Стилиян Чилингиров

ЕСЕНЕН МОТИВ

Падат листи пожълтели,
вятър силен вей,
и в полета погрознели
жълти лист пилей.

Дъжд заплисква и загниват
сухите листа;
и със сочен тор покриват
пустите места.

Падат листи пожълтели
в есенните дни, -
те от вятъра сломени, -
ние от злини.

СОНЕТ

на Р. Х.

По вълните разярени
плува лодчица сама,
в ней лодкарят уморени
бърза в нощната тъма.

Бий с греблата, бързо кара
по развихрено море…
Още малко, ей и фара
сред тъмата ще съзре.

И напряга сетни сили, -
там деца го чакат мили, -
още сила, още бяг…

Но вълна една го тласна,
спря моряк борба напразна,
без да види родний бряг.

***
Вървях по гладък тъпкан път
и нищо ново не съзирах;
картини чудни, що в захлас
да гледам, тука не намирах.

Край мен безплодни равнини…
По тях пътека се не вие;
реки не видех, няма тук
вода полетата да мие.

Но гледам вляво аз хълми…
далеч са… нищо… по полето
покрито с пясък ще вървя
на таз пустиня през сърцето…

С труд и пот стигнах далеч
в небето де хълми се губят…
Но пътник други преди мен
не идвал… стъпки се не видят.

Защо й на сички дивний рай,
кога е с пясък път посипан?…
Да прави пътища за вси
човеци е един повикан.

БУРЯ

Със черен плащ небе покрито,
не пръска слънцето лъчи…
Нарядко само светне… трясък…
И пак се свода помрачи.

Завива грозно буря страшна,
шумят вековни дъбове…
Такваз стихия, ах, не помнят
през цял живот от векове.

Безсилни нещо те да сторят
шумят, издават тъжен стон
и неохотно се прикланят
пред злъчно строгия закон…

ЗЕМЛЕДЕЛЦИ

Сред полето пролет, лято,
в пек и хали,
хора бедни
с труд живеят, сълзи леят,
окапнали.

Задух вее, слънце греее
и припича…
Скришно вечер
от височко, виторожко
ги наднича.

Сутрин потни, вечер морни
се се трудят…
Но кога ли
от съдбата те теглата
ще прокудят?

25 ГОД. НА БОТЕВА

Води кристални горд разлива,
в мъгли потънал Дунав бял;
Балканът песен пак извива,
в небето синьо поглед спрял.

А вятър тихо шушне, вее,
скалите ясен връщат ек
и чуя: „Вечно ще живее
за роба падналий човек.”.

ПРАКТИЧЕН СЪВЕТ

В света се с правда не живее,
а с низост, мъст, грабеж и кал.
И нивга ти си не поставяй
далечен, светъл идеал.

За хорско щастье не мори се,
недей се труди цял живот,
а сал дебни, кради от сички -
добий богатства и имот.

Че те са, братко, само скъпи
и с тях във почит се живей,
и с тях накарва се мъдреца
да се превива и немей…

Добро, народ!… Недей си губи
блажени дни за пух и прах!…
Идеи нищо не постигат,
имота вредом сее страх.

***
Подпрян на лакти до прозорец,
замислен аз стоя разбит
и хора мяркат се пред мене,
един в охолство, друг убит.

И питам се: „Кога ще мине
ужасний този пъклен свет,
във кой едни безгрижни вечно,
а други под ужасен гнет?”

***
Минали дни, години цели,
литнали цели векове,
но пак едно е тук остало, -
човешки стонове.

Минали много исполини,
но най-ужасният остал:
мизерья, слабост и човекът
без плам, без съвест, идеал.

***
Кой ще познае от тез дръвчета,
че нявга тях е студ владял,
и зимний вятър с сила бясна
превити клонки им трошал.

Сега е в тях менено сичко:
листа зелени ги красят
и дивни песни птички гласни
меж’ тях с услада си цвъртят.