НАЙ-СИЛНОТО ВИ ПРЕЖИВЯВАНЕ?
Войната е изпитание за цели страни и народи, за всеки отделен човек. Животът на фронта и в тила е наситен със събития и превратен - обикновената мярка не може да го обхване. Защото всеки ден се кръстосват пътища, изменят се съдби, ражда се дружба в изпитанията, настъпва раздяла завинаги…
С този текст през 1970 г. започнахме анкета във в. “Народна армия” по случай 25 годишнината от края на Втората световна война 1944-1945 г. Въпросът, който задавахме към фронтоваците, беше само един: “Най-силното ви преживяване през войната?”.
Двамата с Теньо Тончев написахме материали за вестника, поместени на 13 и 29 март 1970 г., а заедно с Иван Шипчанов завършихме поредицата на 9 април 1970 г. Издирвахме отделни герои, преживели ужасите на войната, усетих у Теньо Тончев голяма мечта да отдаде творческите си сили на мащабни историко-публицистични платна на велики събития от миналото на България.
Заедно пишехме текстове, посветени на фронтоваците доброволци Никола Иванов Костов от гвардейската рота на 24-и пехотен полк, на редник Георги Петров Илиев, ранен тежко при атаката на кота 1120, а Тончев ми говореше за своя замисъл да напише книга за върхови събития от новата ни история.
Съгласувахме текста за овладяването на Прищина и участието на Никола Василев Бостанджиев в разузнавателната операция, а Теньо споделяше плана си за първата голяма книга, която ще посвети на Априлското въстание 1876 г.
Когато завършихме материалите за втория брой на вестника и размишлявахме върху подвига на д-р Иван Чилингиров и неговите бойни другари, за устремната атака на взвода на Игнат Вутов, Теньо Тончев най-искрено се тревожеше, че му предстои да проработи планини от материали, за да напише книги за воините от новата ни история. Ежедневието на вестника отместваше встрани мащабния замисъл (сега го наричат проект) на колегата.
Освен това през 1968 г. Теньо издаде първия си сборник с разкази “Венец от дъбови клонки”. Пишеше разкази, които после се явиха в книгата “Когато има обич”. Той раздвояваше своето творческо внимание. Една критичка, млада тогава, се нахвърли върху някои белетристични произведения на Теньо.
Не се наемам да съдя с късна дата доколко тази критика беше справедлива. Разказите бяха на военна тема, а тя си има своите трудности и проблеми. Човекът с пагон изисква още по-голям творчески заряд и вглеждане в душевния му свят.
Тончев продължи да пише белетристика. Романът му “Ако нямаше вяра” през 1974 г. беше отличен с трета награда от Министерството на отбраната. Продължихме да работим заедно, да се срещаме, да приказваме и да общуваме.
Не може да се каже, че бяхме първи приятели, по-скоро нашата дружба се поддържаше от постоянното разпалване на някакъв спор. Водехме неспирни словесни битки и дискусии. Оставах с впечатление, че Теньо се дразни от всяко движение в службата нагоре.
Макар че по характер беше възпитан, тих офицер, постоянно защитаваше някаква честолюбива независимост. Спретнат и симпатичен с униформата, той предпочиташе цивилния костюм пред куртката. Тя го сковаваше и ограничаваше.
Привличаше го свободата, търсеше широкото познание, а не нормативното овладяване на задължителните военни теми. Беше завършил Военноартилерийското училище в Шумен, но го влечеше не растежът по служба, а духовното израстване.
Негова цел бяха не звездите на пагона, а създаването на книги, които разпалват звезди в очите на читателите. Учеше в университета задочно, за да се подготви за творческата си мисия, а не отиде във Военна академия, за да прави кариера.
Като курсант тича с ротата и взвода по шуменските височини, но мисълта му бе другаде, а не в тактиката на артилерията и оръдейните стрелби. За читателите на вестника в града през 1955 г. той предложи легендата “Дъщерята на воеводата”. От курсантските години започна сътрудничеството му с централния печат.
Не прекъснахме дружбата си никога, но и пламъкът на спора не гаснеше. Споделяхме прочетеното, но кръстосвахме словесни шпаги, взаимно се привличахме и отблъсквахме, като всеки запазваше своята позиция. Тончев беше акумулирал много знания, постоянно набавяше книги от антикварите.
Веднъж се увлякохме в разговор до забрава и неусетно стигнахме до дома му на бул. “Самоков”. Покани ме да ми даде рядка книга, а аз се чудех къде да седна. Всички стени до тавана на хола бяха препълнени с книги.
Лично, доста несръчно, бе сковал или просто подпрял дъсчени преградки, които едвам крепяха огромния товар. Само едно работно място с един стол не беше затрупано с книги.
Тогава се шегуваха, че професор Здравко Петров и в хладилника има книги, но нашият Теньо не бе по-назад. Денонощно, като някаква мелница, той смилаше зърното на знанието.
