Светозар Казанджиев

Животът на Маестро Капитанов не изобилства със съдбовни обрати и драматични изненади. Той е последният „мохикан” от онова поколение ентусиасти, поело живота в ръцете си в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век, за да го извади от пепелищата на войната и да го понесе през нацъфтелите жита на новото време, изпълнено с романтика, трудности, гонения…

Атанас Капитанов е съвременник на най-извисените личности в историята на българската музикална култура и съвременното претворяване на традиционния български музикален фолклор: Петко Стайнов, Васил Стоин, Филип Кутев, Николай Кауфман, Кирил Стефанов, Асен Диамандиев и много други творци и културни деятели.

От тях черпи незаглъхващата любов и интерес към народната песен, за да насити мечтите и идеите си със смисъл, съзерцание, живот. Да влезе в „светая светих” на родопската песен, за да разкрие нейното богатство, да покаже красотата на народния гений.

Маестро Капитанов има неоценим принос в развитието на музикалната култура в Смолян и родопския край. Той е един от основателите на Фолклорен ансамбъл „Родопа”, изгражда неговия концертен, изпълнителски стил, популяризира го в България и извън пределите й, и 23 години е негов главен художествен ръководител.

Той е и диригент на народния хор на ансамбъла, чиито изпълнения са предизвиквали възхищението на специалистите с пластичността и кристално-чистата звучност и емоционална амплитуда в гласовете на самобитни родопски певици. Детайлната творческа работа на Капитанов е насочена към култивиране и изграждане на вокално-хорови, поведенчески и сценични умения на певиците и на целия изпълнителски състав на ансамбъла.

Той създава хора на запасните офицери към Военния клуб и на Професионалния духов оркестър на Община Смолян. Извежда ги на концертни форуми, фестивали, конкурси.

Обработил е десетки народни песни, автор е на сборници с нотен и словесен текст.

Маестро Капитанов беше не само диригент на сцената, но и труженик в репетиционната зала, друмник из родопските селища.

Той постави основите на теренното събиране на народни песни, на личното познанство с техните носители и изпълнители. Правеше го не да попълва личната си колекция, нито за публикации в научните алманаси, а да им върне огъня и емоцията, да ги надари с нов живот пред хората и света.

И макар че не беше завършил Държавната музикална консерватория, той бе музикално надарен и влюбен в песента, превърна Ансамбъл „Родопа” в марка на Смолянски окръг. Насити го с преживяване и история, доведе в него най-ярките гласове, събра стотици песни и милиони почитатели на фолклора… Забележително дело, извършено с всеотдайност и упорит труд, независимо от проблемите, които са изниквали пред него.

Непосредствено след войната, през 1947-а, е избран за кмет на Смолян. Двадесет и шестгодишният младеж поема отговорността, която едва ли е осъзнавал до край, но разбира, че заедно с нея има уникален шанс да „акушира” раждането на един град, който постепенно събува цървулите и бозинявите си потури. Но ризата му е по-бяла от снеговете на Карлък.

„Аз бях по-скоро мечтател, отколкото кмет, което противоречеше на канона. Най-хубавото бе, че моето кметуване не удари в дълго, а само година и половина” - разказва Атанас Капитанов.

Маестрото имаше своя харизма, неприличаща на ничия друга. Придружена с някаква атавистична доброта, характерна по-скоро за народняците, понесли храма в себе си, отколкото на хората, яхнали машината на живота. Помня го от високосните години на ансамбъл „Родопа”, когато след всяко концертно изпълнение на народния хор, той се обръщаше към публиката, търсеше погледите на хората, за да разбере тяхното отношение и одобрение.

С благата си усмивка се покланяше и на изпълнителите, с които успешно реализираше уникални художествени идеи. С харизмата си успяваше да въздейства на хората, с които работеше, да им внуши силата и смисъла на изкуството, което създават. С този достолепен мъж, впечатлил ме най-напред външно, с деликатните си мустаци и гола глава, винаги с костюм и делова чанта в ръце, съдбата отсъди да работим заедно в културата.

