Светозар Казанджиев

Той е сред най-ярките съвременни поети на САЩ. Носител е на престижната награда „Пулицър” (1988), която се присъжда за върхови постижения в литературата, журналистиката и музиката, учредена на името на Джоузеф Пулицър, американски евреин. Други неини кавалери са: Ърнест Хемингуей, Маргарет Мичъл, Артър Милър, Уилям Фокнър, Едуард Олби, Тони Морисън…

През 1987 г. Уилям Мередит получава наградата за литература на в. „Лос Анжелис Таймс”, а в 1997-а - националната награда за поезия. От 1964 до 1987г. е канцлер на Академията на американските поети, а от 1978 до 1980 г. - консултант по поезия към Конгресната библиотеката във Вашингтон. Той е първият носител (1985) на престижното звание поет-лауреат.

За първи път Мередит идва в България през 1979-а, след участие на Стружките вечери на поезията в Северна Македония. Влюбването му в страната ни е от пръв поглед. Тук намира много приятели и дългогодишна творческа дружба.

Сред най-близките му са Владимир Филипов, Любомир Левчев, Красин Химирски. През 1980 г. Уилям Мередит е удостоен с Международната Вапцарова награда за поезия. Когато се връща в Америка той позлатява медальона с образа на българския поет и го носи на шията като изключителна ценност. При всяко идване тук, той го показваше с гордост. Запленен от България, у него назрява идея да изгради колония за хора на изкуството, която да се казва „Вапцаров-Мередит” и тя да е повод да остава за по-дълго у нас.

Запознахме се през 90-те години на миналия век, когато дойде в Смолян със своя приятел Ричард Хартайс и Любомир Левчев, за да представи първата си стихосбирка „Опит за разговор”, преведена от Владимир Филипов и Владимир Левчев.

Беше трудноподвижен и мъчноговорещ, с изкривено лице, но с висок дух, усмивката му превъзхождаше болката и той любезно отговаряше на всички въпроси по време на срещата му в театъра. Дори прочете част от едно стихотворение, за да покаже, че не само в думите, а и в делата си се уповава на волята. Неговият другар в живота Ричард Хартайс вършеше останалото, както това правеше Надежда Захариева при пътуванията и срещите на Дамян Дамянов.

Няма да забравя отговорът му на зададен въпрос, тъй като идваше от „меката” на либералния капитализъм и естествено ние се интересувахме от онова, което ни предстои като държава, тръгнала по пътя на пазарната икономика. Въпросът бе, може ли човек да се изхранва от поезия в Америка?

- Вие печелите ли пари от това че сте влюбен в някого? Поезията е израз на чувства, на душевно състояние, не е производствен процес. От нея никой и никъде, доколкото знам, не се е издържал или издържа. Литературата и въобще изкуството, според мен, е още един начин човек да изрази себе си. За да живея, аз бях разносвач на вестници, войник, летец, учител и какво ли не. Поезията е друго нещо…

След това, всяко лято, Мередит и Хартайс гостуваха на Левчев в с. Полковник Серафимово. Там създадоха Американски артистичен център „Грифис”, включваха се в работата на Фондация „Орфей”. В Смолян и Серафимово започнаха да идват американски художници, пианисти, млади литератори…

Артистичният център заработи, селото приемаше нови жители - творци, учени, лекари, журналисти. Те искаха да покажат какво могат и за тази цел използваха сцените и залите в Смолян. Преди всяка изява в областния град, в Серафимово се провеждаха конферанси, дискусии… „Грифис” се утвърждаваше като проводник на българо-американското културно проникване.

Мередит водеше с радост млади хора, които го следваха, предизвикваше ги да се възхищават от планината, вдъхновяваше се от родопчани и тяхното гостоприемство, което го откъсваше от мегаполиса и го съединяваше със земята.

Стоеше часове в градината пред къщата или на стол на стълбищната площадка, съзерцаваше селото и хребетите наоколо, огрени от слънцето, докато мислеше за живота. Беше готов да влезе в контакт с всеки, който проявява интерес към него или поетическото му изкуство.

С течение на времето Уилям Мередит се приближи до духовния свят на Смолян, започна да се усеща в определен смисъл като част от него. През 2004 г. Общинският съвет взе решение и го удостои със званието „Почетен гражданин на Смолян”.

