Например:

“Върху калта гореща от тропот на коне,

братът-сняг полага бялата одежда…”.

Аз помня това със звука на неговия глас. На кого е това?

Обичаше да говори за това, което наричаше свое “идолство”. Понякога, искайки да ме утеши, разказваше някакви мили глупости. Разсмивахме се така, че падахме върху пеещия със всички пружинки диван и се кикотехме до припадък.

Запознах се с Осип Манделщам в “Кулата” на Вячеслав Иванов, през пролетта на 1911 г. Тогава той беше мършаво, слабичко момче с момина сълза на ревера, с високо вдигната глава, искрящи очи и дълги ресници, които засенчваха лицето му. Втори път го видях у Толстоеви, на Старо-Невски, той не ме позна и Алексей Николаевич започна да го разпитва каква е жената на Гумильов, а той показваше с ръце каква голяма шапка с периферия имам. Малко се притесних, че може да се случи нещо неудобно и казах името си.

Това беше моят първи Манделщам, автор на зеления “Камък”(изд. “Акме”) с автограф: “На Анна Ахматова - пламнало съзнание в безпаметството на дните. Почтително: авторът.”

Със свойствената за него прелестна самоирония, Осип обичаше да разказва как старият евреин, собственик на печатницата, където е отпечатана “Камък”, го поздравил с излизането на книгата и стискайки му ръка, казал: “Млади човече, вие ще пишете все по-хубаво и по-хубаво”.

Аз го виждам като през димен облак на Василевския остров и в ресторанта на ъгъла на Втора линия и Големия булевард (там сега има фризьорница), където някога, според легендата, Ломоносов пропил  казионния си часовник и където ние (аз и Гумильов) ходехме да закусваме в “Облак”. Никакво събрание не можеше да има там, това беше просто студентската стая на Николай Степанович, където дори нямаше на какво да се седне. Този Манделщам - щедър сътрудник и дори съавтор на “Антология на античните глупости”, която членовете на Цеха на поетите съчиняваха след вечеря.

…………………………………………………….

Неотдавна са намерени писма на Осип Емилиевич до Вячеслав Иванов (1909 г.) Това са писма на участника в Проакадемията. Това е Манделщам-символист. Следи за това какво Вячеслав Иванов му е отговарял - засега няма. Писал ги е юноша на 18 години, но можеш да се закълнеш, че авторът им е поне на 40. Там има много стихове. Те са хубави, но в тях няма това, което наричаме Манделщам.

…………………………………………………….

В началото на века, първите десет години, естествено се срещахме навсякъде: в редакциите, у познати, в петъците на “Хиперборея”, тоест у Лозински, в “Бездомното куче”, където впрочем той ми представи Маяковски. Веднъж в “Кучето”, когато всички шумно вечеряха и тракаха съдове, Маяковски започна да чете стихове. Осип Емилиевич отиде при него и му каза: “Маяковски, спрете да четете стихове, не сте румънски оркестър”. Остроумният Маяковски не можа да отговори, за което после много забавно разказваше Харджиев. Срещали сме се и в “Поетична академия” (общество на ревнителите на художественото слово, където царуваше Вячеслав Иванов) и на враждебните на тази Академия сбирки на Цеха на поетите, където Манделщам скоро стана първа цигулка. Тогава той написа тайнственото (и не много удачно) стихотворение “Черен ангел на снега”. Надя (Н. Я. Манделщам) твърди, че то се отнася за мен. С този черен ангел работата, струва ми се, е доста по-сложна. Стихотворението за тогавашния Манделщам е слабо и непонятно, неразбираемо. Струва ми се, че то никога не е било печатано. Видно то е резултат от разговор с В. К. Шилейко, който е говорил тогава нещо подобно за мен. Но Осип тогава още “не умееше”, по думите му, да пише стихове “на жената и за жената”. “Черният ангел” вероятно е първи опит и с това се обяснява близостта му с моите строфи:

“Черни ангели с остри крила,

скоро иде последен съд

и огньовете алени там,

като рози в снега цъфтят.”

На мен тези стихове Манделщам никога не ми ги е чел. Известно е, че разговорите му с Шилейко са го вдъхновили да напише стихотворението “Египтянин”.

Гумильов рано и високо оценяваше Манделщам. Те се запознават в Париж. Символистите никога не го приеха.

Идвал е Манделщам и в Царско село. Когато той се влюбваше, което се случваше доста често, няколко пъти съм била негова изповедница. Първата, за която се сещам, е Анна Михайлова Зелманова-Чудовская, красавица художник. Тя го нарисува върху син фон с вирната глава (1914 г.) - на Алексеевска улица. За Анна Михайловна той не е писал стихове, за което горчиво се оплакваше пред мен - още не умееше да пише любовни стихове. Втората бе Цветаева, за която са отнасят  кримските и московски стихове; третата - Саломея Андроникова (Андреева, сега Галпери, която Манделщам обезсмърти в книгата си “Tristia” - “Когато, Сламчице, не спиш в огромната си спалня…”. Аз помня тази великолепна спалня на Саломея на Василевския остров).