Той често взимаше думата, за да изрази позиция или защити теза. Бяхме свикнали с неговото „Аз мисля така” и повтарящото се „Нали така!”, което не беше въпрос в познатия смисъл, а по-скоро съждение, което винаги имаше една цел - да потвърди първото - „Аз мисля така!” И понеже знаех, че разговорът няма да се състои както съм го планирал, реших да се оставя изцяло на неговото сладкоречие. Да се уча и да се наслаждавам.

- Животът е лесен, когато си трудолюбив и всеотдаен към областта, в която работиш. А ако обичаш работата си, тогава той се превръща в безкраен празник. Нали така! Музиката е смисъл на моя живот. Начин да служа на хората чрез изкуството.

Романтичната обагреност, с която са наситени моите песни, е важна част от мотивацията, която преследвам с удивителна вярност. Присъствието ми в музиката аз изживявам като лична съдба. Вероятно заради туй съм й толкова предан и й служа като войник повече от 80 години.

Иначе, роден съм на 15 септември 1921 г., след Първата световна война. Аз съм съвременник на една война - Втората световна и два преврата - Деветосептемврийският (1944) и Десетоноемврийският (1989) - важни за историята на България. Скромно минаха детските и юношеските ми години. Беше следвоенно време.

Имах добри родители и въпреки безмълвието на онова време в най-забутаната провинция на света, бяха природно надарени родопчани с богата култура, особено майка ми, която пееше. От тях попивах приказки и песни, традиции, обичаи… Този сгъстен колорит на бит и традиция, нямаше как да не се отрази на по-сетнешния ми път. Всичко, което съм взел и съм дал на другите, е взето от родопския свят на детството.

Първите учители по музика са моят дядо Анастас Дорков, който свиреше на бунгария (старинен струнен инструмент). Освен музикант, той беше църковен певец и главен учител на основно училище „Екзарх Йосиф” в долната махала на тогавашния градец Пашмакли (Смолян).

Баща ми Никола Капитанов бе ковчежник на 21-ви средногорски полк. Свиреше на мандолина и китара, освен това беше артист-самодеец в читалище „Христо Ботев”. Играл е в 52 постановки на театралния състав към читалището под режисурата на Коста Анастасов. По-значителни между тях са оперетите „Селима от Багдат” на композитора Димитър Попов и „Софиянци пред Букурещ” на Тодор Хаджиев (баща на композитора Парашкев Хаджиев). През 20-те и 30-те години на миналия век, те са били особено популярни и поставяни в цяла България.

Майка ми пееше народни песни, но в репертоара й имаше много градски песни. Като ученик в прогимназията, а след това и в Райковската гимназия, имах късмет да уча пеене при Димитър Гарофалов, автор на първия химн на Родопите „Гордей се Родопа” - по стихове на Кирил Маджаров. Бях хорист и участвах в самодейната оперета „Павел Иванов”. Докато бях гимназист пеех в мъжкия хор за светски, и църковни песнопения, под диригентството на Данаил Тотев. По-късно, като студент, бях хорист в Академичния хор на Софийски университет „Св. Климент Охридски” с диригент Ангел Манолов.

Бетовен казва: „Музиката е откровение, по-висше от мъдростта и философията”. Обръщам се към гения, защото всеки от нас е чувствал необходимост от музика. С музика трудът става по-лек, забавата по-весела, мъдростта по-дълбока, мисълта - по-крилата. Нали така! Пък и всички ние знаем, че „който пее, зло не мисли”.

За родопчани, какво да ви кажа - достатъчно е да се съберат неколцина, някой от тях да подхване песен и бликват като планински поток - една след друга, докато певците останат без глас. Вземете съборите по селата, спомнете си Рожен и ще се убедите в това. Всеки родопчанин е народен певец, знае наизуст песните, които се пеят в неговия край.

