Светозар Казанджиев

Той е основоположник на модерната спелеология в Родопите. Това ще рече - първият, който се занимава с научно изследване на пещерите. Чепеларецът знае, че лесните пътища не водят никога до големи цели. Като млад го изкушава копнежът да направи нещо значимо, да стане известен. Но да върви след останалите е непълноценно, макар да е печелившо. Не е нужна смелост, още по-малко мъжество. Това няма да му отива.

Не е нито по неговия характер, нито ще засити неговия копнеж. Затова тръгва по свой път - пътя на упорития труд. Вдъхновява го водната капка, която разбива гранита не със сила, а с постоянство.

По професия Димитър Райчев е учител-биолог, по служебно положение - археолог и ръководител, по призвание - пещерняк. Енциклопедик, с уклон към подземния свят на планината. Родолюбец, готов да принесе знание, сили, любов за възраждането на Родопския край.

Райчев е роден на 28 февруари 1922 г. в Чепеларе. И понеже джинсът му е от напредничаво коляно, след като завършва гимназия, без да се колебае записва Учителския институт „Тодор Самодумов” в Пловдив и се дипломира с отличие.
Даскалската му кариера започва в с. Момчиловци и веднага разбира, че учителството е неговото призвание.

След година се премества в Чепеларе. Пристъпва в школото на детството като в храм. Тук е научил първите букви, възседнал е първите си мечти. Но вълнението му е от друго - влиза в класната стая не като ученик, а като учител. За да е на „ти” с професията, да има самочувствие, кандидатства в СУ „Св. Климент Охридски” и завършва биология и география. Още една младежка мечта - да бъде вишист - е осъществена.

Но съдбата има други планове за неговото развитие. При посещение на Сбирковата пещера в с. Проглед, в душата му се отключва една нова любов (спелеологията), приличаща по-скоро на лудост, която го следва до края на дните му.

От своя любим автор, които пише за пещерите, Норбер Кастьор научава че: „Няма нищо ласкаво под земята. Там всичко е строго, мрачно, заплашващо. Вероятно затова и човекът, и животните се отвръщат инстиктивно, изпитват ужас пред подземния мрак. Само едно незначително малцинство от хора се приспособява към този свят на смъртта, водено от любопитство, даже от страст към изследването му - това са спелеолозите”.

Той иска да е един от тях, да се спуска без страх в бездънните пропасти, да катери зъберите, да се гмурка в гизнещия мрак на каменните хралупи… Да се впечатлява много по-силно от кристалчето, плод на божествения талант, отколкото от нагрочените скали, окастрени от светкавиците. Допълнително се зарежда с кураж и от древния китайски мъдрец Конфуций, който го съветва: „Закъдето и да си тръгнал, върви с цялото си сърце!” И чепеларецът тръгва.

В началото по-предпазливо, впоследствие „безразсъдно”, Райчев и компания се впускат, подобно на Индиана Джоунс, по дирите на „своите” изчезнали кивоти и храмове на „обречените”, с тази разлика, че онзи е литературен герой, а Димитър Райчев - чепеларски, истински, реален. За да не е сам, привлича до себе си още няколко „луди глави”, колкото него и поема на експедиции, за да прилага наученото по време на своето образование, а след това да обощава видяното и придобитото под земята. В напредването през мрака открива различни пещери - водни, безкрайни, високи, ниски, с много или малко галерии…

След Сбирковата край Проглед, се спуска в Каракуската дупка, „отключва дворците” в Радюва планина, влиза в Ягодинската пещера и Харамийската дупка, в Дяволското гърло, в хралупите по Горното течение на р. Арда… Опознал спелеоложката карта на региона, надникнал в зашеметяващите катедрали под земята, сътворени от хилядолетния труд на водата, Райчев стига до извода, че неговото „Косово поле”, в превземането на Родопите, ще е Ягодинския карстов комплекс и Триградското ждрело с прилежащите Дяволско гърло и Харамийска дупка.

