Светозар Казанджиев

Гайдата води началото си от времето на Орфей. По-късно (около 100-та година от н.е.) Гай Светоний Транквил (Светоний) пише в своята книга „Дванайсетте цезари”, че Нерон свирел на гайда. Когато бил на сцената, публиката нямала право да напуска театъра, дори ако някой е имал нужда. Жени раждали в публичния храм на Олимпия, ранени угасвали, опиянени от случващото се на орхестрата (подиума).

Следващите думи са за един съвременен чародей на гайдарството. За свирец, чието име твърде отдавна звучи сред развълнуваното море на родопската песен.

Застанал пред неспирния бяг на годините, Мечтателят от Гела успя да озари с музикалния си талант душата на няколко поколения българи, устремени към земята на Родопея. Бай Дафо (Дафо Трендафилов) бе гайдар - вълшебник. Майстор-мухабетчия.

Неговите засукани и разворнати песенни истории се диплеха като хора на Илинденските поляни край селото. Слушаш и стискаш зъби да не прихнеш от смях, за да не го обидиш. Дяволът така се вживяваше в онова, което разказва или измисля в момента, че би било светотатство да се разсмееш преди да е настъпила кулминацията в разказа.

На една „попрелка”, завихрена в ресторанта на с. Широка лъка, след маскарада „Песпонеделник” - песни, хора, шенлик - свят да ти се завие и точно преди да дадат „пендохарото”, както казваше бай Дафо (печено агне с мед), журналистка, попаднала нарочно във водовъртежа, попита ни в клин, ни в ръкав: „Господин Трендафилов, на какъв език разказвате вашите истории?” - На „портогелски”, отвърна широко усмихнат стария гайдаджия с червен пояс, украсен с пищов и кама и бяла везана риза нагоре, с възбрани ръкави. Срещу него бе кметът на селото Алексдандър Каврошилов, деликатен и възпитан човек, бай Дафо се обърна към него, ужким сконфузен от себе си и му „прошепна” та всички да чуем: „Кмете, ти си по-учен от мене, покажи хи го на госпожицата, ала по-разбираемо, оти моес език е чифтелие”.

Изминаха десет години от неговата кончина (4 декември 2010), а той продължава да ни вълнува и гайдата му да озвучава нашите спомени, в които е не просто голям, а велик свирелджия. Понеже не съм от Гела и нямам дарба да предам магията на неговите истории, от време на време ще го цитирам, стремейки се да бъда в тон с думите, които всички използваме, но той редеше така, че да блеснат в цялото си великолепие.

От неговите уста широколъшко-гелският диалект звучеше ту като женска милувка, ту като лахум (гръм) на черешово топче, заредено с много барут и много енергия. Оживяваха думи и образи, създадени през вековете повече да вълнуват, отколкото да „убиват”. Жъкаше, акаше, окаше, екаше, но омагьосваше. За да представя моята версия за най-големия гайдаджия в Родопите, ще бъда прадпазлив с диалекта, да е разбираемо онова, което съм намислил да кажа за Дафо Трендафилов.

- Жъ тъ кажа адно: йе съм роден да свирия. Никога, джанъм, ама никога не съм помислювал да стория некаква рабта, без нагода (подготовка). Така е било и с гайдаджилъка. От старите свирци знам, че потень на занаятчията е поть на коза - възбърце, низбърци, през чукаре и трънушки - кажи речи - трудень поть. За да го извървиш трябва рабта, волья и моски инат. И мен са е искало да надуя гайдата и от душоса ми да форкнат като пилци - „Карадже, наша доржаво”, „Руфинкината”, „Делювата”, „Девойко, бално ли ти е”… Ам не става. Доде стигнеш до тех млого коветь трябва да издуеш от дробовете и млого огонь да изгориш в среде душота… Като детешник, на Илинденскиен сбор гледах с прихапан езикь как свирят Тодор Шишков и Тошо Карасавов, как дробет с порсте воздуха върху гайдуницана, за да е по-благ за въздишване и оттогава съм замечтал и йе да стана кат тех…

Роден в средата на зимата (17 януари 1919 г.) в с. Гела, Широколъшко, бай Дафо е четиригодишен, когато се заслушва в гайдаджиите на Илинденския събор, смучейки захарното петле, купено от по-големия му брат Георги. Следобед, през целия път към дома, издува бузи и имитира с пръстите на ръцете си пред устата, усмихнатите мъже с надутите мяхове под мишница. „Ех да имам сга и аз една такава гайда!” - мечтае си наум малчуганът, облечен в избелели дочени панталонки, окачини с тиранти върху раменете му и ризка с навити до лакът ръкави.