Във Варшава Осип Емилиевич действително е ходил и там го поразява гетото, но за опит за самоубийство, за което съобщава Георгий Иванов, даже Надя не е чувала.

В началото на революцията (1920 г.), в това време, когато аз живеех в пълно уединение и даже с него не се срещах, той беше известно време влюбен в актрисата от Александровския театър - Олга Арбенина, която стана жена на Ю. Юркун. Посвещаваше й стихове. Всички тези дореволюционни дами (боя се, че между тях съм и аз), той след много години нарече “нежни европейки”. Забележителни са стиховете за Олга Ваксел “В хладната стокхолмска постеля…”, а също и “Ако искаш, ботушките ти ще сваля…”.

През 1933-34 г. Осип Емилиевич беше лудо влюбен, но за кратко и безответно, в Мария Сергеевна Петрова. На нея е посветено вероятно стихотворението “Туркиня” (заглавието е мое), което е по моему едно от най-хубавите любовни стихотворения на 20 век. Мария Сергеевна казваше, че има още едно такова вълшебно стихотворение за бялото цвете. Ръкописът е изчезнал, но тя помнеше няколко строфи.

Дамата, която “през рамо поглежда” - това е така наречената Бяка (Вера Артуровна), тогава съпруга на С. Ю. Судейкин, а сега жена на Игор Стравински.

Във Воронеж Осип дружеше с Наташа Щемпел. Легендите пък за увлечението му по Анна Радлова са неоснователни.

Десетте години на века е време много важно в творческия път на Манделщам и затова още много ще се мисли и пише. Манделщам доста често посещаваше сбирките в Цеха на поетите, но през зимата  на 1913-14 г. (след разгрома на акмеизма) ние започнахме да се отегчаваме от тях и даже дадохме на Городецки и Гумильов съставено от Осип и мен прошение за закриване на Цеха. Городецки сложил резолюция: “Всички да бъдат обесени, а Ахматова - заточена…”. Това беше в редакцията на “Северни записки”.

Като спомен за пребиваването на Осип в Петербург през 1920 г., освен изумителните стихове за О. Арбенина, остават още живите, избелели, като наполеоновски знамена, афиши от това време - за вечери на поезията, където името на Манделщам стои редом до имената на Гумильов и Блок. Всички стари петербургски дъски за съобщения бяха по местата си, но зад тях, освен прах, мрак и зееща пустота, нищо друго нямаше. Петнист тиф, глад, разстрели, тъмни квартири, мокри дърва, подпухнали до неузнаваемост хора. В безистена можеше да се наберат букети от полски цветя. Изтляваха знаменитите петербургски творци. Изпод сутеренните прозорци на “Крафт” още ухаеше на шоколад. Всички гробища бяха разбити. Градът не просто се беше изменил, а решително се бе превърнал в своята противоположност. Но хората обичаха поезията (преди всичко младите хора) почти така, както сега, тоест в 1964 г. Царско село в 20-те години представляваше нещо невъобразимо. Всички огради бяха изгорени. Над отворените капаци на водопроводите стояха ръждясали легла от лазаретите от Първата световна война, улиците бяха обрасли в трева, разхождаха се и се надвикваха пелти от всякакъв цвят… Вратата на неотдавна великолепен дом бе “украсена” с огромна фирма: “Всекидневен пункт”. Но на Широката все така тръпчиво ухаеха през есента дъбовете - свидетели на моето детство и враните върху църковните кръстове все така крещяха, както когато отивах в гимназията, и статуите в парковете гледаха, като в десетте години на века. В дрипавите и страшни фигури понякога разпознавах някои царскоселци. Халите бяха затворени…

ЗА ЦЕХА НА ПОЕТИТЕ

Сбирките в Цеха на поетите са от ноември 1911 до април 1912 г. (т.е. до нашето заминаване в Италия): приблизително 15 сбирки (по три на месец). От октомври 1912 г. до април 193 г. са приблизително десет сбирки, по две на месец. Съобщенията на участниците изпращах аз (секретар), Лозински ми беше направил списък с адресите на членовете на Цеха. На всяка покана имаше изобразена лира. Тя е и на обложката на моята книга “Вечери”…

ЦЕХ НА ПОЕТИТЕ, 1911 - 1914 Г.

Гумильов, Городецки - профсъюзни; Дмитрий Кузмин-Караваев - готвач; Анна Ахматова - секретар; Осип Манделщам, Владимир Нарбут; М. Зенкевич; Н. Бруни, Георгий Иванов, Адамович, Вас. Гипиус, М. Моравская, Елизавета Кузмина-Караваева, Чернявски, Лозински. Първа сбирка у Городецки на Фонтанка: беше Блок, французи… Втора сбирка - у Лиза на Манежната площадка; после у нас - в Царско село; у Лозински на Василевския остров; у Бруни в Художествената академия. Акмеизмът бе решен у нас, в Царско село.