Три дена преди Коледа, на 21 декември 1950 г. основава първия кръжок в Чепеларе и поставя началото на организираната спелеология в Смолянско. През 1962-а кръжокът прераства в пещерен клуб „Студенец”. Към неколцината ентусиасти се присъединяват много юноши и младежи, запленени от откривателския дух на своя учител.

Малко по-късно възникват клубовете: „Силивряк” в Триград, „Родопея” в Ягодина и „Орфей” в Девин. В средата на 1965 г. Райчев открива жилище на праисторически човек в Ягодинската пещера. В този момент, някъде в мокрия мрак, стаен в скалната шепа на планината, вижда пламъче между сталактитите, което подгрява изследователската му страст.

От пепелта на 275 000 години Райчев изравя керамични съдове с различна украса, сечива, хромели, жито, украшения, въглени, кости на животни и хора. Те разказват за живота на най-ранните обитатели в планината, за техния бит, вярвания, култура… И се зареждат високосните години на родопската спелеология.

За пет от тях, пещерен клуб „Студенец” проучва 200 пещери в планината, в т.ч. и мечата гробница - Бориковската пещера. Богатствата от многобройните експедиции са събрани в музейна сбирка, експонирана най-напред в читалище „Родопска искра”, прераснала по-късно (1968) в Музей на родопския карст.

Учителят по биология събужда юношеския интерес към тайнственото. Открива „класна стая” под земята, учи младите пещерняци не само да се възхищават на студената красота, но и да разгадават тайните на историята, географията, геологията. Внушава им, че за да опазят природата, трябва да я познават. Да са наясно, какви гигантски промени са ставали през милионите години на сътворение.

Когато децата стават юноши, а юношите младежи, сменили основното училище, те не напускат кръжока. За да продължат да живеята във фантастичния свят на пещерите, Райчев създава различни секции в клуба. Така ги задържа до себе си, обучава ги, включва ги в експедиции, учи ги на самостоятелност, на другарство и вкус към предизвикателствата. Много от тях под негово влияние избират бъдещата си работа. А когато той се пенсионира през 1986-а, предава „рицарския жезъл” на синът си Георги Райчев - Змеят. А последователите му са над 1500 човека.

В началото на 1970 г. Димитър Райчев е изтеглен на работа в Регионалния исторически музей в Смолян. Там завежда отдел „Археология”. Под негово ръководство институцията извършва проучвателни експедиции в Гела, Забърдо и Чепеларе. Но най-много усилия хвърля в Ягодинската пещера, Триградското ждрело и Ухловица.

Райчев е спелеологът, който ни запознава с биографията на родопските пещери. Ниже ги като бисери на огърлица - Ягодинската, Харамийската, Горни Раж, Долна и Горна Каранска, Голубовица, Бориковската, Курудеренската преходна, Леденицата, Гарвановица, Юсурската, Трите дупки, Дяволското гърло, най-красивото и вълнуващо ждрело в Родопите - Буйновското и най-страховитото - Триградското.

Разказва ни за силивряка - растение оцеляло от орфеево време, за скалните хора, обитавали пещерите, легендите, за които колкото повече научаваме, толкова повече оживяват. Досега в Родопите са открити 500 пещери, 300 от тях са на територията на Смолянска област. А около Ягодина, те са 36.

За 37 години, от 50-годишната история на пещерен клуб „Студенец”, в Триградски район са проведени над 140 експедиции с изследователска цел - разкриване, проучване и картиране на нови и не толкова нови пещери, на повърхностни карстови форми, за изясняване на тяхната морфология и генезис, за превръщане на Ягодинската пещера в достъпен туристически обект. В нейното преобразяване вземат участие 2000 души, а работата им продължава 984 дни.