Мотивите бяха свързани с приносът му за отваряне на „желязната завеса” пред западния човек към България и популяризиране на българската литература в Съединените щати.

През 1996-а първият демократично избран президент на Републиката д-р Желю Желев, със свой указ присвои нему и на Ричард Хартайс почетно българско гражданство за приноса им в културата.

По силата на служебния ми ангажимент и факта, че покрай Левчев, бях опознал донякъде американците (Мередит и Хартайс), трябваше да подготвя биографична справка за номинирания, която да даде на общинските съветници най-обща представа, кой е той и какъв е приносът му за американската и българската литература.

Когато започнах да ровя информацията за него, бях изумен от житейската му съдба. Открих един тържествуващ човешки дух способен да преодолява прегради, да се движи напред, колкото и непосилно да е това. Открих велик американски поет и в същото време много голям човек.

***
Уилям Мередит е роден на 9 януари 1919 г. в Ню Йорк. Върху герба на старата уелска фамилия, от която произхожда, е изобразен ревящ лъв. Един от първите преселници от неговия род, гуверньорът Морис Мередит, е сред авторите на американската конституция, а прадядо му Уилям Морис Мередит, републиканец, е министър на финансите в администрацията на дванайстия президент на САЩ Закари Тейлър.

Републиканецът е притежавал земите на почти целия щат Ню Джърси и като един от най-богатите хора в американския североизток, е печатал банкноти, върху които е стоял неговия портрет.

Баща му Уилям Морис Мередит и майка му Нели Кейсър живеят по време на голямата депресия и споделят идеите на социализма. Въпреки кръстопътя на своите надежди, те записват сина си в най-престижното училище „Ленъкс Скуул” в Масачузет, което той завършва с пълно отличие през 1936 г.

За разлика от своите предци, Уилям Мередит - младши тръгва по друг път на развитие - на образованието, патриотизма и културата. Той е работник, войник, учител, поет и навсякъде оставя дълбоки следи. Тези типично американски ценности формират у него качества, които му помагат да израсне като уникален творец и човек.

Започва да пише поезия още докато е студент в колежа на Принстънския университет, един от най-старите и престижни университети в САЩ. Учи английски език и литература, а дипломната му работа е върху творчеството на класика на американската поезия Робърт Фрост. Завършва със „златна” диплома през 1940 г.

Мередит започва работа в „Ню Йорк Таймс”, най-напред като разносвач на вестника, след това като словослагател, за да се издигне до репортер със собствена рубрика за литература, опера и театър. През 1941-а САЩ влизат във Втората световна война.

Младият вестникар отива доброволно в армията. Става пилот на изтребител на американски самолетоносач край Алеутските острови в Тихия океан. През 1942 г., заедно с бомбите, които изсипва над Япония, със същия ентусиазъм излива и чувствата си върху белия лист.

От фронта изпраща цикъл стихове за Състезанието за млади поети, организирано от Йейлския университет. Директорът на Конгресната библиотека Арчибалд Маклийш, известен поет, е трогнат от дълбокия хуманизъм в поезията на непознатия боен пилот, в която се усеща вихърът на сраженията, опустошителният смерч на войната.

Той пише похвален предговор към стиховете и ги предлага за самостоятелна книга, която излиза през 1944-а със заглавие „Писма от една невъзможна земя”. За нея, Уилям Мередит получава наградата „Най-младият поет на Йейл”.

След края на войната, от 1946 до 1950 г. Мередит е преподавател в Принстънския университет по английски език и творческо писане. Става доцент (1950) на университета в Хонолулу - Хавай.

През 1952-а е мобилизиран отново и изпратен като летец в Корейската война. Достига до чин лейтенант и получава два медала за храброст. Тази е последната война в живота му.

Върнал се в цивилизацията, най-младият поет на Йейл е назначен за доцент по английски език в колежа „Кънектикът”, където преподава до 1983-а, когато се пенсионира.