2.

Революцията Манделщам посреща напълно вписан вече в тесния кръг на известни поети. Душата му беше пълна с всичко, което се случваше. Манделщам е един от първите, които започнаха да пишат стихове на гражданска тематика. Революцията беше за него огромно събитие и думата “народ” неслучайно фигурира в стиховете му.

Особено често се срещах с Манделщам през 1917-18 г., когато живеех у Срезневски - не в лудницата, а в дома на старши лекаря Вачеслав Срезневски, мъжът на моята приятелка Валерия Сергеевна.

Манделщам идваше често при мен и ние пътувахме с файтон по невероятните дупки на революционната зима, сред знаменитите огньове, които горяха едва ли не до май, чувайки неизвестно откъде пушечна пукотевица. Така отивахме за участие в Художествената академия, където се организираха вечери в полза на ранените и където няколко пъти се представяхме. Осип Емилиевич беше с мен на концерт, където Бутома-Незванова изпълняваше Шуберт.

Към това време се отнасят и стиховете, отнасящи се до мен: “Не търсех аз във миговете цветни…”(декември, 1917 г.); за мен се отнася и странното, отчасти сбъднало се предсказание:

“И нявга в столицата полудяла,

на празник див при бреговете на Нева,

под звуци омерзителни на бала,

ще смъкнат шала от прекрасната глава…”

Освен това, за мен се отнасят, от различно време, още четири четиристишия:

1. “Вие искате да сте играчка…” (1911).

2. “Чертите на лицата изкривени…” (10-те години на ХХ в.).

3. “Привикват към пчелар пчелите…” (30-те години).

4. “На склона нашто запознанство…” (30-те години).

След известно колебание реших да споделя в тези записки, че ми се наложи да обясня на Осип, че не трябва да се срещаме толкова често, за да не даваме храна на хората за превратно тълкуване на нашите отношения. Малко след това, примерно през март, Манделщам изчезна. По това време всичко наоколо беше така разбито, безформено - някой изчезваше завинаги, някой не завинаги, и на всички ни се струваше, че те са някъде в периферията - разбира се, не в сегашното значение на тази дума - а център изобщо нямаше, тъй че изчезването на Осип Емилиевич не ме впечатли.

В Москва Манделщам е постоянен сътрудник на “Знаме на труда”. Тайнственото стихотворение “Телефон” може би се отнася за това време.

Отново и съвсем за малко видях Манделщам в Москва през 1918 г. През 1920-та той идва един-два пъти при мен в Сергиевско (в Петербург), когато аз работех в библиотеката на Агрономическия институт и там живеех, имах там “казионна” квартира. Тогава научих, че в Крим са го арестували белите, а в Тифлис - меншевиките.

През лятото на 1924 г. Осип доведе при мен (на Фонтанка) своята млада жена. Надюша беше това, което французите наричат лейди, шармантна. От този ден започва моята дружба с Надюша, която продължава и досега.

Осип обичаше Надя невероятно, неправдоподобно. Когато й оперираха апендикса и в Киев, той не излизаше от болницата и през цялото време живееше в стаичката на болничния портиер. Не пускаше Надя без него нито на стъпка, не й позволяваше да работи, бясно я ревнуваше, търсеше съветите й за всяка дума в стиховете. Въобще, аз нищо подобно в живота си не съм виждала. Съхранените писма на Манделщам до съпругата му напълно потвърждават това мое впечатление.

През 1925 г. живях с Манделщамови в един коридор в пансиона на Зайцев, в Царско село. И Надя, и аз бяхме тежко болни, лежахме, мерехме температурата, която беше неизменно висока, и струва ми се нито веднъж не се разходихме из парка, който беше до нас. Осип всеки ден ходеше в Ленинград, опитвайки се да намери работа, да изкара някакви пари. Там той ми прочете тайно стихотворението за О. Ваксел, което аз запомних и също така тайно записах (”Хочешь, валенки сниму…”). Там ми диктуваше своите спомени за Гумильов.

Една зима Манделщамови (заради Надиното здраве) живяха в Царско село, в Лицея. Гостувах им няколко пъти - ходехме да се пързаляме със ски. Искаха да живеят около Големия дворец, но там печките много димяха и течаха покривите. Така възникна Лицеят. На Осип не му харесваше да живее там. Той люто ненавиждаше така нареченото царскоселско фъфлене на Голербах и Рожденственски, и спекулациите с името на Пушкин.

