Светозар Казанджиев

1.
Понякога пътят на революционера е изключително сложен, но винаги е светъл, независимо дали води към кладата или към слънцето. Огрян от една идея и от една песен, превърнала се в химн, от личен, той става общ път.

Вярата и вдъхновението на хората, които крачат по него са толкова силни, че могат да се сравнят единствено с истината. Тя обединява родопчани около общия им корен и единогласното желание - слънцето, което ги грее и да ги топли.

В началото е словото. Чуйте само как наковава залинялата памет на времето и неговите апологети: „Ние, родопските жители, сме българи, от които едни са мохамедани, а други християни. Религията няма никакво значение за нашето народностно чувство. Няма държава в света, която да се състои само от една религия, и няма религия, която да се изповядва само в една държава. Напротив, в свободните общества се изповядват най-различни религии. И това съвсем не пречи на хората да се грижат заедно за силата и величието на своята държава.”

Тези думи са изречени от Камен Боляров, основателя на културно-просветната и благотворителна Дружба „Родина”, на 24 февруари, сряда, 1937 г. в претъпкания салон на читалище „Христо Ботев” в Смолян.

Думите, а и последвалите дела в живота на този именит родопчанин и родолюбив българин, са продиктувани сякаш от мисълта на Раковски: „Любовта към Отечеството превъзходи сичките световни добрини”.

За съжаление, политическата класа, от Освобождението на Родопите (1912) до наши дни, не успя да проумее това.

Нито либералната коалиция на Васил Радославов, нито ОФ-правителствата на Кимон Георгиев и Георги Димитров, нито залязващото управление на БКП от времето на Георги Атанасов и Александър Лилов успяха да стигнат до словесния инструментариум на Дружба „Родина”.

Със своето политическо високомерие и безотговорно отношение към българите мохамедани, те не опазиха етническия масив на племето, а напротив, всеки път, когато е назрявал момент да се реши, волно или неволно са вършили предателство спрямо своя народ.

Едва в средата на седемдесетте, Тодор Живков се обръща с лице към Родопите и впряга всеобщата енергия във възраждането на планината, стояла винаги по-близо до Бога, отколкото до династа. Той поставя проблема на масата и почти го решава, но успехът е омаловажен и приватизиран от партийните конформисти.

Вместо да се формира национална идея, и най-смелите да забият меча в земята на Момчил, и да извикат, подобно на Аспарух: „Ние сме отечеството!”, пропиляха постигнатото, и го превърнаха в „индулгенция” за опрощаване на греховете след 9 септември 1944-а и в последните дни на 1989-а.

За пореден път БКП се отказа от принципите, върху които се гради държавата, способна да обединява, не да противопоставя своите граждани.

Нещо повече, след 29 декември 1989 г. тя се направи на глуха и окончателно се провали. Историята е категорична, когато идеите ти са „на ужким”, решенията ти са от ден до пладне.

2.
Ужасът от Балканската война и изстъпленията по време на тъй наречената „кръстилка” (1912), още се помнят, когато през 1937-а група млади българи мохамедани, по свое вътрешно убеждение решават да се върнат към онова преименуване, макар и насилствено, но прието от хората.

И те като своите майки и бащи, дядовци и баби са склонни да го приемат, без насилието разбира се, защото съзнават, че християнството съвпада с родовия им код и рано или късно потоците ще стигнат реката, а тя - океана.

И в същото време, изпитват ужас при мисълта за войната, която освен освободителна е и разоряваща за Родапа. След пепелищата, в които изтляват десетки села, след керваните бежанци и безнадеждността, започва „кръстилката”, извършена от военизирани части и студенокръвни попове. Не в храм, а както са кръщавани първите християни в р. Йордан, с тази разлика, че планинските реки през есента, освен пълноводни, са и ледени (виж Стою Шишков и Васил Дечев).

