Светозар Казанджиев

Академик Ростислав Каишев е от с. Чокманово. Произхожда от стар род с 250 годишна история, дошъл от Беломорието във висините на планината. Това станало, когато ислямският полумесец блеснал като ятаган и окървавил християнския кръст. Щом стане дума за корени, академикът винаги разказва притчата за кожения каиш.

Един от дедите му бил кибритлия, бързо избухвал, особено ако камъче на несправедливостта влезе в обувката му. Било по време на някакъв панаир из гюмюрджинските села. За да отмъсти на „ангелите на Аллах”, кибритлията решил да се пребори с един - прочут пехливанин. Онзи едва чакал. Хвърлили дрехите, нашарланили си телата и яростно се вкопчили като Давид и Голиат. Чокманският Давид съборил и победил османския Голиат. И нарамил коча на славата. Нарекли го „каиша”, заради силата и жилавостта му.

Ростислав Каишев има съмнение, че Константин Дъновски, баща на Петър Дънов (Бениса Дуно), е от неговия род. Идвал често и с голяма радост у тях. Повечето каишевци били дъновисти. Един ден Учителят завел майката на академика, Анастасия Каишева на събор в Ючбунар (София), за да я представи на свои привърженици и въведе в бялото братство. Още по пътя разбира, че тя е далече от тия неща и я отпраща с думите: „Анастасийо, това не е за теб работа. Гледай си децата!”

Баща му Анастас Каишев завършва Пловдивската мъжка гимназия (1888), а след това Военното училище в София. През 1891-а се дипломира като подпоручик. Девет години по-късно (1900), е капитан. Сам пожелава да служи в ХII полк в Стара Загора. Там живеел брат му Никола. В града на липите среща Анастасия, голямата му любов. През 1905 г., след спечелен конкурс, Анастас е изпратен в Генералщабната академия в Санкт Петербург. Заминава на тригодишна специализация със съпругата и сина си Марин. Последната година от пребиваването му в Русия (1908), е знаменателна за бъдещия военен стратег и учен. Ражда се Ростислав, а той завършва с отличие Генералската академия.

Следва завръщане в Стара Загора. Анастас Каишев се отдава изцяло на военното дело. Участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Освен отличен командир, става полковник, след това генерал, той се утвърждава и като голям учен. Пенсионира се като професор.

Майка на Ростислав произхожда от богат латифундистки род от Старозагорско. Когато ражда второто си дете в Санкт Петербург (28 февруари 1908), го изкъпва с вода от Нева. Кръщава го в дървена суворовска църква, монтирана в двора на Академията. Кръстникът, руски офицер, именува детето Ростислав, на името на крайцера, акостирал в Кронщад, под крепостта на Доменико Трезини.

Малко са спомените на Ростислав от Стара Загора. Но един го преследва през целия му живот - как съвсем малък, го извеждали вечер да гледа Халеевата комета. По време на Балканската война, в града плъзва слух, че турците са пробили фронта и идат да палят, колят и безчинстват. Баща му, Анастас Каишев е на фронта. Тогава Анастасия взима децата си и бяга в София. В началото семейство Каишеви обитава едностайна квартира в различни райони на столицата, докато накрая Анастас построява свой дом на площад „Баба Неделя”.

„Бях будно и оправно дете, много рано станах независим от семейството си. Живеех с приятелите - споделя академик Каишев пред свои студенти. С родителите си нямах много връзки, макар че обичали са ме и те, и аз тях. Живеех в средата на своите приятели”. Като гимназист се запалва по планинарството. „Ортаците” е седемчленна момчешка група, с която обикаля Витоша, Плана планина, Рила и Пирин. Дружбата му с тях е за цял живот.

От най-ранна училищна възраст и той, и брат му се увличат от химията и физиката. Дори правят малка химическа „лаборатория” в зимника на къщата. Този самодеен ентусиазъм приключва през 1920-а, когато у тях идва на квартира Димитър Баларев, професор в СУ „Св. Климент Охридски”. Той взима 16-годишния Ростислав като помощник в Университета. Помощта се изразявала в това, да нагрява някакви смеси в лабораторната пещ, да следи температурата, да отчита резултатите. Колко разбира от това, което му е възложено да върши, е едно на ръка, по-важно е, че старият професор, с рани по главата от Първата световна война, го запалва по химията и след като завършва гимназия, без никакво колебание младият момък записва химия в Софийски университет.

Там Ростислав се свързва със светилата в тоя раздел на науката за онова време, професорите: Иван Странски, Захари Караогланов, Иван Трифонов, Иван Ценов, Александър Христов, Никола Пенчев, Пенчо Райков - „цялото кралско войнство” на химията.

До края на дните си смята, че неговият голям шанс е срещата му с Иван Странски. В трети курс (1929) започва съвместна научна работа със своя професор. Като студент Каишев учи усърдно и задълбочено. Особено по физикохимия. През 1930-а се дипломира с пълно отличие.