Към Пушкин Манделщам имаше някакво небивало, почти застрашително отношение - в него сякаш намираше някакъв венец на свръхчовешкото целомъдрие. Всякакъв пушкинизъм му беше противен. За това, че “Вчерашното слънце на черна носилка носят” - Пушкин, нито аз, нито даже Надя, знаехме и това стана едва сега от черновите (50-те години). Моята “Последна приказка” - статия за “Златното петле” - той взе от мен на масата, прочете я и каза: “Точно - шахматна партия”.

Бях у Манделщамови и през лятото в Китайското село, където те живееха. В стаите нямаше никакви мебели и зееха дупки по прогнилия под. За Осип Емилиянович съвсем не беше важно, че там някога са живели Карамзин и Жуковски. Сигурна съм, че той нарочно ме викаше с тях да ходим за цигари или захар, като казваше: “Да вървим в европейската част на града”, сякаш това е Бахчисарай или нещо екзотично.

В 1928 г. Манделщамови бяха в Крим. Ето писмото на Осип от 25 август (деня на смъртта на Гумильов):

“Драга Анна Андреевна, пишем Ви с Лукницки от Ялта, където тримата водим суров трудов живот.

Иска ми се да сме у дома, да Ви видим. Знайте, че аз мога да водя въображаем разговор само с двама души: с Николай Степанович и с Вас. Разговорът ни с Коля не се е прекъснал и никога няма да се прекъсне.

В Перетрбург ще се върнем не задълго през октомври. Надя не може да зимува там. Уговорихме П. Н. да останем в Ялта, от егоистични съображения. Пишете ни.

Ваш О. Манделщам”

Югът и морето за него бяха не по-малко необходими, отколкото за Надя.

Опитите да се устроят в Ленинград се оказаха неудачни. Надя не обичаше нищо, свързано с този град и все я теглеше към Москва, където живееше нейният любим брат Евгений Яковлевич Хазин. На Осип му се струваше, че в Москва някой го познава и цени, а всъщност беше обратното. В неговата биография поразява една подробност: в това време (1933 г.), когато посрещат Осип Емилиевич в Ленинград като велик поет, при него в “Европейския хотел” като на поклонение мина целият литературен Ленинград (Тинянов, Ехенбаум, Гуковски) и неговото пристигане и вечерите с него бяха събитие, за което много години след това говореха и досега (1962 г.). В Москва Манделщам никой и не искаше да го знае, и освен с двама-трима млади учени-естественици, Осип Емилиевич с никого не дружеше. Пастернак беше някак колеблив, избягваше срещи, обичаше само грузинците и техните “красиви жени”. Съюзното началство се държеше подозрително сдържано.

От писателите съвременници Манделщам много ценеше Исак Бабел и Зошченко. Михаил Михайлович знаеше това и много се гордееше. Най-много Манделщам, незнайно защо, не обичаше Леонов.

Някой каза, че Чуковски е написал роман. Осип се отнесе към това недоверчиво. Той каза, че за да напишеш роман е необходимо най-малкото да си ходил на каторга като Достоевски или пък десятъка на Лев Толстой. През 30-те години, някъде в редакциите, Осип срещнал Федин и му казал: “Вашият роман “Похищението на Европа” е като холандско какао върху каучукова подметка, но каучукът е съветски”.

Есента на 1933 г. Манделщам получава най-сетне квартира (две стаи, пети етаж, без асансьор; газови котлони и вани още нямаше) на Нощокинска уличка (”Квартирата е тиха като хартия…”) и със скитническия живот като че ли беше свършено. Там за първи път Осип натрупа книги, главно старинни издания на италиански поети (Данте, Петрарка).

Реално нищо не беше свършило, през цялото време все някъде трябваше да се звъни, нещо да се чака, на нещо да се надяваш. И никога нищо от това не произлизаше. Осип беше враг на стихотворните преводи. На Нащокинска той е казвал пред мен на Пастернак: “Вашите пълни събрани съчинения ще се състоят от дванадесет тома преводи и един том ваши собствени стихотворения.” Манделщам знаеше, че в преводите изтича творческа енергия и да го заставиш да превежда беше почти невъзможно.

Наоколо наобикаляха много хора, често доста неясни и почти винаги ненужни.

Без да отбелязваме, че времето си беше вегетарианско, сянката на неблагополучието и обречеността лежеше над този дом. Ние вървяхме по “Пречистенка” (февруари, 1934 г.) и нещо си говорехме, свърнахме по Гоголевския булевард и Осип каза: “Аз съм готов за смъртта”. Ето, вече 28 години, когато минавам по това място, все си спомням тази минута.

Доста дълго време не бях виждала Осип и Надя. В 1933 г. Манделщамови пристигнаха в Ленинград по нечия покана. Те се настаниха в “Европейския хотел”. Осип имаше две вечери. Той тъкмо беше научил италиански език и бълнуваше Данте, казвайки цели страници наизуст. Говорихме за “Чистилище” и аз прочетох късче от ХХХ песен. Осип заплака. Аз се изплаших, какво става! “Не, нищо, но тези слова и вашият глас… Не е мой ред да си спомням това. Ако Надя иска, нека си спомни.”