Въпреки невижданата хуманитарна катастрофа, въпреки оскърблението и безчинствата на смъртта, хората се примирили с „новата” вяра. Чрез кръвта си, чували гласовете на своите прадеди, които им шепнели: това е нашата вяра, истинската, прегазена някога от конницата на аллах. Над 90% от българите мохамедани изоставят полумесеца и прегръщат Христовия кръст. Една дълбока и тежка въздишка се изтръгва от окървавеното сърце на Родопа и отеква над планината. Въздишка на облекчение.

И само две години след този кошмар, в Смолян пристигат агитатори на Либералната коалиция начело с Васил Радославов да пазаруват гласове за 17-то Обикновено народно събрание. В пазарлъка с местните избиратели, политическите налбанти засвирват на най-тъжната и ситна байлама за родопчани.

Ако гласуват за Радославов, ще си получат обратно арабско-турските имена и „старата” религия, за да си бъдат помаци и ахрени, както са били няколко века. Туркофилите, агите и религиозните фанатици това чакали.

Изборите за народно събрание на 23 февруари 1914 г. са спечелени от либералите и правителството на Радославов, изкарало пълен мандат, още през пролетта започва процес на отродяване и изтикване на българите мохамедани в периферията. В замяна, не само разделените семейства от войната, а всички желаещи, можели да се изселват в Турция.

Както знаем, историята не се интересува от спомени. А младото ни отечество утвърждава своя път на развитие, кове съдбата си, без много, много да се вълнува от частните случаи, какъвто е съдбата на българите мохамедани.

Над сто хиляди само тук, в Родопите, се двоумят къде да застанат, при народа и земята която ги е родила, при корените си или да се наредят в колоната на прокудените, дирейки ново отечество.

През 1937-а две поколения са още живи свидетели на войната и носят спомена за кошмара от онова време. И страдат от вътрешно раздвоение - българи ли са или небългари. Въпреки че това е изконната им земя, че говорят български език и пеят български песни, практикуват едни и същи обреди и ритуали със своите братя-християни, въпреки, но не са българи. Турците им казват гяури, българите - ахряни, помаци. Тогава какви са! Все повече младежи си задават този въпрос, особено по-образованите и онези, които са били в странство.

3.
Първият, който решава да отговори на големия въпрос и с това да измъкне братята си от блатото на невежеството и фанатизма, е 22-годишният Камен Боляров (Ариф Бейски) от най-богатия род в Смолян - Бейските.

От 1730 до 1938-а династия Бейски управлява този край на Родопите. Неписано правило, според Венета, най-голямата дъщеря на Камен Боляров, майките в рода е трябвало да са християнки, а мъжете - „воеводи” - управници.

Независимо от султаните и тяхната политика към румелийските българи, наследниците на рода нито за миг не забравяли християнския си произход.

През 1938 г. пашата на Гюмюрджина убива Салих ага, последният управник на Смолянско и така се прекъсва хегемонията на династия Бейски. След това, както повелява българската болярска традиция, родът се оттегля от политиката, възвръща българските си имена и православната вяра.

Болшинството от тях са повече българофили, отколкото туркофили. Имали добро образование и управленчески нюх. Бащата на Камен Боляров - Асен е получил търговско образование в Цариград. Като изявен общественик, известно време е помощник-кмет на Смолян, а търговската му дейност е с Пловдив и Ксанти. Асен Боляров е бил суров, деспотичен като съпруг и баща. Изоставя жена си (майката на Камен) и заживява с вдовицата на брат си, убит в Пловдив от турци.

Високият и синеок перчемлия Камен Боляров е отличник в училище. Иска всичко да знае, настоява да е пръв, да е лидер. Често си задава въпроси от типа: „Що е то да си българин мохамеданин, роден в България? Защо децата слагат след името му тези ужасни думи като: „турчин”, „помак”, „ахренин”, на които той дори не знае значението? За мнозина от своите съученици е „рязаният”, „фесът”… По-големите, бабаити го карат да рецитира „Аз съм българче” на Дядо Вазов, а след това го сритват и подиграват: „Абе, какво българче си ти?” Докато накрая, съвсем объркан и раздвоен, той се пита: „Наистина, какъв българин съм аз?”

