Стилиян Чилингиров

***
Прехвръкна блед въздъх, изчезна
сред бесний шум на улицата прашна.
Надникнах през прозореца: - желязно
студена сган, безсмислена и страшна.

И с сълзи в миг възвих задавен
от сдържан гняв и тихо разкаяне, -
там нечий слух, в суетний гам забравен,
въздишката с циничен смях ще схване!…

***
На зноен ден нелъхналият вятър
в безвремен пир зад слънчеви гори.
Жеравен дъжд - острия нажежени -
последнята прохлада умори.

Опърлен лист в безпамятство мърмори -
какво? - и сам не знай:…
„О, боже, облаче прати ми,
о, боже, вечна нощ ми дай”…

ПРЕД ЕСЕН

Полумъртво дишат глъхнали поляни,
с бледо-златен дъжд на знаоен дъжд поляни.

Смърт размахава смело огнена коса
из увели къдри на брилянт коса.

Земна твърд и небо - два безсмъртни свята -
шепнат упокойна със въздишка свята.

А самотно-мрачен схапал дъб език,
слисано се вслушва в техния език.

***

Лист отбрулен бавно падна
на земята.
Вихър-вятър го понесе
по полята.

Тук го сложи, там повдигне
и залюшка…
Ах, и аз съм тъй играчка
на вихрушка.

***
Над стихнали вълни унесен
надвесен бряг-гранит мечтай;
под него пей морето песен,
над него слънчев лъч играй.

Но той не чува песни вдъхновени,
не тръпне под целувки-жар,
кат старец паднал на колене
пред в младост разрушен олтар…

И в скръб дълбока сдържано въздъхне,
в потиснат плач снага се затресе.
А тих зефир по бледи устни лъхне
и в танец лек далеч се понесе.

***
Сгушена зъзне разглобена маса,
до нея свяст изгубил изпочупен стол;
кандило дреме пред иконостаса,
мечтай пробита печка за огън -
и тъй студено, както и навън.

Напира вятър прозорците тъмни,
скимти от яд; безсилен спре
за миг - и пак
(Еднаж да съмне!)
с упорна сила забесней
да влезе, да се сгрей.