Осип ми цитираше по памет откъси от стихотворение на Н. Клюев: “Хулители на изкуството”, което беше причина за гибелта на нещастния Николай Алексеевич.

Когато говорех нещо неодобрително за Есенин, Осип ми възразяваше, че можем да му простим всичко, заради стиха: “Не съм разтрелвал аз нещастни по занданите.”

Нямаше с какво да се живее: някакви полупреводи, полурецензии, полуобещания. Пенсиите едва стигаха да се плати квартирата, да се купи някаква храна. По това време Манделщам въшно много се промени: натежа, посивя, започна тежко да диша, правеше впечатление на старец (а беше на 42 години), но очите му както преди светеха. Стиховете му ставаха все по-хубави, прозата - също.

Препрочитайки “Шумът на времето”, направих неочаквано откритие. Освен всичко първозданно, което е направил авторът в поезията, той е станал по-мъдър като последен битоописател на Петербург - точен, ярък, безпристрастен, неповторим. При него тези полузабравени и многократно набедени улици се разкриват с цялата си свежест. Ще ми кажат, че той е написал всичко това само пет години след Революцията, в 1923 г., че дълго е отсъствал, а отсъствието е по-добро лекарство от забравата, най-добрият начин да забравиш завинаги  е да виждаш нещо ежедневно. Така аз забравих Фонтанният дом, където преживях 35 години. А неговият театър, а Комисаржевская, за която той казва: модерна кралица; а Савина - аристократка, а аромата на Павловската гара, които ме преследват през целия ми живот. А цялото великолепие на военната столица, видяно със сияещите очи на петгодишно дете, а чувството за юдейски хаос и недоумението пред човека с шапка (на масата)…

Понякога тази проза звучи като коментар към стиховете. Но никъде Манделщам не се афишира като поет и ако не знаеш неговите стихове, няма да се досетиш, че това е прозата на поет. Всичко, за което той пише в “Шумът на времето” е лежало някъде дълбоко в него - той никога не говореше за това, гусливо се отнасяше към изкусническото любуване на стария (и не стария) Петербург.

Освен това, много интересни са подробностите за политическите манифестации около Казанския събор (Казанската Богоматер), които свидетлстват за едно съсредоточено внимание към тези събития и ни заставя да си спомним, че сам Осип съобщава за поместеното в книгата “Писатели на съветската епоха”.

Тази проза, така и нечута, забравена, едва сега стига до читателите. Но затова пък аз постоянно чувам, главно от млади хора, които са изумени от нея, че през целия ХХ век такава проза не е имало.

Добре съм запомнила един от нашите тогавашни разговори за поезията. Осип, който много болезнено понасяше това, което сега наричат култ към личността, ми каза: “Стиховете сега трябва да бъдат граждански”. Примерно тогава възникна тази теория за “опознаване на словото”. Много по-късно той утвърждаваше, че стиховете се пишат само като резултат от силни преживявания, както радостни, така и трагични. За своите стихове, където той хвали Сталин: “Мне хочеться сказать не Сталин - Джугашвили” (1935), той ми каза: “Сега разбирам, че това беше болест”.

Когато прочетох на Осип моето стихотворение “Отведоха те на разсъмване” (1935 г.), той каза: “Благодаря Ви”. Тези стихове са от “Реквием” и се отнасят до ареста на Н. Н. Пунин в 1935 г.

На 13 май 1934 г. Осип го арестуваха.

Същият ден, след град от телеграми и телефонни позвънявания, пристигнах при Манделщамови от Ленинград (където наскоро бе се случило това стълкновение с Толстой). Тогава всички бяхме толкова бедни, че за да си купя билет за обратно, взех моя орден, последният, даден ми от Ремизов в Русия (донесоха ми го едва след бягството на Ремизов - през 1921 г.) и статуетка, работа на Данко (мой портрет от 1923 г.), за продажба. Тях ги купи С. Толстоя за Музея на съюза на писателите.

Заповедта за арест бе подписана от самия Ягода. Обискът продължи цялата нощ. Търсеха стихове, тъпчеха върху разпилените от сандъка ръкописи. Ние всички седяхме в една стая. Беше много тихо. Зад стената, у Кирсанов, се чуваше хавайска китара. Следователят намери “Вълк” (”За гърмящата доблест на бъдните векове…”) и го показа на Осип Емилевич. Той мълчаливо кимна. Прощавайки се, ме целуна. Отведоха го в осем сутринта. Беше съвсем светло. Надя отиде при брат си, аз - при Чулкови на Смоленския булевард и се уговорихме къде да се срещнем. Връщайки се в къщи, почистихме квартиката, седнахме да закусим. Отново чукане, отново те, отново обиск. Евгений Яковлевич Хазин каза: “Ако дойдат още един път, ще ви отведа със себе си”. Пастернак, при когото ходих в този ден, отиде да моли за Манделщам  в “Известия” при Бухарин, аз - в Кремъл при Енукидзе. (Тогава да се проникне в Кремъл беше почти чудо. Това ми уреди актьорът от театър “Вахтангов” Русланов, чрез секретаря на Енукидзе.). Енукидзе беше доста вежлив, но веднага попита: “А може би има някакви стихове?” С това ние ускорихме, а може би и смекчихме развръзката. Присъдата - три години в Чердин, където Осип се хвърли от прозореца на болницата, защото му казали, че са дошли за него, и си счупи ръката. Надя прати телеграма в ЦК. Сталин заповяда да се преразгледа делото и позволи да се избере друго място. След това позвънил на Пастернак.