Като студент в София, само като кажех, че съм от планината, всички вперваха поглед в мен и моята китара, питаха ме, коя песен ще им изпея… Учех стопански и социални науки към Юридическия факултет на университета. Беше по време на бомбардировките над столицата, а Юридическият факултет бе евакуиран в Ямбол. Не можах да стана юрист, останах си само със моите стопански и социални науки, готов за общественик.

През 1947-1948 г. ме избраха за кмет на Смолян. Кмет на това малко и своенравно градче, на всичкото отгоре родно, в което животът е протичал всякога драматично, мечтателно, романтично. Тук мечтите, рядко ставаха действителност, а неспокойните дни от края на четиридесетте, още утихваха в женския плач и бащиното отчаяние по загиналите на фронта.

След кметуването (близо 2 години) ме взеха войник. Служих в Централния трудов ансамбъл - София. Диригентът Киркор Киркоров ме назначи за свой помощник и три години и половина бях „дясната” му ръка. Това е голямата школа, в която овладях хоровото пеене и инструменталното изкуство.

След казармата се върнах отново в Смолян с улегнал акъл и високи амбиции. Исках да приложа наученото в София. Основах градския смесен хор „Кирил Маджаров” и станах негов диригент. Възстанових оперетата в читалище „Христо Ботев” и поставих: „Сватба в Малиновка”, „Аршин Мал Алан”, „Хаджи Мурад”, „Време за любов” и „Царицата на чардаша”. Но желанията ми не спираха до тук.

С Димитър Миланов организирахме Детска музикална школа с цел тя да образова децата и да подготвя попълнение за читалищните състави. Десет години минаха като една. Бях във вихъра на своята младост, исках да направя много неща, но все нещо „куцаше”. Усещах, че сърцето ми е не докрай удовлетворено. Родопчани искаме всичко да е пълно и равно. Нали така! Дълбоко в мен отекваха звуци на бунгария, проплакваше мандолина, глас от най-хубавите песни на мама, идваше в съня ми и ме събуждаше…

Задават се едни от най-вълнуващите и бляскави върхове в кариерата на Атанас Капитанов - фолклорните. Пред него се раздипля шарената им черга и те го канят да мине по нея като преоткривател, творец и герой. В началото на 1959-а е създаден Смолянски окръг. Новата административна единица има нужда от своя визитка, от емблема, която да го представя. Какво по-убедително от песента! От родопската песен!

През 1960 г. прозвучава за първи път гласът на току-що сформирания ансамбъл „Родопа”, създаден да издирва, съхранява и популяризира песенно-инструменталното богатство на Родопския край. Приоритет му е лиричната народна песен - понякога едва докосната от съвременните тенденции, друг път здраво свързана със своя корен, трети - с разместени полифонични пластове, но винаги вярно интерпретирана.

Широките безмензурни песни, уникалната им мелодия, нагънатите хора по на три и четири керкеля, изграждат професионалния облик на Ансамбъл „Родопа”.

Специалистите твърдят, че създаденото от него е толкова значително, колкото и от създаването на окръга. Ансамбъл „Родопа” разтърсва планината и я преражда. Внася в нейната изява професионализъм, динамика, възторг. Той има балансиран репертоар и отговаря на високите стандарти в хоровото, оркестровото и танцовото изкуство. Песента, родопската песен го издига до най-високите позиции сред ансамблите в страната.

- Най-вълнуващото време в моя живот беше постъпването ми в ансамбъл „Родопа”. До днес, вече 80-годишен, въздишам дълбоко и свеждам глава пред грандиозното фолклорно наследство на песенната планина. Потопих се в това прекрасно мелодико-поетично наследство, тъй като по онова време работех със състави за академично пеене, в началото го правех със страх. Гледах с респект към фолклора и може би точно заради това му отдадох 23 години от своя живот. Всичко, което се случи през тези години, бе плод на много усилия, на много хора и много песни. Никога не съм бил сам.