В резултат на това, днес достъпната дължина на галериите в Ягодинската пещера е 10 500 м. и се нарежда на трето място в страната. Тук е оставено сърцето и любовта на много младежи, студенти, работници, пещерняци, специалисти. Те изготвят маркшайдерската снимка на туристическия участък, оформят пътеките, празничните зали, монтират осветлението. Освен туристически и развлекателен обект, Ягодинската пещера е и своеобразно „опитно поле” за изява на геолози, хидролози, палеографи…

Особено интересни са Предверието на пещерата, където лежат огромни мраморни блокове, резултат от тектонската и сеизмична активност в района, Кърстовището и Гранчарника на първия етаж, енеолитните жилища, в които е пребивавал праисторическия човек. Тук са открити кремъчни оръдия на труда, керамика, обработена глина.

Сред съдовете има тънкостенни и фини, груби, дебелостенни, украсени с графит или земни бои. Съдовете са с превъзходно качество, въпреки, че происторическите хора не са познавали грънчарското колбело. Според Райчев, не е ясно кой е бил по-добър майстор сред тях - жената или мъжа.

Освен за битови нужди, грънчарите са произвеждали съдове и за различни култови практики. Те са с комбинирани орнаменти - оцветени в графит, охра или в червено. Някои са украсени отвън и отвъртре. Едни са във вид на паници и сахани, подходящи за хранене, а други - двойно коносовидни, с тесни устиета и дъна.

В най-издадената им част имат по две или четири дръжки, за да са удобни за пиене и поливане. Заедно с керамиката, в пещерата са открити следи от селскостопански култури и тъкачество. Те подсказват за съществуването на общество, подчинено на определени правила, в т.ч. и на изкуството.

Стратегия (област) Койлетика (географско райониране на римските провинции от Птоломей) включва Велинградски, Баташки, Девински, Чепеларски, Смолянски, Рудоземски и Мадански район - места, за които има научни доказателства, че са населявани от най-дълбока древност.

Скотовъдите и рударите били беси, диите - преди всичко меченосци (воини), а други тракийски племена се занимавали с останалия стопански и обществен живот. В Долна Каранска пещера са намерени бронзови върхове на стрели, ножове, пробои, секачи, които говорят, че първобитните са обработвали желязото.

Прешлените за вретена и тежестите на домашни станове от изпечена глина, са доказателство за развито тъкачество. Намерени са много украшения, изработени от животински кости - игли, гердани, гривни за ръце и крака, амулети…

Благодарение на богатия опит в областта на спелеологията и усета му към вечността, заключена в думите, Димитър Райчев написа множество беседи, въвеждащи и съпровождащи разкази, при посещение на пещерите, както и няколко книги: „Триградското ждрело и Дяволското гърло” (1979); „50 години пещерно дело в Чепеларе” (2000). „Карстовото богатство на с. Ягодина” (2005); „Карстовото богатство на Община Смолян” (2007).

Синът Георги и учениците му Сергей Генчев и Тодор Тодоров упорито надграждат оставеното от него и пропагандират научния и приложен продукт - Ягодинската пещера и Тригдаското ждрело като национална туристическа дестинация.

Според Райчев в родопските пещери има много болка и много мъка. През размирните времена те са били скривалище за хората, оставени да пазят огъня, далече от бойните действия. Най-популярните легенди са свързани със слизането на Орфей в ада, с подвизите на Вологез, последният воин и жрец от светилището на Дионис, със сибилата Оретия, пожертвала се в името на всемогъщия бог на траките, с богатствата, донесени тук от Александър Македонски и Октавиан Август, с 5-те хиляди десни ръце на беси, отрязани от Марк Лициний Крас - младши през 29-27 г. пр. н. е…

Най-близка до нас и най-вълнуваща е легендата за кръвопролитната битка между юнаците на Гордьо войвода и Конницата на Аллах, предвождана от Ибрахим паша челеби. Намерените човешки кости на втория етаж на Ягодинската пещера, са доказателство за онези страшни събития.

Две години след падането на Пловдив под османско владичество, в 1373-а, армията на Ибрахим паша, навлиза в Северозападните Родопи по посока на юг. Населението от долината на р. Въча бяга към крепастта Беаднос, над с. Беден, единствения надежден щит срещу вероломния враг. Защитена с две стени - вътрешна от камък и външна - от греди, тя се издигала като кале на връха на планината.