А имаше болно сърце. Веднъж Веселин Андреев с тихия си доверителен глас ми каза угрижено: “Пазете Тончев, той не е здрав”. Знаех добре това. Но само веднъж успях да му дам практически урок.
Бяхме в “Бамбука”, известното някога заведение срещу Народния театър. Вечеряхме и си тръгнахме. Нищо не пихме. Леко стигнахме до парка и вместо да вземем рейс на “Орлов мост”, го склоних да повървим нагоре, към летния плаж. Понеже бяхме нагазили в дълбоките води на историята, неусетно стигнахме до алея “Яворов” и я прекосихме.
От време навреме той спираше да си почине. Предложи да завием и да вземем тролей. Помолих го да продължим пеша, още повече че подхванахме разговор за книгата му, посветена на 100-годишнината от Априлското въстание. Сподели, че само авторските книги и сборници, които е преработил обстойно, са около 200.
Сега, когато се връщам към огромното писмено дело на Теньо Тончев, не мога да пропусна приноса на съпругата му Кина, дребничката, жилава, умна сътрудничка, библиотечна специалистка, която хвърляше труд колкото цял отдел документалисти.
Тончев винаги работеше вкъщи. Той не стоеше в библиотеки и архиви. Всичко му се носеше от нея у дома. А което не можеше да се изнася, се ксерокопираше и се поставяше на бюрото му.
Тази вечер, за която разказвам, ние прекосихме целия парк и стигнахме до тях. Наближаваше единайсет и трийсет, Теньо настоя да влезем, за да ми покаже уникален документ. Видях и две готови глави от бъдещата му книга за Априлското въстание. Пихме чай и си тръгнах. Градският транспорт беше спрял.
Тогава се опитах да внуша на Тончев, че всекидневната разходка в парка за него е спасение. Жалко. Той трудно се вслушваше в чужди уроци. Беше безмилостен към себе си, беше роб на книгите. Страданията на България бяха негови страдания. Болката на родината беше негова болка. Самосъхранението му беше чуждо.
Още веднъж се опитах да въздействам на Теньо. Беше 8 март 1976 г. Книгата му “България “Свобода или смърт” беше излязла. Обграден от млади хубавици, той с удовлетворение раздаваше автографи.
Едрите му очи, които обикновено излъчваха печал, сега искряха радостно. На мен авторът надписа: “На полковник Георгиев с много искрено уважение и честна благодарност за разбирането и помощта, на която ще продължавам с вяра да разчитам”.
Защо е това дълго посвещение? Защото ръководството на управлението, в което работех, подкрепи предложението да се дават творчески отпуски на пишещите. Това не беше само моя заслуга, но през идващите години, когато оглавих издателството, редовно осигурявах на Тончев толкова свободно време, колкото му беше необходимо за планираната книга.
Убеден бях в приноса на Тончев, затова в своя рецензия в печата отбелязах, че в “България “Свобода или смърт” той показва красотата на саможертвата и подвига български и творбата му е явление в художествената ни документалистика.
Случайно ли беше, че след три белетристични произведения Теньо предложи голяма историческа книга? Не! Есеистът и литературен критик Здравко Петров пише, че е изненадан, но ние, които работехме и живеехме с Теньо, знаехме, че той посвети години за проучване на националната ни история.
Впрягайки целия си талант на публицист, сътвори произведение, достойно за Априлската епопея с нейния възторг и подвиг, разгром и страдание, показа стъписването и вълнението в Европа, тъмните сделки на правителствата, уважението и солидарността на народите. “България “Свобода или смърт” получи първа награда на Министерството на отбраната.
През ноември 1976 г. тръгнахме с Тончев в командировка. С нас беше белетристът Димитър Добревски, автор на романите “Пътеки из гората” и “Кораб срещу кораб”. Имахме намерение да обновим плана за културното шефство с Шумен - гостуване на писатели, литературни четения, премиери на нови книги.
На Горна Оряховица трябваше да сменим влака. Запътихме се за ресторанта на гарата. Само аз бях с униформа. Влязохме в продълговатия салон. Щом ни видяха, към нас се втурна млада сервитьорка и дори управителят. Разтапяха се от любезности. Поеха шинела, балтоните и шапките ни. Любезни, че дори малко мазни, ни предложиха менюто.
Гледаха към дебелата ръчна чанта на Добревски, вторачваха се в дипломатическото куфарче на Тончев. Ние с Теньо си поръчахме кашкавал пане, но Добревски имаше някакви проблеми и управителят изреждаше угоднически друго, предложиха да затоплят пилешка супа.
Бяхме поразени от този прием. Чудехме се на какво се дължи това. Отговорът дойде чак на връщане, когато видяхме в едно купе полковник Милко Георгиев (по-късно стана генерал). Той се връщаше от проверка на необикновено произшествие.