Когато баща му Манол Трендафилов купува гайда на първия си син Георги, къщата се изпълва с радост. Най-щастлив е малкият Дафо. Защото вярва, че батко му щом се научи да свири, ще научи и него. Но щастието му угасва с надеждата. Година-две гайдата събира прах в долапа, а Георги нехае за свирене. Така и не се научава. Романтично настроеният баща се надява вторият му син - Ангел да припознае инструмента и в къщата да бликне шенлик, но не би. „Братята я пантосаха” - разказва след време бай Дафо. И Ангел се оказва музикален инвалид. Тогава Манол навива гайдата на масур и слиза в Широка лъка да я продаде за колкото я е взел. Скрит в плевнята, Дафо гледа ядосания баща как слиза по пътя с гайда в торбата и плаче с глас. Плаче за пропадналата надежда, един ден да свири на гайда.

Георги и Ангел завършват училище (седми клас) и се хващат на работа. Пасат наред 150-те овце на баща им, който през 1932-а е избран за кмет на Гела. Започват да ергенуват. За да смекчи разочарованието на татко си, понякога Ангел взима гайдата на братовчеда Ташо Карасавов и посвирва от кумова срама. Дафо е тринайсетгодишен и музиката не му дава покой. Самозабравя се, когато чуе някъде да звучи гайда.

„Докато братята ми подмятаха гайдата насам-натам, йе имех малка пищялка (окаринка) и с нея свирех в баирен на стадото. Тъй плашех въльковете, мечките, страха. Аднож замолих бобайко рачи ли ще да купи на мен гайда? Той са разрука, га че бех го порезл с тюрпан: „На Георги купих гайда, той научи ли са да свири! Друг поть. На Ангел купих, и той са не научи. Няма да купувам повече! От вас свирелджие не станва”. Брат ми Ангел още коландрисваше Тошовата гайда, когато на 1 март 1935-а го зоха войник. До ейногава ни бех помирисвал гайда. Га отиде в казармата я е зох и за никакво време са научих да свирия -триж по-убаво от нега. Бех вече голем, 16-годишен. Ката день ходех с овцете и свирех.”

На една равнишка под Шилеста чука го чува калеко му Стоил, дядо на народната певица Радка Кушлева и е приятно изненадан от музикалния усет на Дафо. Похвалва го и окуражава: „Калеков, от тебе ще стане гайдар. Наперьвай ручилото!” Чудесно, но на 20 юли, солищенският им братовчед Тошо Карасавов си поискал гайдата. Щял да свири на Илинденския събор. Дафо остава отново само с голия си мерак и малката окаринка в ръце. С нея оглася Карлък и Шилеста чука.

Когато завършва трети клас по тогавашната образователна система, а по сегашната - седми, най-малкият син на Манол Трендафилов иска да продължи в Райковската гимназия. Братята възроптават: „Откъде на къде Дафо ще учи, а ние ще превиваме гръб по ливади и градини!” Разкандърдисали го и така си останал със седми клас. Като тях. Главил се за овчар и тръгнал със стадото на баща си. Това не му пречи да разучава родопски песни, да запомня текста им и мелодията. По онова време знаял вече около 250 песни. Имал си и любими.

Един ден докато пасял овцете, кучетата залаяли някакъв ябанджия, който влязъл в стадото. След като го отбранил от „вълкодавите”, Дафо го поканил да седнат. Човекът бил от с. Мугла, търсел дебела овца или шиле за байрямски курбан. Без да пита никого, овчарят му посочил една яловица, точно каквато му трябвала. „Гледай, от опашката до ушите е лой. Дай 280 лева и я мятай през рамо!”. Дафо прибрал парите и още на другия ден - Малка Богородица (8 септември), докато стадото пладнувало под Трите бучаки, слязал в Солища при Ташо Карасавов и купил гайдата, на която се учил да свири.

Мераклията взел инструмента и хукнал през баирите към стадото. Когато се върнал надул гайдата и огласил усоите с пиринчения й глас. До вечерта не спрял да свири.