Заедно с Пастернак аз бях и у Усиевич, където заварихме и съюзното началство, и много от тогавашните младежи - марксисти. Бях и у Пилняк, където видях Балтрушайтис, Шпет и С. Прокофиев.

…………………………………………………………….

Бухарин в края на своето писмо до Сталин пише: “И Пастернак също се вълнува”. Сталин съобщи, че е дадено разпореждане с Манделщам всичко да бъде наред. Той попитал Пастернак защо не се е застъпил. “Ако мой приятел поет е попаднал в беда, аз бих се хвърлил на амбразурата, за да го спася.” Пастернак отговорил, че ако той се бил застъпил, то Сталин нямаше и да узнае за това дело. “Защо не се обърнахте към мен или към писателската организация?” - “Писателските организации не се занимават с такива дела от 1927 г.” - “Но нали това е ваш приятел?” Пастернак се объркал, а Сталин не след дълга пауза продължил с въпрос: “Но нали той е майстор, майстор ли е?” Пастернак отговорил: “Това няма значение”.

Борис Леонидович смятал, че Сталин го проверява знае ли той за стиховете и с това обясняваше своите колебливи отговори.

“…Защо ние все обсъждаме Манделщам и за Манделщам, а аз така отдавна исках да поговорим.” - “За какво?” - “За живота и смъртта”. Сталин оставил лулата си.

Надя никога не е ходила при Борис Леонидович и никога за нищо не го е молила, както пише Роберт Пейн. Да навести Надя от мъжете дойде само Перец Маркиш. От жените идваха много в този ден. Запомнила съм, че те бяха красиви и много добре облечени, в свежи пролетни рокли: още недокоснатата от бедствията Сима Нарбут; красавицата “пленена туркиня”, както я наричахме, жената на Зенкевич; яснооката, стройна и необикновено спокойна Нина Олшефска. А ние с Надя седяхме върху смачканите вързопи, прежълтели и вцепенени. С нас беше Емма Герщейн и братът на Надя.

След 15 дни, рано сутринта, на Надя позвънили и й казали, че ако тя иска да пътува с мъжа си, трябва да бъде вечерта на Канската гара. Всичко беше свършено. Нина Олшевска и аз отидохме да търсим пари за пътуването. Много хора ни дадоха. Елена Сергеевна Булгакова се разплака и ми мушна в ръцете цялото съдържание на чантичката си.

На гарата отидохме двете с Надя. Отидохме на Лубянка за документите. Денят беше ясен и светъл. От всеки прозорец надничаха като хлебарки. Осип много дълго не го водеха. Той бил в такова състояние, че даже не са могли да го настанят в затворническата кола. Моят влак от Ленинградската гара тръгваше и аз не дочаках идването му. Братята - Евгений Хазин и Александър Манделщам - ме съпроводиха до влака и се върнаха на Казанската гара. Едва тогава са докарали Осип, с който не било разрешено да се общува. Много лошо беше, че не можах да го дочакам, за да се видим, защото още в Чедрин на него все му се струвало, че аз съм загинала. (Пътували те под конвой, четейки Пушкин).

По това време вървеше подготовката за първия конгрес на писателите (1934 г.) и на мен също ми изпратиха анкета за попълване. Арестът на Осип ме беше дотолкова стресирал, че не можех ръка да вдигна да попълвам анкетата. На този конгрес Бухарин обявил като първи поет Пастернак (за ужас на Демян Бедни), охулил мен и не продумал нито дума за Осип.

През февруари 1936 г. бях у Манделщамови във Воронеж и разбрах подробности за неговите “дела”. Той ми разказа как в умопомрачение бягал по улиците на Чердин и търсил моя разстрелян труп, за което гръмко говорел на когото срещнел, а арките в чест на челюскинци смятал, че са поставени в чест на неговото пристигане.

Пастернак и аз ходихме при поредния върховен прокурор да молим за Манделщам, но тогава вече беше започнал терорът и всичко беше напразно.

Поразително е, че просторът, широтата, дълбокият дъх се появиха в стиховете на Манделщам именно във Воронеж, когато той съвсем не беше свободен. Връщайки се от Манделщам, написах моето стихотворение “Воронеж”. Ето неговият край:

“В стаята на опозорения поет

дежурят страхът и Музата подред,

иде нощ,

разсъмване която не вещае.”