Помогнаха ми да се развия като музикален деец големите български педагози от Консерваторията, професорите Георги Димитров, Асен Карастоянов, Георги Златев-Черкин, Димитър Петков, Камен Попдимитров, Александър Райчев, Киркор Киркоров и др. Те ме подготвиха и след това дойде от само себе си удостояването ми с право на висше музикално образование от министъра на труда Мишо Мишев, министъра на културата Павел Матев и зам. министъра Димитър Петков. Те отдавна не са между живите, но аз ги нося в сърцето си.

Специфичната черта на ансамбъл „Родопа” е яркото родолюбиво звучене на неговите програми. Познатата лирика на родопската поезия, широтата и красотата на мелодиите предопределят интереса, с който хората се отнасяха към неговите концерти.

През април 1963-а се състоя премиерата му пред смолянска публика, след това и в зала „България” в София. Големите художествени постижения са в резултат на упорития труд на един амбициозен колектив и на цялата музикална колегия.

Особено силно и автентично звучаха изпълненията на народния хор. Блестяха солистите със своите цветисти тембри и ярки гласове. Усещаше се изграден певчески почерк, завидна спятост и динамична амплитуда, които го отличаваха от всеки друг хор.

Неговата типичност е изразена най-силно във формата на сценичния изказ, в подчертаната връзката между емоционалността на традиционното творчество и съвременния начин на поднасяне на различните концерти и изяви, без значение дали са в малкия град или на столична сцена.

Днес (2006) активът на ансамбъла е 5000 концерта пред 2 милиона зрители у нас и в чужбина. Като казвам чужбина имам предвид Русия, Германия, Чехия, Словакия, Дагестан, Полша, Гърция, Италия, Северна Корея… В творческата му биография заеха място най-добрите български композитори: Филип Кутев, Николай Кауфман, Асен Диамандиев, Стефан Мутафчиев, Красимир Кюркчийски, Коста Колев, Стефан Кънев, Костадин Льолев, моя милост… Те дадоха възможност да се проявят двете коренно различни явления - съществуването на самата народна песен и нейното използване в композиторското творчество, което се гради върху дълбоките корени на фолклора и на жизнеспособността на народната музика в наше време.

Тя, чрез тъй наречената „обработка”, получава ново лице, още една форма, прилив на сила, която й помага да продължава да живее. И ще живее, защото фолклорът е не само изкуство, а самия живот, отразен от милиони сърца и пеещи гърла в продължение на много столетия.

В резултат на преинтонирането се родиха прекрасни образци като: „Заспало е Челебийче”, „Руфинка болна легнала”, „Пиле през гора прихворкна”, „Месечинко лю, грейливка”, „Очи, очи, пусти чорни очи”, „Вчера си, майчо, отидох”, „Дуйни ми дуйни, бел ветре”, „Триста са пушки пукнали”, „Дай си ма, майчинко”, „Страхиле, страшен войвода” - близо 400 заглавия. В областта на хореографията най-ярките постановки са: „Утро над Родопа”, „Роснала ситна росица”, „Цветя от Родопа”, „Гурбетчии”, „Предой”, „Керкели”…

Народният оркестърът има над тридесет инструментални пиеси и двойно повече оркестрации. През годините Ансамбъл „Родопа” показа своето изпълнителско изкуство на големите конкурсни сцени в Благоевград, Стара Загора и Пазарджик, в редица прояви от национален и международен характер.

Всичко това би било нищо без хората, формирали неговото лице и дали глас на неговата душа. А именно: Бойка Присадова, Валя Балканска, Христина Лютова, Димитрия Седянкова, Елена Грибачева, Стефка Маринска, Соня Калоферова, Златина Узунова, Юлия Кичукова. Солистите - Дочо Гечков и Младен Койнаров, гайдарите - Димитър Петковски, Димитър Гривнин, Георги Мусорлиев, Георги Кичуков, Петър Янев…

Знаете ли, че за тези вече известни жени като певици, разнесли славата на родопската песен, ние сме се борили с нокти и зъби. Взимали сме ги от селата и махалите с много усилия, воювахме с религиозния фанатизъм и семейно-битов консерватизъм. Повечето избягаха от родните си домове, без съгласието на своите родители, водени единствено от мечтата да пеят, от волята на сърцето и дарованието си.