Преди седмица началникът на химическата школа дошъл късно в ресторанта на гарата, където бяхме ние, порядъчно пийнал. Отказали му да го обслужат, защото вече приключвали. Той не издържал и започнал да заплашва и нагрубява. Извикал готвача и му заповядал да стои мирно, строил в една редица до него и другите.
Наближавала опасна развръзка. Един от служителите се опитал да отнеме пистолета на подполковника. Разярен, той грабнал телефона и заповядал дежурната рота да пристигне и обгради ресторанта. След броени минути камионът изсипал дежурното подразделение, което обградило заведението.
Започнал едва ли не бой в населено място. Слава богу, не произлезли по-големи бели. Ето защо ние бяхме така обгрижени: мене взели за инспектор, Добревски за прокурор, а Тончев за следовател. Този инцидент предизвика строга министерска заповед.
Командировката до Шумен беше една пауза за всички и най-вече за Теньо Тончев. Той усилено работеше над нова книга, този път за Освободителната руско-турска война 1877-1878 г. Знаехме колко енергия е необходима на писателя по тази тема и му разреших три месеца отпуска, после я продължих.
Не беше лесно да се пресъздаде публицистично и исторически обосновано подготовката на Русия и Турция за войната, да се опишат героизмът на бойните полета, подвигът на българските опълченци, да се осмисли стойността на свободата и признателността на България към освободителите.
Бях радостен, когато в средата на август 1977 г. ми поднесоха над 400-страничния ръкопис и го подписах за производство. Тончев се беше справил успешно, което потвърдиха историците рецензенти Дойно Дойнов и Георги Вълков и литературният критик професор Здравко Петров.
Теньо Тончев посвети книгата си “Свободата на България” на майка си Динка и баща си Тончо, които са го откърмили с много любов към България и нейната освободителка Русия. Новата книга също получи първа награда от министерството в раздела за публицистика.
Авторитетът на Тончев нарасна след двете му произведения на историческа тема. Признаха го не само научно-академичните, но и литературните среди и най-вече читателите.
Не забравих онова бащинско нашепване на Веселин Андреев “Пазете Тончев”. Как да го пазим, когато той бе приел за свое верую откровението на Херодот: “Дали ме чака тиха старост или смъртта с чудните си крила прелита вече край мене, здрав, болен… Каквито и да са обстоятелствата на живота ми - ще пиша”.
Теньо все по-упорито четеше и пишеше. Денонощно. Натрупаните знания сякаш напираха да се излеят от перото му. Продължи да осъществява мащабните си проекти, разкъсван между документалистиката и белетристиката.
През 1978 г. излезе “Като звездите” - романизирана биография на Васил Петлешков, през 1979 г. се появи документалната повест “Румяна войвода”, а Военното издателство през 1979 г. пусна сборник с новели “Синовете на тая земя”.
Знаех, че проучва материала за третата си документална книга “Храбростта на България”. Поканих го да се поразходим през парка и да вечеряме в ресторанта на армейския спортен клуб. Беше в настроение, макар че сърцето го мъчеше.
Все по-рядко обличаше полковнишкия мундир, имаше почти свободен режим на работа, служебните редакторски задължения не го затрудняваха. Нова творческа радост го беше обхванала и още по пътя през гората той я сподели.
Решил беше в тази си творба за Балканската война да води повествованието от името на военен кореспондент като главно действащо лице.
Така по-непосредствено и развълнувано ще разкаже за войната и хората, за мъжеството и изпитанията, за подема и храбростта, за тези, които оставиха ралото и мотиката, за да отстояват целостта на България. Събрал беше данни и факти от документи, изследвания и спомени - автентични.
Цялата вечер посветихме на раждащата се нова книга.
Разказваше как ще движи своя “кореспондент” из Източна Тракия, Чаталджа, Родопите, Македония, Одрин, как ще покаже цялостно тази невероятна по ентусиазма и проявената храброст война, наречена Балканска.
Не четох ръкописа, който дойде за подпис заедно с рецензиите на доцент Стоян Пенков и на критика Владимир Свинтила. Очаквах готовата книга. И бях доволен, когато тя излезе в същото стилно оформление на Гичо Гичев.
Четох я с увлечение. Похватът с използвания “кореспондент” бе приземил разказа за народния патос, постигната бе пълна обективност за епохата, бойния подвиг, военното майсторство и морала на фронта и в тила. Усещаха се и сенчести страни от народопсихологията, но главното бяха саможертвата и храбростта на боеца и офицера.
Нов успех за автора и издателството беше поредното удостояване на книгата с първа награда за публицистика. Тези две години (1981 и 1982) бяха белязани с високи отличия за института и негови творци: Неда Антонова получи първа награда за романа “Не умирай вместо мен”, Стефан Продев и Константин Площаков бяха отличени за повестите си “Пътуване към пижамата” и “Ветрове в компаса”, Тодор Велчев - за сборника с разкази “Щъркели в пламъци”.