Когато е на шест, умира майка му. Народът е казал: сирак от майка е два пъти сирак. След година, баща му се оженва за леля му, която ражда още един син. Това поставя него, първородния, в неизгодна позиция. Мащехата си има свое дете. Сам и самотен, без майчина ласка и бащино рамо, Камен отдава цялата си енергия на своето самоизграждане.

Знаейки, че е от болярски род, той възлага най-големите си надежди на знанието. След прогимназията в Смолян, завършва задочно гимназия и артилерийско училище в Пловдив с офицерски чин. Въпреки несъгласието на баща му, Камен се жени за момичето, което обича - смолянчанката Цена Билянска. Тя е от бедно семейство и според близките му, не е подходяща за техния джинс и ранг в обществото.

След женитбата (1934) Боляров заминава войник - юнкер-артилерист в Пловдив. Оставя младата си невеста в родния дом, приета от мащехата по-скоро като слугиня, отколкото като снаха. Три години я третира наравно с аргатите и слугите.

В края на 1936 г. Камен Боляров се връща от казармата твърдо решен да промени своя живот. Тогава се ражда първото му дете - дъщеря, която кръщава Венета, на името на Ботевата Венета. Иска да живее модерно, винаги е облечен в костюм и вратовръзка. Съпругата му Цена е без кърпа, с отрязани коси и хубави дрехи. И двамата желаят да са полезни на хората, да им помогнат да се избавят от неграмотността, семейно-битовия консерватизъм и религиозния фанатизъм. Да ги освободят от чувството, че са хора „втора ръка”, да им внушат, че са пълноценни граждани на своето отечество.

Камен продължава да попълва образованието си. Чете книгите на Васил Дечев и Стоюй Шишков, на Захари Стоянов и Любен Каравелов, на Ботев, Левски, Вазов… Абонира се за сп. „Родопа” на Христо Караманджуков. Пред своя приятел Светослав Духовников споделя: „Не бива повече да служим на чужди интереси, да сме маши на чужда държава, която ни е държала в робство с насилие. Това робство е прекършило милиони съдби. Ако искаме да бъдем истински граждани на България, трябва сами да поправим нанесеното ни през вековете”.

Когато съвсем се избистря идеята му какво да се прави, за да се възродят българите мохамедани, я разказва на своя приятел Петър Маринов, секретар на Архиерейското наместничество в Смолян. Маринов е образован, родолюбец, приятел. След няколко срещи стигат до извода, че най-напред трябва да организират вечеринка за българите мохамедани. Насрочват я за 24 февруари 1937-а в читалище „Христо Ботев”.

Участниците определя Камен Боляров, а пиесата „Съдът на агите”, избира Петър Маринов. Самодейците, които се превъплъщават в героите са българи от двете общности в града. Пред множеството, изпълнило салона до краен предел, Боляров произнася пламенна реч, с която призовава участниците: „Да напуснем най-сетне сградата на невежеството и мрака, и да литнем към напредъка и светлината! Това е нашият стремеж, нашето съкровено желание!”

На вечеринката възниква идея да се основе културно-просветна и благотворителна Дружба „Родина”, която да ръководи духовното възраждане на българите мохамедани от Среднородопието. Това се случва на 3 май, неделя 1937 г. Основател и първи неин председател, избран единодушно от присъстващите на сбирката, е Камен Боляров.

Културно-просветната и благотворителната дейност на Дружба „Родина” се съсредоточава в читалище „Христо Ботев” в Смолян. При изготвянето на Устава, Боляров съветва другарите си да не бързат с „великите” дела, а да тръгнат с малки стъпки, които впоследствие, Дай Боже! се окажат широки крачки по пътя на българите мохамедани към националното осъзнаване и приобщаването им към българската нация.

Организацията се заема с взаимното опознаване и подпомагането между хората от двете верски общности в Родопите; буди народностното чувство у българите мохамедани и тяхното нравствено преуспяване; възпитава ги в любов към родината; пази ги от външни пропагандни и инородни внушения; съдейства за стопанското, икономическото и културното издигане на Родопския край.