От 1965 г. е професор и чете лекции в редица университети: Карнеги-Мелън, Американския университет в Благоевград, в Мидълбери колеж, в Летните творчески семинари в Бред Лоаф…

А в част от тях (Карнеги-Мелън, Американския университет в Благоевград, Кънектикът колеж) е почетен доктор. Пристънският университет го избира за поет-резидент през 1946-а, а от 1976 до 1980-а е консултант по поезия към Конгресната библиотека и канцлер на Академията на американските поети в Ню Йорк.

През 1948 г. издава книгата „Кораби и други фигури”, последвана от: „Открито море” (1958) „Крушението на Трешър” (1964), „Зимни стихове”, „Земна разходка”, „Хезард, художникът”, „Оптимистично настроение”, „Говор с усилие”, „Стихове трудно се четат”, „Частична равносметка: Нови и избрани стихове”…

Превежда от френски „Акохоли. Стихове. 1889-1913″ на Гийом Аполинер, редактира антология „Малките ирландски поети” и сборник „Шели. Избрани поеми” (1962).

През 1986 година издава сборник българска поезия, озаглавен „Прозорец към Черно море”, в който публикува 73 стихотворения от 24 съвременни български поети, превеждани на английски от Джон Ъпдайк, Ричард Уилбър, Максин Кумин и самия той.

Неговият принос за популяризиране на българската култура в Съединените щати, е безспорен. От началото на 80-те години на ХХ век, в продължение на три десетилетия, той укрепва моста между двете култури с редовни посещения у нас, заедно с Ричард Хартайс.

Уилям Мередит е в състава на Американския инициативен комитет за честване на 1300-годишнината от създаването на българската държава, в който са включени сто видни представители на литературата, изкуството и културата, начело със сенатора Фулбрайт.

Голямата любов към България пламва след запознанството му с Никола Вапцаров. На тържествата по повод 70-годишнината на поета, Мередит произнася слово, в което прави смело сравнение: „Вашият Вапцаров и нашият Уолт Уитмън са задушевни лирични певци. Техните песни не са само за наслада на душата, те изискват от нас да мислим непрекъснато за човешката свобода, да се борим за нея, да я отстояваме. По време на Втората световна война много американци загинаха срещу същата тирания, срещу която воюва със стиховете и живота си Никола Вапцаров”.

Толкова е силна любовта му към България, че през 1996 г., по време на лекция в Американския университет в Благоевград, моли студенти и Хартайс, ако случайно умре тук, да го погребат в Рилския манастир.

Със съдействието на Мередит и по покана на Конгресната библиотека, през 1980 г. в САЩ гостува група български поети: Георги Джагаров, Любомир Левчев, Владимир Голев, Божидар Божилов и Лъчезар Еленков, а той участва в две Международни писателски срещи в София.

Специален гост е на тържествата за 1300-годишнината на българската държава. Фондацията създадена на негово име, след смъртта му на 30 май 2007-а, ежегодно дава награда на талантливи поети от целия свят.

През 2013 г. Международната наградата „Уилям Мередит” е присъдена на Любомир Левчев за книгата му със стихове “Кон със зелени крила”.

***
1983 година се оказва фатална за Мередит. Получава тежък мозъчен инсулт и две години е прикован на легло. От болестта получава тежка афазия и загубва говорните си способности. Военният летец и брилянтен поет е сразен. Инсултът прекратява кариерата му на преподавател и прави невъзможно писането на поезия.

След интензивно лечение в Англия и България, успява да възвърне до голяма степен говорните си умения, но остава трудно подвижен. Като бивш преподавател в Американския университет в Благоевград, пребивава цяла година у нас.

Използва балнеоложките дадености в страната, най-добрите центрове за рехабилитация, посещава пророчицата Ванга, чувства се щастлив и обнадежден. Живее 24 години като простреляна птица. Няколко седмици преди да умре в имението си в Ню Лондон, Кънектикът, колкото и трудно да членоразделя, отново припомня на Хартайс: „България е прекрасна страна, нека там да се разпилея!”

Десет години след кончината му, Ричард Хартайс изпълнява последното му желание - донесе част от праха и го разпиля над Рилския манастир.

След като беше разбрал, че трябва да живее с инсулта, Уилям Мередит повтаряше с усмивка думите, изписани върху гроба на гръцкия нобелист Никос Казандзакис: „От нищо не се страхувам. На нищо не се надявам. Свободен съм!”

