Кънчо Стоянов

Из „Преди да тръгнеш” (1978)

ЧОВЕКЪТ

На композитора Йоско Йосифов

Много къс е животът, само зло ако правиш!
По какво се познава, че в света си живял?
Пътят винаги свършва, но човекът остава
с непомръкнала радост и преглътната жал,

че морето бушува във душата му млада,
а в живота му рано е дошла вечерта.
И през дните си кратки всичко той ще изстрада
със очи към звездите, но с корен в пръстта.

Ще опъне на вятъра тънките струни,
през жарава и радост ще премине пеша.
Той и мъртвият кремък след това ще целуне
да събуди искра, да му вдъхне душа.

Неразумен и мъдър, вдъхновен, богоравен,
на земята си ада и рая създал…
Пътят винаги свършва, но човекът остава,
чужда болка преглътнал - своя песен изпял.

НИЩО НЯМА ДА ОТМИНЕ

Човек се ражда, бърза влака
и няма миг един и същ.
Друг вятър неспокойно в мрака
подсвирква със уста на мъж

и с тънка рокля от коприна
привечер здрача шумоли.
И нищо няма да отмине,
без да ме радва и боли.

И нищо няма да остане,
ако докрай не заплатя
победата - с дълбока рана,
доверието - с верността.

Докрая ще преглъщам злото,
доброто за да защитя.
Богат съм аз като дървото
със златни дни през есента.

И огънят като в огнище
докрай да ме изпепели,
но нека не отмине нищо,
без да ме радва и боли.

ЕЖЕДНЕВИЕ

Пак раждат майките момчета,
мирише на барут и чам
и раснат малките градчета
с надеждите за град голям.

И циглите над всеки покрив
блестят - златисти люспи лук,
и капе от стрехите мокри
звънлив и сребърен капчук.

И съхне плочата излята,
димят горещи рамена…
Разбрах: забий темел в земята,
за да достигнеш висина.

За нищо не търси отплата -
ще я получиш, щом си дал.
Нощта в безсъние се мята,
до прага пътят е заспал.

А вънка вече зазорява -
денят от мрака е отнет,
и пак в небето се стопява
луната като бучка лед.

ИЗТОЧНО РАЗШИРЕНИЕ

На Янко Панайотов

На изток, все на изток градът се разширява
и блоковете бели са като бучки захар.
Край тротоар неравен тополи се изправят
и птици над гнездата крилете си размахват.

И в новите квартали привикнаха децата,
а ние крачим още с представите си стари.
Звъни будилник рано и ни прегръща вятър,
и подир нас примигват червени светофари.

Търчим към автобуса - той вечно закъснява -
потънали сред грижи и в работа заети,
откриваме след месец: нов блок се извисява
и облаците горе - прострени на въжето.

От тухли и бетон е и моят дом двустаен
и към върха протяга ръката си антена.
В живота си аз нищо не съм получил в заем,
изстрадано е всичко и с труд е заплатено…

СТРОИТЕЛИ

В земята тежко лягат коравите основи,
но вчера планината се бялна изведнъж:
по тъмно ще запалят зидарите огньове,
бетона ще завият с рогозки от камъш.

И утре нова плоча до късно ще изливат,
под арматурна мрежа ще свети оксижен.
Сватбарите ще кажат на младите: „Горчиво!” -
целунат ще замръкне и този кратък ден.

Прозорци любопитни ще потъмнеят рано,
зад прага ще ги чака замръкналия път.
И всичко преживяно, таено, премълчано
с една прегръдка дълга докрай ще споделят…

Подскачат по земята звезди от оксижена -
на кестени приличат върху пламтяща жар.
Видяхте ли небето със ветрове студени -
открай докрай е днеска напръскано със вар!

ФУРГОНЪТ

Пак осъмва фургонът с пет изтъркани стъпала.
Грее алена роза в прозорците с мътни стъкла.
Всеки тръгва нагоре, към своя просторен етаж -
оксижен ще засвятка, ще лъхне на пресен талаш.
По челата горещи дими незасъхнала пот.
Кратък отдих и бира „Загорка”, прекъснат белот.

И в усмивката мъжка блуждае нескрита вина:
все по-рядко се връщат към дом и сърдита жена,
не ги виждат децата - дано да се учат добре -
догодина ще идат за няколко дни на море.
И тъжат, и се радват - същински стопани добри,
а на тясно живеят и някой под наем дори.