В ансамбъла се преродиха, а чрез тях се прероди и планината. Много от тези трудолюбиви жени, докоснати от Божията ръка, станаха личности, звезди, а Валя Балканска изпрати най-ярката балада от родопската песнопойка „Излел е Делю хайдутин” в Космоса.

Само това е достатъчно да оправдае усилията на Ансамбъл „Родопа” и на всички ансамбли в България. Защото песента ни съедини с най-ярките образци на човешката култура и цивилизация…

За да постигне това, години наред Маестро Атанас Капитанов преследва своята цел - да пази и обогатява образците на родопския песенен фолклор. За него съвършенството на народната песен е аксиома и към това съвършенство може само да се добавя още съвършенство, а не да се отнема. Тук се корени неговото нравствено и човешко достойнство.

Като диригент и художествен ръководител, той не приема примирението нито в изкуството, нито в живота. Ненавижда любезната скромност, евтиното самодоволство, необмисления компромис.

Дори когато подписва творчески контрактации с музикални творци или обсъжда резултати от нея, без значение чий подпис стои най-долу, той е неумолим! Примери в това отношение има, колкото щете. Част от тях са се превърнали в анекдоти и продължават да са предмет на закачки и до днес в ансамбъла.

Когато Маестрото иска как да звучи дадена песен, как танцьорите да натрисат шопските или тракийските танци, кога гайдата да „начупи” общия тон на оркестъра, всички трябва да искат, когато той заповядва, до един трябва да слушат и изпълняват. По време на репетиция, а още по-малко на сцена, той не допуска някой да демонстрира умора, колебание, неточност.

Всички са длъжни да усещат неговата стихия и следвайки я да превръщат сценичната приказка в стихия. Той знае как да изтръгне най-съкровената тайна от партитурите, максималното исо от всеки глас, виртуозността на всеки един музикант. Бащинската му загриженост, съпроводена с фанатизъм в работата, напрежение на волята и висока дисциплина, гарантират бързото налагане на ансамбъла в българската интонационна среда и превръщането му в най-впечатляващата визитка на Родопския край.

- През цялото време на своето съществуване, Ансамбъл „Родопа” създава красиво, свежо и емоционално изкуство. Тук трябва да подчертая, че благодарение на работата на най-добрите български композитори и диригенти, беше показано, че неравноделните размери могат да бъдат нагодени към класическата полифонична форма и чрез родопската песен.

В песните, танците и свирните преобладава по-голяма фантазия и импровизация в хармоничния език. До народните образци намери място и многогласното третиране на народната песен.

Композиторите, с които работех, създадоха вълнуващи обработки на автентични мелодии, освободени от всякаква самоцелна оригиналност. Спецификата на родопската песен не позволяваше голямо авторско вмешателство. Родопската интонация и вложените в нея чувства и идейност завладяха творците.

Разбирането, че трябва да се запазят автентичните, естествените мелодии заедно с авторската инвенция, стана традиция и определи творческия подход на композиторите. Породиха се нови и възкръснаха стари форми на съвременното битуване на фолклора.

И в крайна сметка се стигна до категоричното потвърждение, че фолклорът продължава да живее, да е част от нашата култура и естетика, а не е музеен експонат, както побързаха да го обявят определени музикални критици.

Успоредно с пряката ми работа като главен художествен ръководител на Ансамбъл „Родопа”, продължавах да се вълнувам от върховете на голямо фолклорно изкуство, което бях прегърнал с много любов. То ме приемаше като труженик в своята творческа лаборатория, откриваше ми певческата сила на своите образци, особено хоровото претворяване на големите музикални произведения.

Това даде кураж на мен и на моята дъщеря Анна Капитанова, завършила Българската държавна консерватория, да съберем и издадем сборниците „Родопска антология” и „Моено сорце гори не гасне”. Не скривам, аз имах вече определен опит, бях издал преди време сборниците „Родопа пее” - 1, 2 и 3. Те са част от творческата биография на Ансамбъл „Родопа”, но и от моята. Успехът им ме подтикна да направя още една крачка напред - подарих по 500 народни песни на Регионалния историческия музей и Държавния архив в Смолян.