Теньо имаше своя мярка за нещата. Той се вълнуваше повече от срещата в антикварната книжарница с Тончо Жечев, отколкото от здрависването си с някой генерал.
Впечатляваше го мнението на Ефрем Каранфилов, а не потупването по рамото от някой началник. Често се възмущаваше от лошо написаните учебници по история и търсеше път към министъра на просветата, за да му направи своите предложения.
Нещо повече, той предаде на професор Илчо Димитров, министър по онова време, своя проект “Любородие”, учебник по история за осми клас.
В главата на Тончев се сблъскваха толкова много идеи за книги, че му трябваха няколко живота, за да ги осъществи. Захвана се за четвъртата книга от своята тетралогия, вече планирана за 1984 г., “Световният пожар и България”, или както той я наричаше “Опит върху Първата световна война”.
Теньо се осъществи като великолепен документалист. Но не изпитваше чувство на завист. Така усетих поздравите му, когато книгата ми “И това е любов” бе удостоена с първа награда за публицистика или когато “Живот на косъм” беше преведена на руски.
Работата на Теньо Тончев над новата му книга беше поредният огромен товар върху психиката, творческия потенциал и здравето му. Той се вживяваше в изпитанията на мобилизираните близо един милион български войници, страдаше за загиналите 87 495 от тях, за стоте хиляди, останали заложници.
Той знаеше, че оживелите дълги години ще сънуват боеве, ще бълнуват и стенат в мъка, ще носят болката на своите ранени другари и страданието за тези, които не се върнаха по домовете си.
Той ми разказваше за дядо Панчо Димитров от Елин Пелин, който казвал пред журналист: “Доведи на стогодишнината ми да свири военна музика. Ще си платя. Искам да ми изкарат “Велик е нашият войник”. А пък случайно ако не дочакам, пак доведи музика на гроба да ми изсвири марша. И да знаеш, че пак ще го чуя”.
Това е другата страна на войната! Оптимистичното чувство за изпълнен дълг. Войникът се гордее с изпитанията, с преодолените трудности и мъки. Войната е непосилен труд.
Ще направя малко отклонение. Ние не гледахме само своята военна история. През 1986 г. преведохме и издадохме книгата на генерал Дуайт Айзенхауер “Кръстоносният поход в Европа” за Втората световна война.
Теньо Тончев така се беше заровил в изворите от нашата история, че едновременно пишеше не една, а две книги. Заглавията му се налагаха едно след друго. Той доработваше “Световният пожар и България” и пишеше повестта “Верни момчета”, която излезе в издателство “Народна младеж”.
Пишеше разкази за сборника “Мъртвите в атака”, който издадохме през 1986 г., а на следващата година “Профиздат” пусна “Възхвала за старите майстори” - художествена публицистика.
Подготви и своята последна книга “Кавалери на сабята и перото”, която той не можа да пипне с ръцете си и да види с очите си.
Всеотдайност е дума изтъркана, често пъти неоснователно използвана. Но тя приляга изцяло за Теньо Тончев. Той живя сред книгите, отдаде всичко за тях. Те бяха любовта на живота му.
Ще направя второ, по-широко отклонение от полето на труда, за да кажа, че Теньо обичаше красивите създания, влюбваше се често. Край него винаги имаше някоя муза от плът и кръв.
Той беше хубав мъж, ходеше с дълга коса въпреки военните правила, обожаваше стилния цивилен костюм. Обичаше поезията, знаеше много стихове за душата и сърцето. А женската част на човечеството е подвластна на мерената реч, на интимната поезия.
Нищо човешко не беше чуждо на Тончев. А сърцето му наистина не беше добре. Много по-късно той търсеше помощ от най-добрите специалисти. Но уви, болестта победи храбрия публицист и белетрист.
А имаше толкова богати планове, като “Гневът на България”, “Амазонките”, “Пенелопите”, “Малкият голям свят на жените” и т.н.
Дано синовете му Владимир и Господин са издирили записките за детските му години в с. Ястребево “Мили мой, свидни мой”.
Теньо не е забравен, смъртта го покоси на 57.
Наскоро бях на семейно тържество в с. Енина. Всички пожелаха бившият танкист Стефан Курдов да посвири и изпее нещо на китарата.
Заредиха се шлагер след шлагер. Разбрал, че съм военен от запаса, подвикна “Мъртвите в атака” от Теньо Тончев и запя своя вариация на някаква песен.
Оказа се, че е чел не една книга от Теньо. Бях приятно развълнуван.
Веднага след като се върнах у дома, изпратих на бившия танкист “Кавалери на сабята и перото”, последната книга на Теньо Тончев.