Може би след година, когато се дигнат оттук,
собствен дом ще си имат, с широки тераси на юг,
с незалязващо слънце в прозорците с чисти стъкла…
И осъмва фургонът с пет изтъркани стъпала.
Кратък отдих и бира „Загорка”, прекъснат белот.
Утре - същият труден и пълен със грижи живот.

***

А вятърът небето е избърсал,
умит от дъжд, денят е заблестял.
Пак непростимо нейде съм избързал,
фатално някъде съм закъснял.

А как ми трябва оня ден отминал,
прощаващата моя грях ръка
и пътищата в младите години,
изтеклата край своя бряг река…

И колко съм богат, че нямам нищо
във миналото да ме задържи.
Не търся въглен в празното огнище -
светът и утре ми принадлежи,

със много дни и с небосвода южен,
с надежда, дето ще ме окрили,
с това, че някому ще бъда нужен,
че чужда мъка ще ме заболи.

Не съм ли бил към някого привързан,
то значи, че напразно съм живял,
че непростимо нейде съм избързал,
фатално някъде съм закъснял.

ВЕЧЕРНА МЕЛОДИЯ

Угасна денят, но още оранжево свети небето
с узрели портокалови облаци в сенките сини.
Ще седна на пейката, сам между двете дървета,
ще чакам спокойният вятър оттук да премине.

Децата привършиха своите футболни мачове,
косите им рошави майчина длан ще погали.
С прозрачна и дълга копринена рокля е здрача
и пълен е въздуха с мъжки, припрени сигнали.

И пак вечерта ще посрещнем с надежди тръпчиви.
От петия слънчев етаж бай Димо усмихнат ще слезе -
промил е на светлите радости черните негативи.
Бай Стойно ще седне, ще скърца неудобна протеза.

И пак за война ще си спомним, за глад и победа,
за нашите млади години, потънали някъде в мрака.
Сега Кольо Вачков сина си очаква и в тъмното гледа -
без вест отминава и този път дългата броеница на влака.

А мойте момчета ме викат с глас от сън и умора.
Една по една ще угаснат след туй светлините.
Последен ще тръгна и пак ще погледна нагоре -
дали някой облак не е откраднал звездите.

И няма го вятъра, пак ли в дълбоката нощ се удави,
или разговаря зад ъгъла с минувачи случайни!
Дано не забравим ключа във секретните брави -
сами закъснелите нека останат със своите тайни.

МОЖЕ БИ УТРЕ

На д-р Стефан Тачев

И лятото свършва, и птица отлита,
прегръща брега си ревнива река.
И болка ни стяга отляво в гърдите,
но маха ни вишнята с бяла ръка.
Почукаш - не всяка врата се отваря -
внезапно юмрукът ти гняв събере…
Но може би утре на нашата гара
и бързият влак ненадейно ще спре.

Мъглижкият вятър оттука минава
и роза ухае, и плаче лоза.
И грешни да бъдем - всеопрощава
вината ни майчина топла сълза.
Обидно е - суша земята изгаря,
а дреме край плажа спокойно море.
Но може би утре на нашата гара
и бързият влак ненадейно ще спре.

Сърдито понякога слънцето свети
и облак като празна бъчва кънти,
но ний сме стопани на всичко, което
узрява наесен, напролет цъфти.
И аз изповядвам: на слънцето вярвам -
сред другите хора и мен ще съзре.
Но може би утре на нашата гара
и бързият влак ненадейно ще спре.

В КОСАТА СКРЕЖ,
В ДУШАТА ПРОЛЕТ

В косата скреж, в душата пролет -
един неповторим сезон.
За състрадание не моля,
глава не свеждам за поклон.

Но все по-често съжалявам,
че пред неправдата мълчах,
на други грешките прощавах,
а смятах своите за грях.

И още пари непростена
за цял живот горчевина:
пред истина незащитена,
пред оправданата вина.

Но може ли светът без злото
и бреговете без река?
Макар и да ме би живота,
за прошка ще му дам ръка.

И струва ми се, сред вълните,
понякога от страх обзет,
приличам също на гребците -
обърнат с гръб, греба напред.

ОЩЕ ЕДНА ПЕСЕН

До тука беше лято, но идва есента
и вятърът ще мине, и всичко ще ограби.
И пак ще заживея със простите неща
от утрото до мрака, от болката до хляба.