Командващият Гордю войвода приютил своя отряд и многобройните бежанци във вътрешната й част, а между нея и външната стена, затворил 300 бойни кучета, приучени да налитат и на човешко. Завоевателите обсадили калето, но няколкото опита да го превземат, претърпели провал.

Тогава пашата наредил на войниците да изгорят дървената стена. В този миг мракът се осветил от летящите катранени „бомби”, от горящата смола, кълчищата, дрехите, сламата, изсипвана върху гредите.

Когато Гордьо видял, че крепостта пада, решава да я напусне. За да отвори „коридор” през обсадата, наредил на войниците да отприщят зверилото. Кучетата се нахвърлили на живо месо. Османците се разбягали кой накъдето му видят очите. През това време защитниците и бежанците се спуснали по реката и под прикритието на нощта се изтеглили към чукарите между Грохотно и Гьоврен, Триград и Балабан.

След Беаднос паднала и крепостта край Девин. Османската армия се насочила на юг, към непристъпните канари край Грохотно и Гьоврен. Обсадата се проточила половин месец, десет дни преди Димитровден и пет след това. На четиринайстия ден се завихря най-кръвопролитната битка в долината.

В сраженията е убит султанският зет - Ибрахим паша, а Гордьо е смъртно ранен. Гибелта на челебията не отчайва, напротив, ожесточава войните на Аллах. Към залез слънце, загубили сили и надежда, българите отстъпили към върховете Дурдаг, К?урчан и Фатмак.

В горната част на Балабан (дн. Ягодина), под връх Свети Илия, е бил големият манастир с крепост и дълбок ров - последното убежище на Гордьо войвода. Тук издъхва и тук е погребан войводата. Когато монасите виждат, че няма да се справят със завоевателя, решили да приберат най-ценното в близката пещера „Орловата дупка”. Те спуснали с въже най-младия брат, за да скрие вярата на родопчани.

Въжето се оказало късо. Тогава монасите започнали да режат дългите си коси и да го наставят, докато обреченият стъпи на здрава основа. Манастирът е опожарен, монасите обезглавени, а вярата на непокорните се пази до днес от орлите в каменния „сейф” на смъртта.

Бежанците потънали в планинските дебри, а жителите на Балабан, над 400 деца и жени, се скрили в Ягодинската пещера. Предадени от зъл роб на главорезите, заместникът на челебият заповядал да се издигне триметров дувар пред входа на пещерата, а пространството да се напълни с хвойневи храсти и да се запалят. Пушекът нахлул в пещерата, унищожил кислорода, а балабанци загинали в невиждани мъки.

Много от експедиции на ПК „Студенец” откривали скелети, сплетени в прегръдка между деца и родители, между възрастни, между влюбени - стиснали ръцете си, верни и пред смъртта. След покоряването на планината, за да увековечи подвига на своя зет, султанът подарил долината на Чая на жена му - Айше султание. Пашата е погребан в равнишката край Триградска река, под село Гьоврен, а до гроба му построили джамия - първия мюсюлмански храм в окървавената долина…

След приключване на основния етап от изследователската работа и социализирането на Ягодинската пещера от Регионалния исторически музей „Стою Шишков” и пещерния клуб „Студенец”, Райчев се прехвърля при феномените край Триград.

През пролетта на 1977-а влиза в пещерата Горни Раж, а през зимата на същата година - в Харамийската дупка. И двата обекта изобилстват с множество предмети от енеолита (каменно-медната епоха) - хромели, оръдия на труда, животински кости, керамика, прешлени за вретено, зъби от едри животни, железен сърп, амулети…

В археологическата карта на района Райчев регистрира няколко могилни некропола и селища - едни, отнасящи се до траките от желязната и римската епоха, а други - късноантични, оградени с плочести камъни.

