с Иванка Павлова разговаря Емил Басат

Иванка Павлова е поетеса и преводачка от унгарски и руски език.  Издала е стихосбирките:

Градините на сърцето. С., Лице, 1993 и

Между „да” и „не”. С., Стигмати, 2006.

Участвала е с цикъл от 15 стихотворения в Петима млади поети. С., Народна младеж, 1979.

Нейни творби са отпечатани в различни сборници, вестници, списания и алманаси, излъчвани са по Радио София.

Тя е автор и на стихотворения за деца, събрани в книжките „Врабец  храбрец”, „Калинка Малинка” и „Помисли! Отгатни”(гатанки), и трите излезли в изд. „Фют”.

Преводите й от руски език са няколко хиляди стиха. Сред преведените от нея автори са Баратински, Блок, Лермонтов, Пушкин. Участва със свои преводи в антологиите „Докосвам тихо пак ръката ти. Поети от цял свят за майката”, „Заветни лири. Антология на руската поезия от ХІХ век”, „И струна и стих” и др.

Многобройни са преводите й от унгарски поети, включени в книги и антологии - над 5000 стиха. Сред преведените от нея автори са Шандор Петьофи, Атила Йожеф, Янош Аран, Дежьо Костолани, Льоринц Сабо, Дюла Ийеш, Ференц Юхас, Шандор Чори и др.

Съставител и преводач е на „Цветни мастила” - антология на унгарската поезия, излязла  благодарение финансовата подкрепа на фондация „Унгарска книга” и отпечатана от изд. „Стигмати” през 2005 г. Съдържа 3000 стиха - „от неизвестен автор, живял през ХІ век, до почти неизвестен съвременен поет”, както пише в послеслова Дьорд Сонди.

Превеждала е поезия и проза за деца за различни антологии и списания.

В неин превод са излезли детските книги:

Шандор Фодор. Чипике - джуджето великан. С., Отечество, 1990;

Ищван Чукаш. Бомбе и картофен нос. С., Отечество, 1989;

Шандор Фодор. Чипике - джуджето, което искаше да стане великан. С.,Фют, 2010.

Разговарям с Иванка Павлова в библиотеката на Унгарския културен институт.

- Разкажете ми за себе си, за рода си, за родителите си…

- Родена съм на 1 май 1941 г. в гр. Самоков. Защо ли? Баща ми Стамен беше офицер и там е бил на служба. Както обичам да се шегувам, а и съм написала в есето си „Любов отпреди пръв поглед”, „никоя майка не ражда дете в Деня на труда, защото ще му върви на работа”. От друга страна, съм безкрайно щастлива, когато животът ми е запълнен с нещо смислено. Бездействието или липсата на ангажименти ме съсипва.

Баща ми и майка ми са от пернишките села Косача и Сирищник. Татко беше много интересен човек, борбен, непримирим. Като царски офицер  участвал в Отечествената война. Оттогава е и любовта му към Унгария, която ми предаде.  Понеже не е бил от най-висшите офицери, а и притежавал високо чувство за отговорност, останал на служба до пенсионирането си.

Корените на рода ни, поне доколкото помня от разказите на татко, са свързани с едно самоковско село. Семейната легенда разказва, че родоначалниците ни дошли в Косача,  бягайки от преследванията на турците. Прадядо ми Пен? работел като кожухар в Цариград и пеша се е връщал по един път годишно, за да направи поредното бебе - първо се родили три момичета, а после три момчета. Прибрал се на село и се позамогнал. Появила се обаче някаква страшна болест. Всички се разболели.  Прабаба ми Елена и шестте й деца оцелели. След ранната смърт на съпруга си овдовялата жена ги отгледала сама. Научила ги на труд и почтеност. Знаела перфектно турски, но турска дума не обелвала. Преди смъртта си завещала на децата си: „Простено да не ви бъде от Бога и от мене, ако в селото замръкне странник и вие не го подслоните и не го нахраните”. Неслучайно на нея е наречен родът ни - Еленинци.

Майка ми Ефросима живеела в съседно село и баща ми си я харесал.  Живяха 69 години заедно. Работливи, отговорни, предани на семейството. Майка беше душата на дома. Тя ни обединяваше - скромна и смирена. Благодарна съм на баща си, че ме подкрепяше, че не се присмя на моите детски творчески опити. Пиша от 13-годишна възраст - първоначално наивни, но искрени стихове. Завърших 26 СОУ „Йордан Йовков” в квартал Княжево, което се намираше в боровата гора и бе много романтично място. Имах прекрасни учители.