„Бях щастливец, хвали се Ростислав. Мой учител в Университета беше един забележителен човек, голям български учен, проф. Иван Странски. Със забележителните си изследвания в областта на кристалния растеж той имаше международна известност и авторитет. Притежаваше завидна интуиция и способност да вижда главното в занимаващите го проблеми и да намира верния път за тяхното решаване. Най-ценното му качество бе умението да увлича студентите и младите учени по своите стъпки и да ги въвежда в науката”.

Още същата година (1929), проф. Иван Странски го изпраща да защити докторат в Берлин при световно известния термодинамик проф. Франц Симон, с когото Старнски има приятелство от студентските си години.

С двегодишна стипендия от Хумболтовата фондация, в средата на септември 1930 г. Ростислав Каишев заминава за Берлин. „Първата задача пред мен беше да се запозная с лабораторията на Симон. Присъединих се към изследванията на един от докторантите му - Фритц Щекел, който изучаваше състоянието на хелия при ниски температури и високо налягане до 2000 атмосфери. На второ място, трябваше да обсъдя с Франц темата на моя бъдещ докторат. Възложи ми да проведа аналогични изследвания с аргон. Толкова за Берлин. След шест месеца заминахме за Бреслау.”

По онова време Берлин е световен музикален център. Ростислав (Ро), както го наричат немските му приятели, е луд фен на музиката, посещава всички концерти на Берлинската филхармония с диригент Бруно Валтер. Има уникалната възможност да чуе сонатите на Бетховен в изпълнение на прочутия пианист Артур Шнабел. В столицата на Германия са и част от приятелите му от България, едни като студенти, други като специализанти. Казвам това, защото чух в негово интервю, че времето прекарано в Берлин и Бреслау, е високосно време за него.

В края на 1931 г. проф. Симон получава предложение да оглави Института по физикохимия на Висшето техническо училище в Бреслау. Следват го и докторантите.

На 7 ноември 1932-а Ростислав Каишев защитава с пълно отличие докторската си десертация върху термичните свойства на флуидния и твърдия хелий. Ръководи го проф. Франц Симон (сър Франсис Саймън, един от създателите на атомната бомба в Англия).

Когато Каишев се връща в България (1933), Хитлер завзема властта в Германия. Появява се страшният образ на антисемитизма и прогонва бившите му колеги от Бреслау. Симеон, Менделсон и Кюрти заминават за Англия.

Там ги посрещат като изтъкнати учени и още първата година стават членове на Кралското дружество (British Royal Sosiety). Франц Симон работи по създаването на английската атомна бомба и за заслугите си е издигнат в рицарско звание „баронет”. По-късно получава титлата „сър” и името Франсис Саймън.

Заради тримесечна командировка в гр. Харков (СССР), Военното разузнаване завежда Каишев на свой отчет, набеждава го за комунист, мобилизират го и го изпращат в наказателна рота край Гюмюрджина. Службата му е да пази от партизаните немските влакове, които карат евреи за Бухенвалд и Аушвиц. „Когато идваше влакът от Гюмюрджина, от километри се носеха техните викове, стенания и плач, разказва мобилизираният физикохимик. Никога няма да забравя тези стонове и това човешко отчаяние”.

През 1941 г. Германия организира екскурзия на български учени в Лайпциг. Среща ги с немски колеги, дава им възможност да почувстват „рая на Третия райх”.

Преподавателят в СУ „Св. Климент Охридски” доц. Ростислав Каишев е спрян. Има досие в Разузнавателното управление. Разбира, че го подозират за връзки с комунистите, че го дебнат опасности. Чрез свой приятел в Берлин, който е шеф в полицията, успява да получи виза и заминава за Лайпциг. Там среща и се запознава с проф. Вернер Хайзенберг, основател на квантовата механика, носител на Нобелова награда, колега на Нилс Бор, участник в проекта за създаване на германската атомна бомба.

Каишев прекарва годишната си платена командировка в Мюнхен. Негови приятели му разказват, че актьорска трупа от България, снима филм със заглавие „Страхил войвода”. В нея са артистите Иван Димов, Ружа Делчева, Тинка Краева и др. Ростислав Каишев е няколко дни на снимачната площадка с тях. Дългогодишното му приятелство с известния кинорежисьор Захари Жандов, му помага да съчувства на артистичната душа. След като установяват и двете страни, че всички са от една „кръвна група”, артистите го канят, а той приема да ги придружи като преводач за вътрешно снимане в Мюнхен.

Така през есента на 1936-а Ростислав Каишев се озовава в най-модерния Рокфелер институт. Директорът му проф. Клаус Клузиус познава докторската дисертация на младия българин. Допадат си двамата учени и се споразумяват следващата година (1937), Ростислав да започне работа в института.