Колкото повече остарявам, толкова повече проблеми откривам в музиката. От висотата на своята 80-годишнина ми е ясно, че трябва да мине много време на музикалното поприще, да добиеш огромен опит, за да откриеш, че няма готови истини. Понякога две и две е равно на…пет. Нали така!

Работя все повече и повече. Всяка сутрин в седем съм готов, ходя много, маршрутите ми са различни и все по работа до една или друга институция, решавам проблеми, организирам, дирижирам… Дирижирането е здравословно. То е нещо като сауна - голямо изпотяване пада. Без колебание мога да кажа, че ансамбъл „Родопа” е най-важната част от моя живот.

Подарих му двадесет и три години с много любов и той ме дари с цялото си щастие и професионален успех.

След като се пенсионирах през 1984-а, основах Хор на запасните офицери към Военния клуб в Смолян и създадох Общински духов оркестър. Вече 20 години работя с тези състави. Приятна изненада за мен, пък и за публиката се оказа Мъжкия камерен хор - мои хористи още от Смесения хор „Кирил Маджаров”. Тяхната спятост, сценичното им присъствие, ентусиазмът и тяхното художествено пеене ме върнаха в младостта. По-различна е работата ми с Духовия оркестър, но тя не е нова.

Напомня ми за годините, когато бях в Централния трудов ансамбъл - София. Освен това, аз не отидох при тях съвсем дилетант. Напротив, когато преди време в гарнизона имаше два духови оркестъра, аз бях често гост като капелмайстор и съм подготвял редица от концертните им програми. Местните музиканти Васил Стоев и Неделчо Бечев са мои учители по духова оркестрация и работа с дървени и медни духови инструменти.

Защо казах, че ме изненада Мъжкия камерен хор? Защото заедно с Духовия оркестър имаше общи творчески задачи. Техният репертоар е съставен от класическа, танцова и популярна музика, джаз, рок, хора и маршове - над 60 заглавия. Тези състави имат свое място във военната художествена самодейност, репертоарът им е катализатор за патриотично възпитание на войската и населението.

Напомнят ми, че на музиката е нужен просторът на обществения живот, за да се развива и влияе на милиони хора. Иска ми се да кажа на младите хора, които са бъдещето на културата: обичайте и изучавайте това универсално, най-леко и вълнуващо изкуство - музиката. Тя ще ви направи свободни и много по-щастливи. Нали така!

Музиката извиква на живот слаби и още неосъзнати от слушателите мисли и чувства, и ги пречиства от дребнотемието и случайността. Издига човека, облагородява го, укрепва неговото достойнство, окриля вярата във вътрешните му сили. Музиката е способна да погали и най-закоравялото сърце, откривайки на човека забравени мисли и съкровени чувства.

Великият писател-сърцевед Лев Толстой казва: „Музиката може да преобърне душата на човека!” Тя го издига до такава висота, където хората стигат само в моменти на най-високо напрежение на страстите, в съдбовни минути на силна любов или съкрушаваща мъка. Нали така! - сега вече ме пита и се усмихва под мустака си благо, по детски наивно и чисто, като човек изживял живота си пълноценно. Като човек, който е щастлив и няма за какво да съжалява.

- Как да няма! Напротив, имам много болки от различно естество. Като музикант, педагог и организатор с две думи мога да кажа, че много пот и сили са нужни на твореца да убеди себе си, че е на прав път в работата, която обича, възложена му от обществото. В живота има баланс между доброто и лошото.

Получаваме само онова, което сме заслужили. Което сме изработили. Преди време съдбата ми отне от прегръдката един рядък и интелигентен човек - моята другарка, която цял живот ми помагаше и крепеше духа ми и музикално-поетичния жар в мен. Много я обичах и на осемдесет продължавам да я обичам, както на двадесет и пет.