Когато се прибрал, скрил свирката, никой да не я види, а за овцата отишъл доброволно при баща си и му обадил: „Душманин вольк слезе от Карлък и отсурна яловицата”. Манол му повярвал, тъй като вълчите набези не били рядкост. Освободен от кахърите, Дафо се отдава на музиката. По цял ден редила и нареждала гайдата неговите любими песновки: „Соньо, ти мой соньо”, „Стига си ходил, сино льо”, „Кехае, наша доржево”, „Отишол ми е Караджа”, „Торнала ми е Еница”, „Покачила са Тодора”, „Личко льо”, „Гано моме”, „Радице мъри хубава”, „На мене ли си, Русо, сордна и гневна”, „Горо ле, горо зелена”… Дали секат дърва или копаят патато, гелци го слушали и се питали, кой е тоя делия дето по цял ден надува гайдата? И го благославяли.

Веднъж, докато разучавал някаква стара гелска песен и повтарял извивките, едно пъстро пиле на дървото пред него не спира да пее. Демек предизвиква го. „Цви-цви, цви-цвиии, цви-цвии-църрр…”, пее пилето и хич не му пука, че гайдаджи Дафо не е готов с новата песен. Ядосал се свирелджията, викнал на пилето и го прогонил, но когато се залисал отново в мелодията на песента, то се върнало на клона и запяло още по-гласовито. „Пиле, нимой ма дразни, оти си не стопило на Карлък! Яла утре пък да видим кой кого ще надсвири!”
- Дафо, бре, стига цвили с тая твоя пуста гайда! Като разсълмено деке пищи и разревава магарецът ми - подкачил го минаващ комшия с товар дърва на магарешкия самар.
- Га ти е разсълмено магарето, да реве! Гайдата нема кабахать, че си го не тербиьосал - не му останал длъжник Дафо и продължил да учи авелските песни и свирни.

Да, но и хубавото има край, а при него само чифтеликът е безкраен. Докато спал до овцете на сянката, душманин минал край него, откачил торбата му от бука, в която била гайдата и потънал в гората. И свирецът останал отново без „душа”. Очите му потънали в мрак, сърцето в скръб. Върнал се със стадото, издоили го без дума да си продумат. Братята и баща му влезли на вечеря, а той останал отвън. Манол усетил, че нещо не е наред и го попитал: „Дафо, бре, да си не болън, та не ядеш? „Не съм!” „През своя животь йе съм не видел дебел циганин и моршев гайдаджие. Ти видвал ли си? „Не съм”. Тогава сядай на софроса!”

Тези кахъри са били повод бай Дафо да сподели пред семейството, че се отказва от овчарлъка и става горски работник. Иска да печели, да е свободен, да се оправя сам в живота. Вече е 20-годишен - здрав, прав, пълен с енергия. С първата работническа заплата си купува гайда от Сиво Златев от Широка лъка. Веднага усеща, че Сивовия инструмент е по-различен от Ташовия от Солища. „Бе като женско, родено за слугинче, а се държи като принцеса. Свирех и имеше глас, ала нещо отвътре не се съешвахме. Гайда с особен характер” - разказва бай Дафо за новия инструмент.

След като вижда че с гайдата на Сиво не може да изрази до край себе си, купува втора. От Тодор Шишков от Солища, който имал слава не само на свирелджия, но и да майстори гайди. Неговата му легнала на сърцето като гальовница. Докато я просвирвал, разбрал, че тя е инструментът, за който мечтае. Тогава излезли двамата пред работилницата на Тошо и засвирили „Остани сбогом, Стара планино”. Над Солища се разгалило слънцето и огряло баирите. Песента се понесла над елите като вятър и разказвала вечните истини за живота. Свирили, колко свирили, Шишков го поздравил и гордо му казал: „Дафо, ти жа ма заместиш, ага си ида от сая диньо! Но да заниш, всеки свирелджие трябва да може сам да майстори свирки. Това е закон. Вземи тоя нож за спомен от мен!”

Истинско щастие за него е, че притежава гайда, изработена от най-големия майстор в Широколъшко - Тодор Шишков от Солища. Свирнята от неговите гайди се отличава от другите. Бай Дафо разказва, че той е правил гайдуницата от средулката на старо сливово дърво, а дупките в нея били по-широки от обичайните и по-отворени. От тази тънкост неговите гайди звучали като кларинет. Ручилото на Шишко било като на другите гайди, ала писконят бил различен. Това правело Шишковата гайда специална - истинска каба-гайда.