Важна роля в живота ми изигра вестник „Средношколско знаме”. Аз съм от първите, печатали в него. Владо Костов беше главен редактор. Там сътрудничеха Юлия Кръстева, Александър Шурбанов, Ваня Петкова, Димитър Ценов… Разбира се, място за изява на ученици бяха и  сп. „Родна реч” и предаването „Първи творби” на Радио София, водено от Николай Христозов. Искрено съм благодарна на този поет за подкрепата, която ми е оказвал през годините.

Аз престанах да печатам по време на следването си - такова ми беше кривото разбиране, че сега е време да уча. И тази начална енергия я загубих, защото името на човека се забравя, когато не се появява редовно в печата. Освен това съпругът ми Михаил Филипов беше русенец и аз трябваше да напусна София. Той пишеше стихове (сега вече е издал няколко стихосбирки), интелектуалец, внук на Тодор Каблешков. Следваше режисура, но не я завърши заради изпита по история на БКП. Не зная по какви причини, но той ми внушаваше,че не си заслужавало да  печатам, защото изкуството и литературата не влияели на хората.  В Русе живях много години, без някой да знае, че пиша, с изключение на Здравко Кисьов. И няколко месеца преди да напусна съпруга си, отидох в редакцията на в. „Дунавска правда”, в който имаше страница за култура. Занесох свои стихове на Мила Доротеева и те започнаха да излизат там.

Когато се върнах  в София, духовната самота, в която изпаднах, ме накара да потърся Атанас Далчев. Дадох му стиховете си и го помолих за мнение. След няколко дни  той ме покани на разговор в дома си. Името на Далчев бях чула за първи път от Радой Ралин, който работеше във в. „Литературни новини”. Като студенти ходехме при него, а Радой ни рецитираше с възторг стиховете на Далчев, които знаеше наизуст.

Разговорът с големия поет бе за мене изключително събитие. Дано не прозвучат думите ми самохвално, но Далчев ми каза: „Търсили са ме много млади хора за мнение. Но такава зряла поезия като Вашата ми се случва да срещна за първи път”. Мисля, че има нещо общо в нашето светоусещане. Някаква тиха тъга блика и от моите,  и от неговите стихове. Пазя няколко картички  от душевно щедрия творец по повод празници.

Атанас Далчев ме изпрати при Петър Алипиев, който работеше във Варненското издателство. Младият поет се държа не особено деликатно. Бях принудена да  споделя с Далчев как съм била посрещната. Причиних му болка. Друг поет, от когото получих подкрепа, когато имах нужда от духовно островче за общуване, бе Николай Христозов. Вече се познавахме от Радио София. Сега, след доста години мълчание от моя страна, се срещнах с него в сп. „Септември”. Занесох му свои стихове. Той ги хареса и ги публикува в списанието. След това ме накара да подбера свои стихове и да ги дам в изд. „Народна младеж”. Те излязоха в сборника „Петима млади поети”.

Винаги съм се питала откъде у мене са се взели тази чувствителност и този порив към словото. Сигурно е от сладкодумните ми роднини и най-вече от баща ми, който обичаше да разказва за детските си години и за впечатленията си от фронта в Унгария. Той беше удивен от топлотата и сърдечността на унгарците, които ги приемали в домовете си, угощавали ги, уважавали православните празници на българите.

През 1959 г. бях приета за студентка в специалността „Българска филология” в СУ „Св. Климент Охридски”. И тук съдбата ме застигна, защото се оказа, че вместо западен език може да изучавам унгарски. Пръв мой учител беше г-н Калман Бор. На другата година го замести г-жа Мария Ремени Крал. Бях очарована. Тогава се запознах с творчеството на Атила Йожеф и преведох стихотворението му „С чисто сърце”. По-късно преведох  и  други  негови  произведения. По това време открих и онова вълшебно място на бул. „Руски” срещу Руската църква - Унгарския културен институт, където ме привличаше магията на унгарския език. Като музика - така звучеше той в душата ми.

