Лалка Павлова

Новият поетичен сборник на Димитър Христов - „Спасяване на красотата”, издателство „ИЗИДА ООД”, 2021 г. - с паратекста си интуитивно насочва читателя както към популярната мисъл на Достоевски „Красотата ще спаси света”, така и към твърдението на Антоан дьо Сент Екзюпери, че „най-хубавото се вижда само със сърцето”, защото „най-същественото е невидимо за очите”.

Мисля, че съдържанието на текстовете в новия поетичен сборник на Димитър Христов обединява тези две становища и ако трябва да определя с една дума семантичните пластове в него, то тя би била: БЪЛГАРИЯ! България като история и география на мислите, сърцето и живота му.

България като късче свещена земя от света, като територия на неговите поетични видения, като камертон за всички регистри на емоционалната му душевност на поет, който със словото си „хвърля семена, вместо куршуми”, който дори „прострелян с хулни думи”, дори „оглушал от крясъци фалшиви” и от „пледоарии себелюбиви”, намира сили в себе си да събере в текстовете на осемдесет и три произведения с различни жанрови характеристики своите възторзи, беди и горчилки, за да представи родната земя като „кътче рай” сред „житейския зверилник”.

Още въвеждащото стихотворение в сборника („Убежище”) представя сливането между лирически говорител, лирически герой и поет, обрекли се на една мисия - със светлите си думи да лекуват рани, да месят хляб и, тъгувайки „за песента сред градския мравуняк”, да убедят своите съвременници в „ранимата идея, / че можем да сме хора, а не злодеи”.

Стихотворението поставя акцент върху една специфична особеност на човека - още Аристотел (384 - 322 г. пр. н. е.) в своята „Политика” отбелязва, че човекът е „политическо (т. е. обществено - б. а.) животно”, че никой не се ражда с готови представи за добро и зло, за красота и справедливост.

Съдържанието на тези понятия се изгражда постепенно в съзнанието на човека в хода на общуването му със себеподобните и природата с помощта на сетивата, които възприемат и оценяват тяхната значимост както за личното, така и за социалното му битие.

В текстовете от новата стихосбирка на Димитър Христов естествено се преплитат различни епохи от историческата съдба на народите от Балканския полуостров, на Европа и света като цяло, но всички гледни точки се събират като в калейдоскоп в едно име - България.

Защото тя е неговото отечество, тя е земята, в която се е родил, израснал и станал човек и без нея неговият живот би загубил смисъла си.

Началото на съществуването на лирическия говорител е представено като едно пробуждане на семенцето за живот, когато то излиза от летаргията на безвремието, за да види и опознае света.

Той се чувства различен от околните, белязан свише от Мойрите (богините на Съдбата, които плетат нишките на всеки човешки живот), защото са избрали за него най-красивата и най-мъдрата земя на света:

Тази земя, знам, е моя земя.
Плът от моята плът и история,
в нея зреят български семена,
песни, храмове, писмена,
не просто на някаква територия.
(„Пробуждане”)

Сякаш още от самото си раждане той осъзнава, че в своето ДНК носи знаци, които в продължение на векове и хилядолетия са остойностявали тази земя и народа й, създавали са им авторитет сред другите етноси, с някакви свои вътрешни сетива той усеща, че е бил тук и в много предишни животи, че е част от тяхната история, че техните „песни, храмове, писмена” аксиологизират и неговия сегашен личен живот и го задължават да продължи започнатото от дедите му дело, защото

Тук от корен до връх
блика българска кръв
и във песни, и в книги е езикът такъв,
че няма падежи и друга граматика,
че има деца-диалекти на Майката,
родила тризнаците
Мизия,
Тракия
и Македония…
(„Пробуждане”)

Той, роденият след тринадесет века, трябва да намери силите и средствата, с които да събуди и укрепи националното самочувствие на своите съвременници, като извади „от българската история, / от паметта на хората, / от диалектните говори, / от разкопките и от архивите / на безсмъртните и живите” онова, което ще ги убеди, че „кръвта вода не става”, че въпреки робствата под „разни империи”, „кръвта блага българска си остава”.

Като поет той може и трябва да го стори със слово. Както някога го е постигнал отец Паисий, чиято могъща сянка и днес броди по българските пътища, влиза в българските домове, в села и градища и сърдито пита: „О, неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш българин!” И сякаш някакъв вътрешен глас го предупреждава:

Ако търсиш надежда,
търси я в Родината,
а не при чужди велможи.
Ще живееш и пееш,
но в години размирни
свойта плът в родна пръст ще положиш.

Години размирни… Между новото време и годините на дедите, когато историческите спорове и конфликти са се разрешавали с огън и меч, са минали много векове, светът се е променил, използването на сегашните оръжия заплашва унищожаването на цялото човечество.