С нея свири до края на дните си. Гайдата била много гласовита, лесна като характер, изпълнявала всичките му желания. Кръстил я „Супера”. Една вечер, след като се върнал от работа, леко подпийнал и с повиквателната в джоба за влизане в казармата, Дафо взел гайдата и засвирил на хармана „Мале ле, стара майчинко”, „Бре, Иване, бре, чобане”, „Остани сбогом, Стара планино”… Свирил - пеел и плачел, сякаш се сбогувал със селото. В мрака, една след друга, светнали газените лампи на прозорците на къщите. Гелци знаели, че свири Дафо Трендафилов. От признание към свирнята му палели лампите. В края на махалата пукнала пушка. Селото се разбудило и му направило „войнишко” изпращане (1940).

Родопчанинът служи в Четвърти противовъздушен артилерийски полк в гр. Горна Оряховица. С него е и гайдата, купена от Шишков. Благодарение на нея в поделението е весело и песенно. Войниците чакали с нетърпение края на деня, когато настъпва свободното им време и Дафо надувал гайдата. Музиката заглушавала носталгията по родния дом, по близките и бомбите на Европейската война, която бушувала вече на северозапад. В Горна Оряховица Дафо завършва тримесечна подофицерска школа с отличие и като първенец на випуска, остава на служба като подофицер. През 1942 г. е изпратен на фронта, но скоро го демобилизират и той се връща в Гела.

Видял две и двеста във войниклъка, Дафо се замисля сериозно за бъдещия живот, за своето място в селото. Научен от малък на труд, той гледал на работата като на песен и гайда. Оженил се за точно такава жена, като него - възлюбената му Цонка - честна, обичлива и работна, която да го гледала в очите и споделяла неговите мераци. Била танцьорка и певица в самодейната група към читалището. Двамата отглеждат четири деца Величка (1944), Манол (1946), Георги (1948) и Стефка (1951). Отдава се на онова, което му иде най-много отръки: животни, градини, сена, горска работа…

Любовта му към гайдата не намалява. Напротив, започва да свири на попрелки, меджии и местни празници. Малко по малко славата му на добър гайдаджия започва да преваля билото на Карлък и Карабалкан. През 1953 г., когато Манол Радичев основава самодейния ансамбъл на с. Гела, бай Дафо и шурето му Михаил Калфов (бай Халю) стават водещите гайдари в групата.

Канят го за акомпанятор и на самодейния колектив на читалище „Екзарх Стефан” в Широка лъка. Същата година (1953) по препоръка на Радка Кушлева, Филип Кутев пристига в Широка лъка да го чуе как свири. След това го кани с телеграма на работа в Държавния ансамбъл за народни песни и танци в София. Бай Дафо не отговаря. Получава и втора телеграма, в която Кутев му съобщава, че му е уредил софийско жителство, което в онези години е най-голямата преграда за устремените към София, но той пак не откликва. „По ми е хубаво в село!” - отсича гайдаджи Дафо.

След като Тодор Шишков от Солища се споминал през 1965-а, той купува инструментите му и започнал сам да майстори гайди. По неволя, с надеждата да изкара някой лев от това. „Научих са. Малко по малко, зех да намирам колая. Много е важен материалът за направата на една гайдата - дрен, круша или ебалка, биволски рог и хубава ярешка кожа. Сетне да зомиш мярката на главините, за да содриеш пискуните на гайдуницата и ручилото, останалото е туф и тува - сочи главата и гърдите си бай Дафо. Когато дървениите са готви, турям ги да се възварьот във вода. Да хми „оври акъла”, изваждам ги и започвам да им турям „душица”. За да можи адна гайда да думи, майсторът трябва да рабти като майсторът на цигулки „Страдивариус”. Оти та не е прост инструмент. Гайдата е много капризна и много чувствителна, хас като женско”…

Бай Дафо просвирва своите гайди на хълма над къщата си в Гела, защото според него най-хубавият глас излиза в планината. А те не са никак малко - близо 800 броя са излезли от неговите ръце и са поели към различни краища на света. „Всяка сутрин, след като нахранваше животните, дядо влизаше в работилницата, където майстореше гайдите, и започваше да ги просвирва - разказва една от внучките му Лилия Иванова. Като дете се дразнех от това, защото ни събуждаше рано, но сега това ми липсва. Когато отида в къщата в Гела, се сещам с умиление за тези моменти”.