На 16 септември 1937-а се провежда първото редовно събрание на Дружба „Родина”, а на 5 декември - втората вечеринка и премиерата на пиесата „Възрожденци”.

През 1938 г. се откриват поделения на Дружба „Родина” в редица селища в Смолянската и Рило-Родопската област, закипява мащабна културно-просветна работа.

Една от оперативните задачи на Дружбата е да избере песен, с която да започва всяка проява, независимо къде се провежда. И настоятелството избира за свой химн песента „Мила Родино, ти си земен рай” по текст на Цветан Радославов. Двадесет и шест години по-късно, (1964), същата песен става наш национален химн.

В резултат на всеотдайната, искрена и безкористна работа на родинци, от живота на хората изчезват обидните прозвища „турци”, „ахряни”, „помаци” и се приема единогласно названието българи мохамедани.

Отрязват пътя на турските емисари към Родопите - проповедници, продавачи на книги, просяци, които обикалят селата и агитират за изселване в Турция. Десетки младежи и девойки следват във висшите учебни заведения и се връщат в Родопите като учители, лекари, инженери, ръководни кадри. Премахнати са фесовете и кюляфите у мъжете, булата, яшмаците и фереджетата у жените. Демонтирани са решетките от прозорците на родопската къща, за да нахлува повече светлина в душата на нейните обитатели. Във всички села се организират курсове по шеф и готварство. Освен в кухнята, настъпва промяна в облеклото и външния вид на жените. Новобранците, постъпващи в казармата, полагат клетва като всички останали воини - да служат вярно и защитават с живота си своето отечество България…

Дружба „Родина” полага най-много усилия да убеди хората, че не всеки мюсюлманин е турчин. Нещо повече, самият Мохамед, който е създал религията, не е турчин, а арабин. Че мюсюлманската вяра се изповядва не само от турци, а и от много други народи - египтяни, сирийци, татари, араби, албанци, персийци, бошнаци… Това се пропагандира непрекъснато и навсякъде, за да стане ясно, че вярата е едно, а народността - съвсем друго.

Камен Боляров често цитира един основополагаща статия на Ахмед Митхад паша, управител на Дунавския вилает, който е сред най-отявлените българофоби по време на робството. Тя е публикувана във френското списание „Ревю сиантифик дьо ла Франсе дьо л`етранж”, през януари 1878 г. В нея пашата е господарски категоричен: „Между българите има повече от един милион мохамедани. В това число не влизат нито татарите, нито черкезите. Тези мохамедани не са дошли от Азия, за да се установят в България. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванията и в следващите години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, и от същото това коляно. А между тях има една част, която не говорят друг език, освен български”.

Министерството на народното просвещение открива средно духовно училище в с. Райково, (днес кв. на Смолян) за подготовка на млади свещеници, които да проповядват Корана в джамиите на роден български език. Дирекцията по вероизповеданията към МВР обособява Смолян като самостоятелно мюфтийство, встрани от Софийското главно, за да няма и мисъл дори, че родопчаните са турци.

Всички селища в планината се присъединяват към новосформираното Смолянско мюфтийство. 80 хиляди души, от приблизително 100-110 хиляди общо, възстановяват сами българските си имена и отхвърлят арабско-турските. Новородените се кръщават още в родилното и носят единствено български имена. Появяват се първите смесени бракове, за да стигнат след време до 50 хиляди. Печатният орган на Дружба „Родина” е „Сборник Родина”.

Тези резултати не са плод на грижите на някаква политическа партия, нито по силата на царски укази от двореца. Възрожденският процес възниква сред низините, подемат го най-будните и напредничави младежи от тези среди и тръгват след своя водач Камен Боляров. Изброеното по-горе е толкова странно, толкова хубаво, че на човек му звучи неестествено.

Всички ходжи и имами са били патриоти и родолюбци, убедени в българския си произход, дали своите приноси за развитието на родния край. Най-бедната част от тази прослойка приема Дружба „Родина” като закрилник на своите човешки права, потъпкани от аги, бейове и първенци.