За себе си във Воронеж Осип казваше: ” Аз по природа съм все чакащ. Затова тук ми е много трудно”.

В началото на 20-те години (1923) Манделщам два пъти много рязко нападна мои стихове в печата. Това с него никога не сме го обсъждали. Но и за славословията си за моите стихове той също не говореше и аз ги прочетох много по-късно. Там, във Воронеж, него, с не много чисти подбуди, го заставили да прочете доклад за акмеизма. Не трябва да се забравя какво каза той в 1937 г.: “Не се отричам нито от живите, нито от мъртвите”. На въпросът какво е акмеизъм, Манделщам отговорил: “Тъга по световната култура”.

Във Воронеж при Манделщам е ходил Сергей Борисович Рудаков, който за съжаление се оказа не толкова добър, както си мислехме. Той очевидно страдаше от някаква разновидност на манията за величие. Рудаков загина на война и не бих искала да описвам подробно неговото поведение във Воронеж. Но всичко идващо от него трябва да се приема много внимателно и резервирано.

Всичко, което пише в своите мемоари “Петербургските зими” Георгий Иванов, който замина от Русия още през 20-те години и не познаваше зрелия Манделщам - е дребно, празно и несъществено. Лошото е, че такива оценки понякога попадат в сериозни литературни трудове. А невзискателният потребител ги приема с благодарност. Датата на смъртта на Манделщам е написана произволно - 1945 г. (седем години по-късно от истинската дата на смъртта - 27 декември 1938 г.). Шацки например пише, че със стихотворението “Музика на гарата” Манделщам престава да бъде поет и става жалък преводач, че се е отпуснал, ходел по кръчмите и т.н. Това вероятно е някаква устна информация от парижкия Георгий Иванов. И вместо трагическата фигура на редкия поет, който и в годините на воронежкото си заточение продължава да пише стихове с неизразима мощ и красота, ние виждаме един “градски луд”, негодник, измамник, опустошено същество. И всичко това в книги, излезли под егидата на най-добрия американски университет - Харвардския.

Чудак? Разбира се, че е чудак! Той например изгонил млад поет, който дошъл да се жалва, че не го печатат. Смутеният юноша слизал по стълбите, а Осип стоял на горната площадка и викал след него: “А Андре Шение печатали ли са го? А Сафо? А Исус Христос?”

С. Липкин и А. Тарковски и досега с охота пишат как Манделщам е ругал техните юношески стихове.

Артур Сергеевич Лурие, който отблизо познавал Манделщам и който много достойно е написал за отношението му към музиката, ми е разказвал през 10-те години на века, че веднъж се рахождали с Манделщам по Невски и срещнали невероятно красива дама. Осип находчиво предложил на своя спътник: “Да вземем от нея всичко и да го дадем на Анна Андреева”. Изобщо не му се нравеше, когато младите дами се превъзнасяли по “Броеница”. Разказват, че бил у Катаеви и приятно разговарял с красивата жена на домакина. Приискало му се да провери вкуса на дамата и я попитал: „Обичате ли Ахматова?”, на което тя , естествено, отговорила: ” Аз не съм го чела”. След което гостът изпаднал в ярост, нагрубил я и като луд избягал. На мен той не ми е разказвал тази случка.

През зимата на 1933-34 г. , когато гостувах у Манделщамови, в Нищокинско, през февруари 1934 г., ме поканиха на вечер у Булгаков. Осип се вълнуваше: “Искат да ви премахнат от московската литература”. За да го успокоя, неудачно се намесих: “Не, Булгаков сам е изгнаник. Вероятно там ще бъде някой от МХАТ”. Осип съвсем се разсърди. Той търчеше из стаята и викаше: “Как да откъснем Ахматова от МХАТ?”.

Веднъж Надя повела Осип да ме посрещнат на гарата. Той станал рано, не съвсем в настроение. Когато слязох от вагона, ми каза: “Вие пристигнахте със скоростта на Анна Каренина”.

Стаичката (бъдещата кухня), където отсядах у тях, Осип наричаше “капище”. Своята наричаше “запястие”, защото в тази стая живял Пяст. А Надя наричаше маманас (нашата мама).

Чудак?… Но работата съвсем не е в това. Защо мемоаристите от известната група (Шацки-Страховски, Миндлин, Маковски, Г. Иванов, Бенедикт Лившиц) така грижливо и любовно събират и съхраняват всякакви сплетни, глупости, главно от еснафска, филистерска гледна точка, а не скланят глава пред такова огромно и с нищо несравнимо събитие - появата на поета, който още в първите си стихове поразява със съвършенство? Манделщам няма учител. Ето за какво си струва да се помисли. Аз не знам в световната поезия подобен факт. Ние знаем изворите на Пушкин и Блок, но кой може да каже откъде е достигнала до нас новата божествена хармония, която се излъчва от стиховете на Осип Манделщам!