Преди години в Гела пристига германка, спомня си майсторът, влиза в селския оремаг и пита за бай Дафо Трендафилов. Показват й къде му е къщата и тя почукала на вратата. Иска да купи гайда. Гайдаджи Дафо й показал готовите гайди, сдиплени като чеиз в мусандрата, разглобявал една-две - три, просвирвал ги, но жената мълчала. Тогава надул една, произволно извадена от десетината готови и засвирил „Карадже, наша доржаво”. Германката се ококорила, сетне потънала в мисли, а накрая му ръкопляскала. Тя помолила Дафо да иде отсреща на хълма и от там да й посвири, такъв табиет имал владиката Стефан от Широка лъка. Тя останала в двора му. Бай Дафо засвирил „Остани сбогом, Стара планино”. Ябанджийката го прегърнала насълзена от вълнение и купила гайдата.

След като славата му започнала да става национална, в Гела заприиждали хора от различни краища на страната и от чужбина. Домът му е бил отворен винаги и готов да посреща всякакви гости - телевизионни екипи, радио-журналисти, изследователи, ценители, колеги, граждани… Впоследствие се организира гайдарско надсвирване на Илинденските поляни в Гела. За Коледа и Нова година бай Дафо получава хиляди поздравителни картички - едни от България, други - от целия свят.

Въпреки широката популярност, която го прави голям, той никога не забравя да благодари на своите учители - гайдарите Андон Арнаудов, Михаил Киряков, Саво Златев, Тодор Балабанов, Атанас и Димитър Гривнини, Михаил Калфов, Атанас Джиджов и особено близките му Тошо Карасавов и Тодор Шишков. Широколъченинът Саво Златев, който се смята за един от най-добрите му учители казва: „Мен ку ма питат за най-големите, йе жа ги нареде тъй: Димитър Гривнин от Широка лъка, Стоян Батаклиев от Стикъл и Дафо Трендафилов от Гела”.

Гайдаджи Дафо е убеден, че занаят не се дава, а се краде, затова не пропуска събор, меджия, празник, където свирят неговите кумири. Слуша извивките в мелодиите на различните песни, ситнежите в преминаването от една към друга мелодия, движението на пръстите върху гайдуницата, стойката, която заемат, облеклото, кабадайлъка. Защото знае, че у артиста всичко е важно.

Дафовата гайда звучи на Роженските и Копривщенските събори, в оркестър „100 каба гайди”, на Илинденските надсвирвания в Гела, на сватби и тържества в редица градове и села из България. Бай Дафо и бай Халю свирят заедно години наред. Като тандем, със специфичен изпълнителски стил и оригинален репертоар, те представляват интерес не само за публиката, но и за науката. Много от изпълненията на сестри Кушлеви са в техен съпровод. Голям почитател на изкуството на бай Дафо е и Тодор Живков, който идва често в Широка лъка.

При едно от гостуванията му в селото, на 26 август 1969 г., впечатлен за пореден път от таланта и гостоприемството на широколъчени, когато млъкнала за малко гайдата на бай Дафо, Живков възкликнал: „Баджанак, тая хубава родопска гайда трябва да се изучава (Двамата харесвали две сестри-булки от селото, затова си викали „баджанаци”). Аз ще разреша да се направи музикално училище в с. Широка лъка. Второ след Котел. Използвайте ме, докато съм на тоя пост. Вие какво си мислите, и аз имам връзки”. Така Живков, управлявал 34 години България, дава шанс на родопския фолклор да се изучава от младите в музикално училище.

През 1971-а е открито Националното училище за фолклорни изкуства в Широка лъка, а първият учител по гайда става „баджанакът” на бившия Първи - Дафо Трендафилов. Типично, по нашенски и в тоя сюжет има определена колизия. Смолянските партийни ръководители правят път до София, за да искат училището да е в Смолян, а не в топящото се откъм жители село.

Занимават министъра на културата Павел Матев, членове на Политбюро на ЦК на БКП, министър-председателя Станко Тодоров, но никой не смеел да отмени думата на генсека.