В едно свое слово Камен Боляров споделя: „За всички просветени люде е ясно, че връщане назад няма. Трябва да крачим напред, да изпреварваме, а не да следваме времето. Животът може да се сравни с валяк - и горко на закъснелите! Останат ли назад, валякът ще ги настигне и безпощадно ще ги смаже и унищожи…”

През 1939 г. председателят на Дружбата е изпратен на работа като мюфтия в Ардино. Първото, което налага е проповедите да минат на разбираем български език и заедно с това премахва многоженството, обявявайки го за смъртен грях.

За две години в това турчеещо се малко градче, Боляров променя облика му в обратна посока. Хората започват да говорят спокойно на български език, да споменават българските герои, да не приемат, че цялата ни история и култура идва от историята и културата на Турция.

От 1941 до 1944 г. е на работа в гр. Кснати (Северна Гърция). Под благовидната роля на мюфтия, Камен Боляров е имал задача да съдейства за освобождаване на задържаните прогресисти в концлагера Еникьой.

4.
Дружба „Родина” се утвърждава като незаобиколим фактор в обществения, икономическия, социалния и културен живот на Родопския край. А Камен Боляров като действителен лидер на организацията, който знае какво иска и как да го постигне.

Той призовава своите съграждани да посрещнат новата 1944-а със 100% възстановени български имена. Няма насилие, няма политически разврат, няма „лов на вещици”.

Всички карти са на масата. На петъкшните молитви в джамиите е пълно с мъже и никой вече не повтаря неразбираемите арабски сури от Корана, а се моли на роден български език и съединява душата си с Бога.

За съжаление, нещата следват своя логически ход до 9 септември 1944 г. След комунистическия преврат и установяването властта на Отечествения фронт, цървулковците вместо да подкрепят патриотичното и възродително дело на Дружба „Родина”, постъпват точно обратно.

Започват тотално отричане на свършеното, обявават я за фашистка организация, преследват и репресират нейните ръководители. Още в първите дни след 9 септември се оказва безпрецедентен натиск върху хората, за да си връщат арабско-турските имена, да им се внушава, че са турци и нямат общо с българската нация.

Тези, които отказват да се подчинят, са подлагани на тормоз, малтретиране и изселване към Кипилово и гр. Елена.

Идеолозите на този позор са Кирил Василев, Никола Палагачев, Христо Андреев, Никола Георгиев, Раденко Видински, Иван Радев и др.

Те внушават на българската общественост, че помаците са си помаци и нямат общо с българския народ. През първите години след преврата, на българите мохамедани се разрешава да се декларират като турци, въпреки че в планината никога не е имало такива.

Тази политическа гавра, тази въпиюща некомпетентност усложнява до днес тяхното самоопределение. Прави ги жертва на собствената им заблуда и на собстветния им страх. Въпреки че и на децата е ясно коя е истинската им родина и къде могат да бъдат пълноценни и горди, но поради тези „благодеяния” от новата власт, те трябва да стискат зъби и да живеят като чужди сред свои.

За да привлекат богатите собственици на гори и земи, обикновено най-реакционно настроените към делото на Дружба „Родина”, отечественофронтовците започват да громят дружбите по места, а лидерите им предават на Народния съд.

Афуз Ариф Агушев от с. Могилица, запитан веднъж в джамията от негови съселяни, защо се срутва всичко в живота им така главоломно, отговаря с нескрито злорадство и цинично високомерие: „Не е дадено на нас да разбираме религията. Ние сме имами и можем само да се кланяме, да кланяме другите, но не и да разсъждаваме по нея. Просветата и културата не са за българите мохамедани, по-добре е те да си останат в невежество и простотия…”

Това е мракобесническата позиция на експлоататора, на душманина на „Родина”, платил с кървави народни пари философията на Кирил Василев, политическия възход на Никола Палагачев, фуражката на Христо Андреев…

В началото Камен Боляров е оставен „на мира”, защото неговият ум, интелект и популярност са нужни на народната власт за укрепването й сред българите мохамедани.