И пещера Ухловица, недалече от с. Могилица, е проучена от пещерен клуб „Студенец” - Чепеларе. Тя е едно от най-старите скални образования в Родопите, на възраст около 3 500 000 години. Пещерата е двуетажна, пропастна, дълга 460 м, характерна е с многобройните си вторични образувания.

Сред сталактитите и сталагмитите силно впечатление правят дендритите - образувания, които напомнят дъно на море. Достъпната част от пещерата завършва със снежно бял варовиков водопад и четири синтрови езера.

Ухловица е отворена официално за посещения през септември 1984 г. Надморската височина при входа е 1040 м, а денивелацията до най-ниската точка в пещерата е 25 м. Дължината на благоусроената част е 330 м, които се изминават по пътека и 280 метални стъпала.

Като археолог, Райчев не спира заниманията си с Пещерен клуб „Студенец”, нито плановете за структурата на бъдещия музей. През 1980 г. се сбъдва най-голямата му мечта - Открит е Музй по спелеология и родопски карст в Чепеларе с площ от 870 кв. м и oсновен фонд от 9400 експоната, научно-спомагателен фонд от 7100 и обменен - от 170 експоната. Към него е обособена зала за изложби, библиотека със 730 тома научна литература, лаборатория и конферентна зала с 60 места…

Eкспозицията е групирана в няколко направления: „Минералогия, геология и петрография”, „Повърхности и вторични карстови форми”, „Биоспелеология”, „Пещерна палеонтология” и „Пещерна археология”.

По своята същност музеят е уникален и единствен в България и Югоизточна Европа - олицетворение на труда и таланта на няколко поколения пещерняци, музейни и културни работници. Днес той се радва на изключителна популярност и впечатляващо пространствено оформление, което пренася посетителя в света на митовете, легендите и приказките, в суровия, но красив свят на „долната” земя.

Музеят организира различни спелеоложки прояви, идват световноизвестни спелеолози, които са записали на името на Димитър Райчев поредица нови видове животни, няколко открити от самия него. В „Пещерняк-а” се съхраняват пещерна мечка, пещерен леопард, пещерна хиена, козирог, елен лопатар…

Когато пред 1986-а Райчев се пенсионира, синът му Георги поема ръководството на клуб „Студенец”.

Негова идея (на Д. Райчев), е и Музеят на ските и ски спорта в Чепеларе, който е разположен върху скромна площ на читалище „Родопска искра”. Но нали така започна и историята за родопския карст?

Като председател на Сдружение „Християни” Райчев има личен принос в изграждането на храм „Успение на Пресвета Богородица” в курорта Пампорово, съграден изцяло с дарения на българския народ. По време на кампанията (1992 - 1999) със своя лепта са участвали 7000 дарители. Приносите на Димитър Райчев са неоспорими и в областта на педагогиката, туризма, археологията, спорта. Но най-ярки са те в областта на спелеологията.

Всичко това е така, но ние сме българи и няма как да приемем чуждия успех като свой или да преживеем чуждата болка като своя. „Защо той е способен, а аз не?” Тюхка се некадърникът и започва да мисли, а от мислите му се люпят все „полуфабрикати”, нищо не хваща око. Тогава защо да не попречи на талантливия? Запретва ръкави и започва серия доноси, клевети, изложения - все изстрели в сърцето.

Пък и времето през 90-те беше такова, населено с „полуфабрикати”, които пребиваваха във властовата пирамида. Появиха се страници, изписани със завидно старание и злоба срещу основоположника на спелеологията в Родопите, срещу сина му Георги, срещу снаха му - унизителна работа. И понеже всички в Окръжния съвет за култура знаехме кой е писачът, а нещата бяха подкрепени с „факти”, „цифри” и имена, не можехме да ги потулим, затова насочихме усилията си по-скоро да успокоим фамилията, отколкото да правим чиновническо „разследване”.

След като Георги Райчев - Змея ни разказа всичко „от игла до конец”, седнахме с баща му на терасата на хотел „Пещерняк” на чаша кафе. Вместо въпросът, който очакваше да му задам, аз го попитах, какви хора са пещерняците?