„Родопската област е сред най-чистите в стилово отношение български области и по мелодиите, и по поетическия текст на песните, но тя е слабо известна за другите краища на страната. Не бива и не може да оставим това ценно богатство, народните песни и родопската каба гайда встрани от широкия обмен на фолклорни ценности в общонационалната съкровищница на народното изкуство. И едно от многото средства за постигане на тази цел, е да създадем Средно музикално училище в Родопите, което да готви кадри за цялата страна”.

Така Първият обосновал своето предложение пред Политбюро на ЦК на БКП. Вероятно някаква, макар и незначителна роля за тази му категоричност е изиграла и тръпката към широколъшката хубавица.

„Свирил съм на бай Тошо може би двадесет и пет, ако ли не и тридесет потя. Къде ли ма е не водил и пред какви ли люде не съм се изправел. Даже на Индира Ганди съм свирил. Та с „баджанака” (Тодор Живков) сме били в Широка лъка, Пампорово, Хисаря, Смолян, Нареченски бани, Карамуш, Евксиноград, Банкя, Бояна, Правец… На 10 септември 1975-а изпрати кола от София до тук да ме откара в Правец за тържествата по случай рождения му день. Ала тава са си мои рабти, да ги оставим. По-важното е, че той даде идея и пари за Музикално училище в Широка лъка - голем шанс за младите да учат народно пеене и родопска гайда”.

Като един от основателите и първи учител по гайда в Средното музикално училище в Широка лъка, бай Дафо преподава 21 години. Макар, че е нотно неграмотен, той учи своите питомци по така наречения слухово-подражателен метод - на лист хартия номерира, съобразно мелодията, кой пръст от ръцете върху коя дупка да легне на гайдуницата. За повече от две десетилетия е обучил 250 гайдари, мнозина от най-добрите на нашето време като: Костадин Иванов от ансамбъл „Филип Кутев”, Васил Бебелеков и Кирил Кетев, преподаватели в САЩ, Ивайло Кучев - в Япония, Стоян Колаков - в Швейцария, Петър Янев в България, Иван Балабанов - ръководител на гайдарски състав „Капитан Петко войвожда” и много други.

На едно тържество, след официалната част, когато започнал концерта, предложили на Петър Янев да свири в присъствието на бай Дафо, на което той отговорил: „Когато владиката пее, попът мълчи!”

Гайдаджи Дафо е обиколил Европа благодарение на своя талант. Гайдата му отваря вратите към широкия свят. Тя е звучала в Съветския съюз (1970), в Република Северна Македония (1972), в Чехословакия (1974), в Унгария (1979), в Германия (1981), в Полша (1985), в Италия (1988) и в Холандия (1996). Това са все международни фолклорни фестивали и навсякъде той е печелил първи места. Силен спомен го свързва с последното му пътуване на фолклорен фестивал в Холандия, в който участват 150 състава от цял свят. От България са само двама души. И нему възлагат да открие форума със солово изпълнение на китка родопски свирни. „Ага сворших, все адно лахум тресна в залата. Рипна на ноги цалата публика - рукать, свиркать, тропат, ръкоплескат. Йе са кланем, те не спират. В оня момент чувах само едно: „Браво, Булгария! Браво, Булгария!” Какво да въ кажа, тва ми стиге”.

Бай Дафо участва в три български игрални филма: „Краят на песента”, „Капитан Петко войвода” и „Време разделно”. Неговите роли са кратки, но запомнящи се. Как се забравя например „Сватбата на Манол” - онзи разтърсващ епизод от „Време разделно”, когато Караибрахим стреля по надутата гайда на бай Дафо или „Краят на песента”, когато съпровожда на младия тогава народен артист Васил Михайлов!

В златния фонд на Българското национално радио се съхраняват записи на гайдата на бай Дафо с народната певица Радка Кушлева и сестри Кушлеви. Негов е съпроводът на гайда в двата албума на Радка Кушлева. През 2005 г. излиза и неговият албум „Думай, гайдо, думай”, в който са поместени 25 инструментални изпълнения на родопска каба-гайда. Сред тях са: „Момне ле, мари хубава”, „Яно ле, Янчице”, „Едно са лудо изрука”, „Заспало е челебийче”, „Радице мари хубава”, „Рипни, Калинке”, „Отишел ми е Караджа”, „Сворнато хоро”, „Караджа, наша държаво” и разбира се най-любимата от всички - „Остани сбогом, Стара планино”.