Известно е било, че семейството му е помагало на партизанската дружина „Кольо Шишманов”, знаела се ролята му в превземането на пощата и полицейското управление в Смолян около 9 септември, неговата разузнавателна и антидиверсионна дейност по гръцко-българската държавна граница.

И точно поради това той е назначен на работа в органите на МВР. Две години по-късно (1947) е издигнат за комендант на Пловдив. За неговите явни и тайни заслуги към МВР е предложен да продължи образованието си в Генералщабната академия на червената армия в Москва. Затова е изпратен на курс по руски език.

Този развой на стремителната му кариера, не се харесва от нискообразованите „борци” и цървулковци, слезли от шумата и очевадния факт, че той, основателят на „фашистката” организация „Дружба „Родина”, отива в червената столица на света. Как така той ще учи в СССР? И точно в стила на времето, Камен е „оборудван” набързо с досие, заради което да ти е драго да го обесиш - агент на чуждо разузнаване, богаташки син, враг на народната власт, председател на фашистко формирование…

Една сутрин в 4.30 часа на вратата на дома му се чука и влиза следователят от МВР в Смолян Славчо Иванов. „Камене, има планувана акция на гръцката граница за залавяне на диверсанти и е наредено ти да я ръководиш!” „Много съм болен, другарю Иванов, отвръща му Камен - няма да мога.” Той наистина се бил с пневмония и цяла нощ на вендузи. Иванов обаче е непреклонен, уверява го, че трябва лично да докладва на началника на районното управление.

Камен се качва в джипа и отива в полицейското, за да не се върне повече. Арестуван е без заповед и в продължение на три месеца няма никаква информация къде се намира.

Уморена от лъжите на милиционерите, Цена Болярова ги заплашва, че заминава за София да пита къде е мъжът й. На следващия ден Славчо Иванов й съобщава, че Камен е арестуван и ще бъде съден за шпионаж в полза на чужда държава.

На 10 януари 1950 г. той е уволнен от работа в Пловдив, защото е задържан под стража. След четири месеца в затвора, без съд и присъда, на 8 април 1950 г. Боляров е докаран в Смолян, за да го осъдят на смърт чрез обесване.

Адвокатът Никола Георгиев, взел баснословна сума пари от Цена Болярова, за да го „защитава”, се оказва законспириран агент на ОФ-е талибаните в Смолян, а свидетелите - диверсанти на българо-гръцката граница, заловени от Камен Боляров - подлоги на Палагачев, Андреев, Василев и Иван Радев.

Тези хора го съдят и осъждат на една година строг тъмничен затвор и за шпионаж - на смърт чрез обесване. На 12 август 1950-а присъдата е потвърдена от Окръжния съд в Пловдив, а на 5 януари 1951 г. от Върховния съд в София.

След съдебния процес в Смолян началникът на милиционерското управление Христо Андреев отказва на Цена да се види за последно със своя съпруг. Едва на другия ден, в ранни зори, когато го подкарват към Пловдив, колата спира пред неговата къща и Цена Болярова хвърля в каросерията на камиона вързопче с дрехи и пари за из пътя му към смъртта.

Най-голямата от трите дъщери Венета го гледа от прозореца с вързани ръце отзад на гърба и плаче. Забелязал я, баща й извиква: „Кураж, детето ми, не плачи!”

На 10 април 1951 г. присъдата е изпълнена. Камен Боляров е удушен с тел в Пловдивския затвор. Н. Палагачев и Хр. Андреев нареждат да се разруши къщата на Боляров в Смолян и на нейно място да бъде изградена обществена сграда.

Един месец преди да бъде убит, му дават право на последно свиждане със своите близки. Съпругата и децата му едва го познали. Бил съсипан от бой, смален с потъмнели очи и вързан с вериги.