И с вярата в човека - в делата му добри,
той утре ще посегне към слънцето за огън,
планета ще открие, звезда ще покори,
но стряска мисълта ми внезапната тревога,

ча падна като мъртва изсечена гора,
че днес, богат на грижи, на радости съм беден,
че пред един окоп са войната и мира,
и плащаме с живот за спечелена победа.

Отдавна заменихме крилата си с коли
и сухото ни чело от пот не е браздено.
За болката човешка по-рядко ни боли,
а всеки крие нещо, докрай несподелено…

И пак вървя нагоре по стръмни стъпала,
горчивина и радост, и гняв изплаквам в песен,
и виждам как при мене отново е дошла,
обречена и щедра - още една есен.

КРАЙ МОРЕТО

На инж. Иван Торлаков

Бяха ясни и хубави нощите, дълги и слънчеви дните -
и скалите горещи, до кръста потънали в бялата пяна,
и самотния фар с вълнолома, и тъмния гръб на вълните,
на отсрещния бряг, в тишината - параклиса „Света Ана”.

Непознати надежди и радости, дни без внезапни тревоги -
сякаш целия свят в това малко градче е затворен:
със стрелбището шумно, с нестинарския танц върху огън,
с колелото виенско, което ни сваля и вдига нагоре.

И върти ни животът - суров и усмихнат, намръщен и рязък.
Само тук никой няма могъщата власт да наказва и мрази,
само тук ние можем да вдигаме нашите кули от пясък,
една сянка за себе си под оранжев чадър да запазим…

Но прииждат вълните към сушата и брега ще удавят,
ще изтрият докрай върху светлия пясък следите -
само птиците утре следи вместо нас ще оставят.
Бяха ясни и хубави нощите, дълги и слънчеви - дните.

ЕТО, ПАДНАХА
ТЪНКИ МЪГЛИ

Ето, паднаха есенни тънки мъгли,
замириса на шума, на пръст, на горчиво.
Дните още са с късите летни поли,
а реката - спокойна, прозрачна, ленива.

Колко стар и ограбен изглежда света,
а довчера бушува морето зелено,
пяха птици сред гъстите млади листа -
днес градчето е в жълто, кафяво, червено…

Не завиждам на тихия дълъг живот,
щом край мен красотата умира,
а живее без мирис, без цвят и без плод,
равнодушно зелен и спокоен чимшира.

ЗИМАТА ПРИБЛИЖАВА

Вече зимата приближава.
Ненадейно ще видим пак -
върху изстиналата жарава
на къщята е паднал сняг:

черни клони с бели дантели,
мътни локви с огледало от лед
и реки, от студа посинели,
а денят - омърлушен и блед.

Още чувам гласа на земята,
смях на извор, целунат от мен,
но пристигна есента мълчешката
с път разкалян и лес позлатен.

И лихвари са всички дървета.
Колко много жълтици на клон!
Зад гърба ни е зимата, свети
мътно слънце - жълтък в бульон.

Ще потъне внезапно в мъглата
оня тих и разгърден баир
и отново ще видим земята
пак надраскана с тебешир.

И МЕН ДА МЕ НЯМА

Зарастваха бавно отколе нанесени рани -
в душата ми още тъмнее дълбока следа.
И мен да ме няма, след мен ще остане
земята и пътят, и вечната жива вода.

И вятъра сприхав, небето със джинси износени,
гнездото на птицата, в люлката - детския глас.
Животът задаваше точни и ясни въпроси -
на всички ли дадох най-верния отговор аз?

До дъно изпивал съм чашата с вино горчиво
и с мъжка сълза съм прощавал обида и зло,
но нивга зад чуждото рамо не съм се прикривал.
И същият утре ще бъда - с открито чело.

И може да има тревоги и дни съдбоносни,
разлъки и срещи, но пак ще останат при нас:
и вятърът сприхав, небето със джинси износени,
гнездото на птицата, в люлката - детския глас.

МОЯТ ДЕН

Моят ден не отмина напразно,
сякаш още веднъж се родих,
сякаш имах най-светлия празник -
тънкостволо дръвче посадих.

С корен - в почвата устремено,
с връх - нагоре ще полети
и ще расне зелено, зелено,
после есен ще го позлати…

През несгоди и грижи преплувал,
не оставил по пътя следа,
аз ще зная, че то съществува,
че е стряха на птичи гнезда.

Ще ми бъде големия празник
и утеха на тая земя,
че денят ми не мина напразно,
като вятър не отшумя.