Дафо Трендафилов три пъти е първенец на надсвирване в с. Широка лъка. На първото е награден от българската авиокомпания „Балкан” да лети на нейните криле където си пожелае. Той избира Холандия. Вторият път е награден със застраховка „Живот” за 200 хиляди лева, а на третото надсвирване получава парична награда от 100 000 лева, в брой.

Незабравим спомен има бай Дафо от Холандия през 1996 г. Понеже наградата му от Авиокомпания „Балкан”е била само самолетен билет, без резервация, той се присъединява към група туристи, които тръгват с един самолет, а той с друг. Обещават му да го чакат на летището в Амстердам. Той изпраща личния си багаж с тях, а гайдата взема със себе си. Пристига на огромното летище и започва да се оглежда за групата. Няма я. Търси, обикаля, пита (на портогелски), но никой не говори неговия „език”. По едно време му става хладно и влиза в някаква зала с пирамида в средата - зала за изгубен багаж. По радиоуредбата чува името си, значи го търсят, но не разбира другото, което върви с името му, затова надува гайдата и по звука летищните служби стигат до него и го завеждат при групата.

През декември 2003 г. умира Цонка, неговата възлюбена. Бай Дафо загубва най-мощната сила, която е присъща на хората и най-скромната, която човек може да си представи - любовта на живота си. И започва „отмъщението” на съдбата, заболява от артрит и пръстите на ръцете му се втвърдяват, вече не може да свири, нито да майстори гайди. Къщата, чиято врата е била „в полето”, винаги пълна с гости, песни и музика, сега скърби празна. Вътре е само той и самотата. Дъщерите му са в Пловдив, синовете в Девин, няма никой и нищо. А може би така завършва всеки живот. Казват, трябва да живееш за другите, ако искаш да живееш за себе си. „Не знам, аз цял живот правих това, защо сега съм сам?” - пита бай Дафо, изповядвайки се в едно от последните си интервюта.

Свидни спомени за него пази дъщеря му Стефка Иванова: „Да, баща ми беше прекрасен човек за нас, за останалите - широко скроена личност. Има една снимка, която го олицетворява най-добре - на нея е с разтворени ръце, а в едната държи гайдата си (Правихме я със Сашо Сарандалиев, когато подготвяхме албум „Смолян”). Никому не е отказвал да свири - и на 2-а, и на 20 човека. Идвали са хора в Гела специално да го чуят и видят. Веднъж бяха дошли 2-3 семейства у нас, а той като им засвири, те станаха на крака и се просълзиха - все едно слушаха химна. Идваха групи от Пампорово, от Смолян и Пловдив… Просто ей така, да послушат как свири. По време на неговите отсъствия мама поемаше цялата работа - в градините, в къщата, животните. Обичаше го много и го разбираше… При нас, на празник, след вечеря извеждахме хорото на двора. Ако ни станеше тясно, отивахме на ливадата. По Илинден в Гела ни гостуваха наши семейни приятели. Решихме да излезем до Карлък, (втория по големина връх в Родопите). „Градските хора” стигнаха до средата на пътя и седнаха да си починат, а съпругът ми и татко, въпреки че тогава беше на 70, вече бяха на върха. Там на хоризонта виждахме две фигури, а в далечината звучеше гайдата. Неговата любима гайда! След това татко ми каза: „Исках да посвирия там, отдето съм почнал”. Наистина, като дете той е свирил с пищялка и окарина из тези високи планини. По-късно, вече с гайдата е извеждал овцете нагоре към върховете около нашето родно Гела…”

Бай Дафо умира на 4 декември 2010 година.

31 май 2020 г.

———————————–

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

БОГДАНОВ, В. Легендарният гайдар бай Дафо трендафилов, Ladyzone, С., 2019
ДИМИТРОВА, Ил. За легентдарния родопски гайдар Дафо Трендафилов, Радио България,15.02.2019, с.
МАРИНОВ, З. 100 години от рождението на бай Дафо Трендафилов - властелинът на каба гайдата, Отзвук, 18.01.2019, См.
ХАДЖИЕВ, В. Бай Дафо - гайдарят, който не познава нотите, а е виртуоз, 24 часа, бр. 9416, С., 2019