Половината поетични въздишки в моята стихосбирка „Невидими корени”, са посветени на нея, моята любима жена - Недялка Капитанова. Много от тези въздишки са изтръгнати в полунощ, когато се връщах от работа и започваха нашите разговори с нея…

Спомням си неговата 80-годишнина - пищна, сърдечна, изпълнена с любов и признание вечер, посветена на Маестро Атанас Капитанов. Имаше много цветя, много песни, смях, сълзи…, връчени поздравителни адреси, плакети и високото отличие за цялостно музикално творчество - Кристална лира от Съюза на българските музикални и танцови дейци. На юбилея присъстваха видни композитори, негови колеги, приятели, семейството му, както и гражданството на Смолян. Кметът Данчо Киряков го удостои и със званието „Почетен гражданин на Смолян”.

Накрая той взе един букет от цветята, благодари на всички, поклони се и си тръгна. Сам, горд, величествен (в най-приемливия и добър смисъл), оставяйки зад себе си кавалкадата, музиката, песните, ръкостисканията, усмивките. Бързаше да се прибере у дома, защото наближаваше полунощ.

За да си легне, както преди и дълго да си говори с Недялка, извиквайки спомените с нея. Да й разкаже как е минал тържественият юбилеен концерт, да й засвидетелства отново своята обич и благодарност. И държейки ръката й, да се оплаче от самотата без нея, а когато притихне сърцето му да придърпа завивките на спомена и да заспи.

Няколко години след юбилея, на 16 ноември 2008-а, той си отиде завинаги. Сигурен съм, че по мъжки се е разделил с живота, защото имаше какво да работи, на какво да се радва и на кого да е благодарен. Маестро Атанас Капитанов превърна Фолклорен ансамбъл „Родопа”, роден в сърцето на планината, във водещ ансамбъл със своята оригиналност, очарование и професионализъм, с който представя уникалното богатство на родопската песен.

Под негово ръководство се осъществяват блестящи турнета в страната и далече от нея, а отзивите за музикално-танцовата формация, заливат пресата със суперлативи. Капитанов показваше с гордост на света своето художествено творение, на което даваше всичко. И не се притесняваше да твърди, че записите, направени в Българското национално радио и в телевизията, ансамбловите и солови изпълнения, които „взривяват” залите, ще се впишат в историята.

Той имаше самочувствие да казва пред микрофоните и камерите, че онова, което прави България в областта на музиката, е много. То е здрав фундамент, върху който стои нашето самочувствие.

„Днес ние изнасяме певци, инструменталисти, камерни състави, симфонични оркестри, българска музика. Нашите творци пробиват навсякъде и за тях пишат най-големите вестници, славословят тяхното майсторство. Независимо, че днес отечеството изпитва проблеми и чака с не голяма охота спонсори, за да подобри състоянието на своята култура, то е най-надеждния музикален спонсор на Европа и света.

Така че имайте вяра в себе си, в това, което е било, което е, и което ще бъде. Без значение колко е трудно или колко е весело, България ще продължи да стъпва върху жаравата като Марин Големиновата „Нестинарка”, да се носи в „Тракийските танци” на Петко Стайнов, да се просълзява, когато пее „Излел е Делю хайдутин”… Това е нейната природа. И всичко започва от народната песен. Най-хубави са историите, които никога не свършват. Такава е историята на българския фолклор.

Слепият академик Петко Стайнов възкликва през 1938-а, десет години след като е подарил на народа си „Тракийските танци”:

„Народната песен е най-старият и автентичен документ за бита, културата, религията и нравствения уровен на даден народ. Тя е могъщ вдъхновител за художествено-музикално творчество. Музикалните творци, които черпят вдъхновение от нея, и които имат разбирания за високата естетично-възпитателна и социална мисия на музиката, отразявайки в творчеството своето лично „аз”, отразяват неусетно и общото - голямото „аз” на своя народ”.

Март 2000 - май 2020 г.