Затова сега е необходимо Словото да бъде превърнато в огън и меч, то да убеждава и променя човека, то да му дава крила и вяра, че само обединяването на всички българи - тук и в чужбина - може да изгради настоящето и да подготви по-добро бъдеще за България:

Знам, ако падне в полета си щъркел
по пътя си към южните страни,
децата му в гнездото ще се връщат
и светли ще са летните им дни.
(„Щъркелите се завръщат”)

Изкуството на словото е сложна материя. Думата, както казва Вазов, може да бъде „арфа и меч”, но и да потъне като в празно пространство, без да е изпълнила своята мисия.

Поетът на новото време трябва да има дарбата да съчетава сакралните рими, наследени от миналото, със средствата на свободния стих. И да го стори час по-скоро! Защото Злото не чака, защото „лъжепророците” са го изпреварили и превърнали борбата за Доброто не в „борба на идеи, / а в борба на пигмеи, / на жалки лакеи / и фарисеи, / на вълчи вождове / в овчи кожи…”

Отдавна и в света, и в България битките между двата свята - на Доброто и Злото, на Духа и Материята - са станали борба за плячка, за облаги и власт.

Словото на Димитър Христов в стихотворението „Кой” звучи по геомилевски. Дългите ударни изреждания на поредици от съществителни и поредици от прилагателни имена напомнят експресионистичната стилистика на „Ден на гнева” и „Септември” на Гео Милев и очертават страшната картина новите апокалиптични сблъсъци:

Иде потопът
от безработни,
от безимотни,
от емигранти,
жадни и гладни,
прашни и потни -
маса от скотове,
вчера безропотни,
днес се кикотят
и истерично,
и фанатично,
готови на всичко…
(„Кой”)

Страшно е, че потопът е на прага не само на родната земя, а и на Балканите, на Европа и на целия свят, но все още не се е родил новият Ной, който да ни спаси.

Че животът вече се движи „по острието на ножа”, превръща се в онази „черна комедия” от старата приказка „болен здрав носи”, а болният продължава да мисли единствено и само за собственото си физическо оцеляване („Черна комедия”).

Поетичните текстове в тази стихосбирка на Димитър Христов са израз на болка и страдание, на изригнал вик-предупреждение, че „злодеи с вещи маниери / вгорчават всеки час и миг”, а „часовникът секундите кълве” и ни меси черен жертвен хляб, че съвсем скоро българската земя ще се превърне в „клокочеща бездна”.

Защото вече сме достигнали ръба на жертвената скала над ада. Селата ни са превърнати в пустини, а градовете - в библейските средища на порока Содом и Гомор, в които „мафията прави си парад / и ако гъкнеш, жив ще те затрият”.

Една престъпна, скверна, алчна власт води страната и народа ни към „разорение и криза”, с всеки изминал нов ден расте пропастта между „бандитския капитализъм” и оня, който иска „с честен труд да заработи своята прехрана”.

А у нас, дори след век и половина, все още „свестните считат за луди” (Хр. Ботев) и все чакаме някой друг да дойде и да реши проблемите ни.

Хилядолетната ни драматична историческа съдба така и не ни научи да правим сами своите избори, сами да ги защитаваме и да плащаме цената за тях.

И днес, застанал на кръстопътя между световете, между Изтока и Запада, между ЕС, САЩ и Русия, българинът сякаш стои встрани от арената на битките за неговата собствена съдба, земя и народ:

…чакаш някой друг да те събуди
и да се жертва дръзко вместо теб
и само някакви поети луди
събират чета, сторват ти обет!
Народе беден, хайде, събуди се,
докле бленуваш невъзможен рай,
историята твоя друг ще пише,
а ти ще му слугуваш до безкрай.
(„Призив”)

Някой беше казал, че поетите са най-вярващите хора на света. Димитър Христов е безспорен поет, който в продължение на няколко десетилетия слива своята лична съдба с болките, радостите и надеждите на своя народ. И не напуска родината си, въпреки че многократно е могъл да го стори.

Остава тук, в земята, върху която се е родил, вкусвайки меда й, но и усещайки болката от жилото й. И го прави, защото носи в себе си съзнанието за дълг и човешка чест.

Той все още вярва, че „поетът има правото на вето” („Римски театър”) за грозното, пошлото, унизяващото човешкото достойнство, но и силата да дава крила и да засява семето на вярата, че красотата може да бъде спасена.

Затова се опитва със словото си да палне „една надежда изпод бурето барут”, и, презрял топлия си и нежен домашен уют („Оптимистично”), загърбил страха на ветерана „за дъщерите и синовете”, отрекъл се от „борбата за кокала”, която всичко превръща в стока и търгува с човешката чест („Ритуал”), призовал младите български емигранти „Чакаме ви, / връщайте се вкъщи!”, да убеди всички, че

България навеки е една,
във възход или пък във падение,
вашите глави и рамена
са единственото й спасение
и единственото продължение,
за да има българският род
нови поколения и гении,
нови изгреви над свода смръщен,
нови начала и нов живот…
(„Писмо до българските емигранти”)

Спасяването на красотата българска е възможно, но само ако сме я видели със сърцето си, ако сме почувствали стойността на неназованото и невидимото в нея. Това ни казва с новата си стихосбирка поетът Димитър Христов.