След като завърших следването си, заминах на работа като учителка в Етрополе  -  в училището по автотранспорт. Когато аз и съпругът ми напуснахме София и  отидохме в Русе, продължих да учителствам.  Но скоро бях разочарована от манталитета на директорите и колегите си. След това постъпих на работа в Окръжната библиотека „Любен Каравелов”, чийто директор беше Николай Ганчев. Той откри в нея отдел „Изкуство” (първия в страната) и аз го поех. Пишех активно и сега си давам сметка, че най-хубавите си стихове съм създала между 20- и 30-годишната си възраст. Имала съм такъв философски поглед върху света! Мисля си, че най-хубавото, което се е случило в моя живот, е това, че не съм се изкушила да ме печатат на всяка цена, да ме харесват, да ме одобряват или да заприличам на някого, а че съм останала вярна на себе си.

В провинциалните градове има нещо много ценно - там творческите натури се търсят и заживяват заедно. Най-вече в литературните кръжоци. При повторното си отиване в Русе започнах да общувам с преводача от румънски език Огнян Стамболиев, с поетесата Мила Доротеева, с Дора Янева - преводачка от естонски. В отдел „Изкуство” идваха художници, режисьори, музиканти. В Окръжната библиотека след доста години беше представена и първата ми стихосбирка.

- Кои бяха първите Ви преводи?

- Първите ми преводи не са от унгарски, а от руски език. Григор Ленков работеше в сп. „Родна реч” и в Радио София. И на двете места е пускал мои преводи. След  русенския период, в който прекъснах връзката си с унгарския, разбрах, че с подготовката, която имам, няма да мога да превеждам унгарска поезия. Унгарският е сложен, синтетичен език. Безкрайно съм благодарна на Съюза на преводачите в България, който ме изпрати на 10-месечна специализация в Международния подготвителен институт в Будапеща през 1979/1980 г.  Учех заедно с кандидат-студенти - млади хора, а аз вече бях на 40. Синът на Нино Николов ми беше другарче. Тогава започнах всичко от самото начало - и език, и литература, и унгарска история. Очакваше се да владеем  езика на такова ниво, че в края на годината на изпита ни дадоха да пишем на тема „Турското робство, отразено в унгарската литература”. Вече можех да превеждам и да публикувам в отделни вестници и списания, но до сборници или самостоятелна книга трудно можех да стигна, защото името ми не беше известно.

Спомням си, че Иван Теофилов ми възложи да преведа от руски език творби на различни поети. Той хареса преводите ми и те влязоха в антологията „Заветни лири” - над 1500 стиха. След това вече с по-голямо самочувствие преведох творби на Баратински, Лермонтов, Пушкин и др. След превода на стихотворението на Атила Йожеф „С чисто сърце” дойде и срещата ми с поетическия свят на Дюла Ийеш, а по-късно и с творчеството на Янош Аран, Дежьо Костолани, Ференц Юхас и Льоринц Сабо. Сабо ме омагьоса. Мои преводи на негови стихотворения са включени в сборника „Фортисимо на щуреца”. С удоволствие преведох творби на Шандор Петьофи за сборника „Избрани творби”  от библиотека „Световна класика” на изд. „Народна култура”. Друго предизвикателство за мене беше лириката на Шандор Чори - едновременно достъпна и модерна. С Лиляна Лесничкова подготвихме томче със стихове и есета от него и се надяваме да се намерят пари за издаването му.

Обикновено сама съм избирала поетите и стиховете им за превод.  Ценя богатата метафоричност, искреността, дълбочината на мисълта. За мене е важно произведенията на чуждите автори да вълнуват, да бъдат близки до светоусещането на българския читател, да звучат като създадени на родния ни език. След като се събраха доста преведени от мене стихотворения, стигнах до идеята да ги събера в антология на унгарската поезия. Тя излезе в изд. „Стигмати” под заглавие „Цветни мастила”, с послеслов на Дьорд Сонди. Антологията започва от Средновековието с неизвестни поети и минава през класиката - Петьофи, Аран, до наши дни. Преведох с удоволствие и книгите за деца в проза „Бомбе и картофен нос” на Ищван Чукаш и „Чипике - джуджето великан” на Шандор Фодор (две издания), която според мене може да се мери с най-доброто в световната детска литература. По нея бяха направени телевизионен филм и радиопиеса.