Произнесени от устата на смел войн и знаменит поет, звучаха като клетва. След като възстановява частично говора си, започва да рецитира отново свои стихове. Ето едно от дългия наниз, в превод на Красин Химирски:

ПРЕД СТРАННИ СЪБИТИЯ

Угаснат ли звездите, а нe съмне,
насила подменят ли книгите на мъдростта
и връхлетят на враг безумен ордите,
опасно стане ли да се говори даже,
какво да правя аз, къде да ида?
Горяха доблестни мъже по-ярко от звезди,
бледнее паметта на летописите дори.
Омразата ми към врага коварен се развихря -
на моя Бог това лице единствено познавам.

В есето си „Причини за поезия” Уилям Мередит признава, че поезията е не само онова, което авторите пишат, тя е и онова, което правим, за да докажем, че сме хора, движейки се през зоните от мрака към светлината и любовта. Поезията е вездесъща като природата, тя може да е двигател, може да е и награда”.

Зад пейзажната пасторалност в стиховете му от първите стихосбирки, „крещи” отрицанието на войната, вие болката по човека и свободата му, прегазена от войнишки ботуш. И онзи хуманизъм, който е присъщ на големите творци на епохата, без да се интересува в коя посока се надига техния глас - на Запад или на Изток.

Мередит даряваше със своето човеколюбие всичко, до което се докосваше - хора, животни, растения. Особено, когато беше ранен и трудно говореше и още по-трудно общуваше. Радваше се като дете на малките стъпки, които приемаше за свои победи, преодолявайки себе си и болестта. „Добре съм, казваше, но не съм точно добре… Да се уча да говоря, ми е много трудно, но аз се старая да се уча и да се упражнявам всеки ден. И научаването ми да говоря отново е прекрасно”.

Никой не може да се бори по-силно със смъртта, отколкото Мередит, и това е напълно в съответствие с живота, който той води и стиховете, които е написал. Поетът се страхуваше единствено от страхливостта и това бе най-големия ужас, който му пречеше да се радва и да благодари за красотата на вселената и щедростта й към него. Той е класифициран като всякакъв, но никога като самоубийствен поет на своето поколение.

Последната негова книга е „Наздравици”. Едуард Хирш казва за своя събрат и колега: „Мередит е погледнал щедро и отговорно към нашия свят, без да се вторачва в бедите, които е преживял или предстои да изживеем, и го отстоява до край, въпреки старомодните термини, които използва, като справедливост, морал, бодрост, радост и щастие”.

Уилям Мередит умира на 88 години в Ню Лондон, Кънектикът. Чрез поезията си той продължава да живее и днес. И ще живее, за да обогатява нашия свят с даровете на своя талант. Ще подкрепя стремежът ни да копнеем и в копнежа да надрастваме себе си, да утоляваме неукротимата жажда за съвършенство, чрез чудото на творчеството.

Най-цитираното стихотворение на Мередит е „Голямата творба”. Нека то бъде финал на мислите ми за него:

ГОЛЯМАТА ТВОРБА

Поезията е трудна за четене,
картините са трудни за гледане,
музиката е трудна за слушане и
хората са трудни за обич.

Но дали от животинска нужда
или от божествената сила
най-после разумът, очите и ушите
и голямото лениво сърце ще се раздвижат.

Превод Владимир Филипов

Март 2020 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

ДИМЧЕВА, Ан., И в небитието Уилям Мередит е част от България, Труд, електронно издание, 27.09.2016, С., 2016
КРЪСТЕВ, В.,Сбогуване с Уилям Мередит, Култура, бр. 26, С., 2007
МЕРЕДИТ, У., Опит за разговор, ИК „Орфей”, София-Париж, 1994
ХИМИРСКИ, Кр., Стогодишен юбилей на Уилям Мередит, Будилник, 15.01.2019, С., 2019
ХИМИРСКИ, Кр. Влюбен в България, Дума, бр. 17, С., 2019
ХАРТАЙС, Р., Уилям Мередит, Слово при откриване на Фондация „Уилям Мередит”, септември 2007, Ню Лондон, Кънектикът
ФИЛИПОВ Вл., Завръщането, Sofia Ars Net, 21.09.2016, С., 2016