- Смели, дисциплинирани, романтични. Влизаш в непознатото, потънало в мрак, влага и предразсъдъци, ако не си смел, бягаш! Човек не слиза сам в пещерата, понякога са повече от двама и трима, нужна е дисциплина, за да опизаш своя и живота на другите, да свършиш работа. Долу има такива прелести, каквито тук (горе) не се срещат, ако не си романтик, няма как да ги оцениш.

- А Вие как открихте пътя към „долната земя”?

- С мерак - усмихва се - постепенно. Първото надникване в неизвестното беше изпълнено с любопитство и… страх. Тишината, скалните блокове един върху друг, мракът, влагата - виждаш, че това е Сътворението. Щом се осеферих, загасих фенерчето, за да усетя силата и превъзходство на Земята над мен. Съсредоточих се и в носа ми нахлу миризма на глина и камък. Постоях известно време в тъмното, за да привикнат очите ми с оскъдието на светлината. Когато преодолях ритъма на сърцето си, чух глас - гласът на водата. Една капка капеше близо до мен и издаваше особени звуци. Светнах. Щом не се обърнах назад, към изхода, значи можех да продължа напред. Наоколо тържествуваше друг свят - каменен, студен, безчувствен, непознат. Отпред ми се изпречиха гигантски блокове, един върху друг. Имаше проход, който трябваше да намеря. Когато пропълзях, отатък чух бучене на река - подземна. Напрегнах слух, за да се ориентирам близо ли е или далече, но сърцето ми отново заглуши реката. Чувах само капките и звука, който излизаше от бентчетата, в които плискаха. Бяха много капки и много бентчета. Несинхронното им капане прерастваше в мелодия. Зловеща мелодия. Тишината е по-силна от твоето безмълвие и се усеща. Стига да преодолееш шума на сърцето и кръвта, която препуска през жилите ти. Преодолееш ли страха, значи си преодолял себе си и пещерата. Не става отведнъж, но когато решиш, може. Тогава ме вдъхнови капката - малката капка с голямата сила. Такива сме и ние хората - капки върху гранита на вечността…

На основоположникът на спелеологията в Родопите е отдадено заслужено признание. Димитър Райчев е удостоен със званието „Заслужил учител”, носител е на орден „Кирил и Методий” - I, II и III степен, златен медал „Алеко Константинов”, „Златен еделвайс”, „Заслужил деятел на БТС”, „Заслужил природозащитник” и много други.
На главната улица в Чепеларе, срещу площад „Олимпийски”, има барелеф с неговия образ и скромен надпис: „1922 - 2002, Димитър Райчев основател на спелеологията в Средните Родопи”. Умира на 80 години.

В своето есе „Злато, желязо и дух” Г. Томалевски пише: „Да станеш известен, началстващ или богат, е все пак във властта на човека - на обикновения човек. Но да направиш така, че хората да те обичат, възможно е само тогава, когато събудиш и отразиш някое от вечните непрехождащи съкровища на света. Любовта и доброто не са от човешкия, а от надчовешкия порядък”.

Димитър Райчев от Чепеларе направи точно това и остана в сърцата на хиляди „гмуркачи” в мрак, търсещи светлина.

Май 2020 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

РАЙЧЕВ, Д. Триградско ждрело и Дяволско гърло, изд. Медицина и физкултура, С., 1979
РАЙЧЕВ, Д. РАЙЧЕВ, Г. 50 години пещерно дело в Чепеларе, Принтаком, См., 2001
РАЙЧЕВ, Д. Карстовото богатство на с. Ягодина, Принтаком, См. 2005 РАЙЧЕВ, Д. Карстовото богатство на Община Смолян, Принтаком, См. 2007
ШАНДУРКОВА, М. Учителят и пещерите, Литературен свят, бр. 31, 2011
РАЙЧЕВ, Д. Чепеларе и неговите околности, Изд. Медицина и физкултура, С. 1973