През май 1937 г. Манделщам се връща в Москва, “у дома” на Нащокинска. Аз в това време гостувах у Ардови в същия дом. Осип беше вече болен, много лежеше. Прочете ми всичките си нови стихове, но да ги преписва не даваше на никой. Много говори за Наташа Щемпел, с която другарували във Воронеж (на нея има посветени две стихотворения).

Вече година, нараствайки, наоколо бушуваше терор. Едната от двете стаи на Манделщамови беше заета от човек, който пишеше за тях лъжливи доноси и скоро за тях стана даже невъзможно да пребивават в тази квартира. Разрешение да остане в столицата Осип не получи. Х. му казал: “Вие сте много нервен”. Работа нямаше. Той идваше от Калинин и седеше на булеварда. Вероятно тогава Осип е казвал на Надя: “Трябва да умееш да променяш професията си. Сега ние сме бедни, нищи” и “За нищите през лятото винаги е по-леко.”

“Не си ти още мъртъв, ни самин,

додето с дружката си бедна,

се наслаждаваш на велики равнини,

в мъгла и студ, или във буря снежна.”

Последното стихотворение което съм чула от Осип е “Както по улиците на Киев…”(1937 г.) Това беше така. Манделщамови трябваше някъде да нощуват. Аз ги оставих в къщи, на Фонтанка. Постлах на Осип на дивана. За нещо излязох и когато се върнах, той вече беше заспал, но се събуди и ми прочете стиховете. Аз ги повторих. Той каза: “Благодаря ви” и пак заспа.

В това време в Шереметиевският дом  беше така нареченият “Дом за занимателна наука”. Трябваше да преминаваме през това съмнително заведение. Осип озадачено ме попита: “А дали няма друг занимателен изход?”

В това време заедно четяхме Джойс. Няколко пъти обсъждахме прочетеното. Но вече не му беше до книги.

Така те поживяха година. Осип беше вече мното тежко болен, но с непонятно упороство настояваше в Съюза на писателите да му устроят вечер. Датата беше даже вече определена, но май бяха “забравили” да изпратят покани и никой не дойде. Осип по телефона покани Асеев. Той му отговори: “Аз отивам на “Снегурочка” (”Снежанка”)” А Селвински, когато с Манделщам се срещнали на булеварда и той го помолил да му помогне с пари, му дал три рубли.

За последен път видях Манделщам през есента на 1937 г. Те пристигнаха в Ленинград за два дни. Времето беше апокалиптично. Бедата вървеше по петите ни. Те нямаше къде да живеят. Осип дишаше лошо, тежко, просто ловеше въздуха с устни. Отидох да се видя с тях, не помня къде. Всичко беше като в страшен сън. Някой, който е идвал след мен, им казал, че бащата на Осип няма топла дреха за  зимата. Осип съблякъл пуловера си и го дал да го предадат на баща му.

Синът ми казваше, че по време на следствието са чели показанията на Осип за него, и за мен, и че те са били безупречни. Много ли наши съвременници могат да кажат това за себе си?

Втори път го арестуваха на 2 май 1938 г. в неврологичната клиника, санаториум, около спирка Черусти (в разгара на терора). В това време моят син беше затворен на “Шпалерна” вече два месеца (от 10 март). За изтезанията всички говореха високо. Надя дойде в Ленинград. Очите й бяха страшни. Тя каза: “Ще се успокоя едва тогава, когато разбера, че е умрял”.

В началото на 1939 г. получих кратко писмо от моя московска приятелка: “Приятелката ни Лена има момиченце, а приятелката ни Надя - овдовя” - пишеше тя.

АННА АХМАТОВА, КОМАРОВО

Р.S. От Осип имаше само едно писмо от това място, където той умря. Писмото беше у Надя. Тя ми го показа. “Къде е моята Наденка? - пишеше Осип и искаше топли дрехи. Колетът изпратиха. Той се върна, не беше го заварил жив.

Истински приятел на Надя през всичките тези тежки и трудни години беше Василиса Георгиевна Шкловская и дъщеря й Варя.

Сега Осип Манделщам е велик поет, признат в цял свят. За него пишат книги, защитават дисертации. Да си негов приятел е чест, а враг - позор. Готвят академическо издание на произведенията му. Намирането на едно само негово писмо е цяло събитие, находка.

За мен той е не само велик поет, но и човек, който е научил (вероятно от Надя), че съм зле във Фонтанния дом, ми каза, прощавайки се - това беше на Московската гара в Ленинград: “Анушка (той никога през живота ми не ме е наричал така), помнете винаги, че моят дом е и ваш.” Това би могло да бъде единствено пред самата гибел…

Анна Ахматова, 8 юли 1963 г.

Комарово

(със съкращения)