Той ги милвал с поглед, а на устата му все били имената на неговите предатели. Последните думи, с които се опитва да успокои Цена са: „Щом партията иска моята смърт, значи трябва да умра. Две смърти няма, но едната е неизбежна. Помнете ме с добро. Истината все някога ще блесне и хората ще разберат, че съм невинен. Не позволявайте на партийните и религиозни предатели в Смолян да омърсят делото, на което отдадох живота си”.

Сякаш в този миг Дружба „Родина” му е била по-мила от самия него.

5.
С Решение № 52 от 8 юли 1986 г. Върховният съд на Република България отменя присъдата на Камен Боляров и го признава посмъртно като невинен по всички обвинения.

В спомените за своя баща, Венета Болярова пише: „Майка ми получи призовка от съда да замине за София, аз я придружих. В съдебната зала присъстваха 23-ма съдии. Главният прокурор изнесе защитна реч. Всички в залата бяха потресени от фактите в нея и ни гледаха със съчувствие. Слушахме как един патриот, е бил жестоко погубен. Върховният съдия се обърна към майка ми с думите: „Загубата за Вашето семейство е огромна, с какво искате да бъдете обезщетени от държавата?” Майка ми отговори на съда с думите: „Днес падна едно голямо позорно петно от моето семейство и моите три деца, които бяха наричани „шпионски дъщери”. Благодаря на българския съд, това ни стига, друго не ни трябва. Никой не може да ни върне съпруга и бащата”.

Камен Боляров загина от смъртната присъда на комунистическата партия в Смолян за това, че обичаше България и своя народ. Той можеше по всяко време да бъде убит, най-вече на българо-гръцката границата, когато ръководи акции за залавяне на диверсанти, куршумът никога не е бил проблем. Проблемът е да бъде ликвидирана Дружба „Родина”, едно свято нещо за родопчани, в което са повярвали и най-важното - да омърсят личността на нейния създател…

Спомням си около 4 май 1995-а, във връзка с 80-годишнината от рождението на Камен Боляров, в Община Смолян постъпи предложение да се постави паметна плоча на къщата, в която е роден Камен Боляров.

Вместо тържествено суетене, както обичайно се случва около подобно начинание, във въздуха се носеше някакъв страх, недоверие към това, което предстоеше.

Партийното ръководство се чувстваше неудобно да застане пред хората, заради предателството на първите, слезли от „шумата” на 9 септември 1944 г.

Онези от партизанската дружина, в която гръмва само една пушка, за да убие своя командир, народният зъболекар Братан Шукеров. Същите бяха погубили и Камен Боляров. Тогава аз говорих пред къщата на стария център, а в читалище „Христо Ботев” - Светослав Духовников.

Готвейки своето слово си спомних за „Виа Долороса” - Пътя на болката, която както Христос е трябвало да извървят и българите мохамедани към своето възкресение.

Осем пъти те пренасят Кръста: първите опити за откъсване от орбитата на исляма са преди Освобождението на България от османско робство, след това през 1912-а, през 1914-а, през 1937-а, през 1944-а, по-късно през 1970 г., 1984 г. и през 1989-а. Не един, не два, не три, а осем пъти! Каква зла орис и какъв национален срам!

Ето защо казвам, че пътят на революционера е изключително сложен, но винаги е светъл, независимо дали води към кладата или към слънцето. Огрян от една идея и от една песен, превърнала се в химн, от личен, той става общ път.

Вярата и вдъхновението на хората, които крачат по него са толкова силни, че могат да се сравнят единствено с истината. Тя обединява родопчани около общия им корен и единогласното желание - слънцето, което ги грее и да ги топли.

Май 2020 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

БОЛЯРОВ, К. Основателят на Дружба „Родина”, ТАНГРА ТанНакРа ИК, С., 2015
БОЛЯРОВА, В. Спомени за моя баща, ръкописи, См. 1995
ВИТОШАНСКА, М. Митхад паша и българите - митове и реалност, ТАНГРА танНакРа ИК, С., 2012
МАРИНОВ, П. Големи и малки родопчани, спомени и очерци, Интелексперт-94, Пд. 2020
ПРИМО, Т. Родопа в българската литература, Родопска мисъл, С., 1947