Многократно бях изпращана от СПБ за по един месец през лятото в унгарската столица. Така можах да опозная страната и да преживея вълшебни мигове. Това, че пишех стихове, също ми помагаше в навлизането в тънкостите на преводаческото изкуство. Имам творби, специално посветени на Унгария - стихотворенията „Унгария”, „Будапещенски акварел” и др. Писала съм рецензии за унгарски автори.

Не бива да пропусна и друго нещо, свързано с Унгария. Девет години преподавах унгарско странознание, а по-късно - теория и практика на превода и езикова култура в Катедрата по унгарска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Творческата енергия преливаше от личните ми творби в преводните и обратно. Аз не се стремях към известност, да видя името си напечатано. Имала съм потребност да изкажа в стихове онова, което става в душата ми. Поезията много ми е помогнала, тя ме е спасила от саморазрушение в юношеска възраст и по-късно. Струваше ми се, че нещо свише ме задължава да пиша. Имало е периоди на мълчание. След излизането на първата ми стихосбирка „Градините на сърцето” настъпи някакво спокойствие в душата ми. Разбрах, че нямам нужда нито от популярност, нито от представяния - просто книгата беше вече художествен факт. От там нататък тя трябваше да си следва съдбата и да пътува към хората.

- Дълги години сте учителствали. Какво се опитвахте да предадете на учениците си?

- Моят съпруг е по-прозорлив от мене. Бях много млада, когато той ми каза: „Ваня, ти си само за учителка”. Аз обаче смятах, че редакторската работа е по-авторитетна, по-престижна. И работих 19 години  като редакторка. В изд. „Реклама” научих занаята - не само редактирах текстовете, но и държах да ги коригирим, дори да си правя сама техническата редакция. След това се озовах в редакцията на едно научно списание в Дома на техниката на ул. „Раковски”. Преди специализацията в Унгария бях без работа и като  нещатен сътрудник на Радиото една година кръстосвах България. По това време обявиха конкурс в „Земиздат” и го спечелих. Смаяха се, когато казах, че се отказвам от мястото, тъй като мечтата ми е да попадна в литературно издание. Не съм си давала сметка, че „Земиздат”  е било изключително издателство -  едва по-късно установих това. Там проявиха разбиране и ми предложиха съдействието си пред изд. „Български художник”, където имало нужда от коректор. И понеже беше близо до изкуството, приех. Ружа Маринска хареса работата ми и ме изтегли в сп. „Изкуство”, орган на СБХ. Там бях десет години редакторка.

Не мога да кажа, че съм научила унгарския език. А той е богат и съвсем не е лесен. Но пък е прекрасен. Не се осъществи мечтата ми да живея по-дълго в езиковата среда, но ми стигат щастливите часове, когато съм се потапяла в света на унгарската поезия. За успешния превод, разбира се, е важно да владееш и родния си език. Дългогодишната ми работа като редакторка допринесе за изостряне на усета ми към думите.

Но нещо далече по-полезно от редакторската работа за мене беше учителстването ми в 140 училище „Иван Богоров”. Общуването с децата е изключително преживяване - то ти изчерпва силите, но и те зарежда. Случва се след години да ме срещат мои бивши ученици и да споделят каква следа съм оставила в техния живот. Сега, като се обръщам назад и си задавам въпроса дали бих преживяла по същия начин  всичко отначало, си отговарям, че сигурно ще повторя изминатия от мен път. В него имаше всичко - и любов и раздели, възторзи  и разочарования.  И дете отгледах (един предан и чувствителен син, Самуил), и две стихосбирки издадох. Аз нося творческата енергия в себе си - независимо дали ще пиша, ще превеждам или ще работя с душите на децата. Това е едно и също нещо. Тази енергия е заложена в мене и ако не я изразходвам по някакъв начин, ще се взривя.

Напоследък все по-малко пиша, защото понякога се съмнявам дали е добро онова, което правя. Може би с тъгата в стиховете си, дори и в любовните, формирам определено отношение към света, а то понякога е песимистично. Все по-често си мисля, че земята е едно ужасно място, с толкова много насилие и болка… Привлича ме най-вече духовната литература и в нея търся отговори на въпросите, които ме вълнуват.  Вярвам, че не става дума за криза, а за своеобразно помъдряване, дори за смирение, за безмълвен разговор със себе си и с Бога.

——————————

Отпечатано в книгата на Емил Басат „Българо-унгарски двуглас”. С., ИК „Гутенберг”, 2015, с. 106