В Мюнхен Каишев прекарва една от най-щастливите години в своя живот. Освен, че е млад, свободен, необвързан и добре обезпечен финансово, той има огромен апетит към насладите на деня. Радва го красотата на изкуството и любовта към неизвестното. Посещава картинните галерии, музикалните прояви, музеите… Най-често влиза в „Дойчес музеум”, в библиотеките, кара ски в курорта Митенвалд…

Когато се връща в България през 1938-а, установява, че всичките му приятели са създали семейство, някои дори имат деца. 31-годишен, стъпил здраво върху земята, хванал кариерата за „рогата” й, започва да мисли за брак. И докато той мисли, царският генерал Каишев и големият математик акад. Любомир Чакалов скрепяват приятелството си с още един мотив - сватосването на Ростислав с 11 години по-младата от него Милка Чакалова.

През един почивен ден, когато кандидат-женихът е на връх Мусала, майка му и баща му отиват в дома на Чакалови да си поискат снахата.

На 2 юли 1939 г., младите си прошепват заветното „да” в храм „Свети Георги” в София. Милка, още ненавършила двайсет, Ростислав - току-що подминал тридесет и една.

Въпреки че Ростислав Каишев е надежден физик и още по-надежден химик, редовен доцент и отличен преподавател в СУ „Свети Климент Охридски”, не му дават жилище по редовния път.

Налага се акад. Ангел Балевски да се намеси, за да може младото семейство да получи дом в блока на БАН. Пиша този факт, не защото е съществен, а защото показва, че връзкарството у нас не е от вчера.

Животът на младия учен завърта още една орбита около себе си - семейната. Милка забременява и ражда. Идва обаче 9 септември 1944 г. и небето над семейство Каишеви се смрачава. Преди разделната дата, заради добрите думи, които Ростислав споделя по адрес на колегите си от Харков (СССР), получава политическо досие и е нарочен за „симпатизант” на комунистите, след нея - като син на царски генерал, е включен в списъка на неблагонадеждните.

Отказват да го приемат в Отечествения фронт, в Съюза на учените в България и заедно с професорите Иван Странски, Димитър Иванов, Иван Трифонов, Георги Манев и др. го подготвят за изключване от СУ „Св. Климент Охридски”.

След като Народният съд подвежда под отговорност няколко именити учени с национално и международно значение като Михаил Арнаудов, Богдан Филов и кметът на София инж. Иван Иванов, нещата започват да се успокояват.

През 1947 г. Ростислав Каишев е избран за професор в Университета и за член-кореспондент на Българската академия на науките (БАН). Най-голяма роля за неговото помилване, както и на други надеждни учени, изиграват трима ляво настроени учени, академиците Георги Наджаков, Даки Йорданов и Тодор Павлов. „Защото те бяха комунисти-идеалисти, пише по-късно Каишев, а не комунисти-кариеристи”.

Точно по онова време му е възложено да изгражда Институт по физикохимия на БАН.

Когато човек си спомня своите учители, прекланя глава и душата му се изпълва с благодарност.

С напредването на възръстта, ситото на времето ги пресява и от няколкото любими учители, остават един, двама, най-много трима, които носим дълбоко в себе си. След родителите и вярата, учителите може би са най-важните фигури в живота ни. Има случаи, когато те са по-важни дори от родителите ни. Това са хората, които предават знанията, опита, изобщо постиженията на по-старите поколения на младите, предават ни ценностите на човешката цивилизация. Ето защо учителят възпитава. За Ростислав Каишев този учител е неговия професор от университета Иван Странски.

Професорът го харесва още като студент в трети курс, взима го при себе си и го запознава с идеите на молекулярно-кинетичната теория за растежа на кристалите. Много скоро в немско научно списание за физика и химия „Zeitschrift fur physikalische Chemie”, излиза техен общ труд със заглавие „Върху равновесната форма на хомеополарните кристали”.

„Твърде рано, проф. Странски ме запозна с идеята за молекулярно-кинетично третиране на проблемите на кристалния растеж - споделя Каишев - и под негово ръководство започнах да усвоявам тази област. С красотата си, с разнообразието и своите отличителни черти, подобни на живите твари - да образуват зародиши, да растат, да се размножават, да се регенерират и т.н., кристалите възбуждаха моето въображение. И станаха моя научна съдба”.

Двайсет години Ростислав Каишев расте и се развива като учен под крилото на този мастит професор, учен със световно значение. Освен учител той е негов колега, приятел, другар. Благодарение на тази дружба, имената на двамата мъже остават завинаги в науката. Приятелството им не умира дори и тогава, когато след 9 септември 1944-а акад. Иван Странски е уволнен от СУ „Св. Климент Охридски” като „буржоазен” учен и е принуден да емигрира в Берлин.

Каишев казва за него: „Странски доби рано международна известност и световно признание. Постиженията му в областта на растежа на кристалите, както и на други явления, свързани с кристализацията, му създадоха забележителен авторитет и прозвището „Първомайстор на кристалния растеж”.

Според Каишев основна роля за израстването на един учен, играе школовката - самостоятелна или, което е особено важно, стажът му при известен учен, който умее да работи с младите, и е създал около себе си творческо обкръжение и атмосфера. „Майстор се става само при добър майстор” - казва народът, и при усвояване на моралния кодекс на съответния еснаф. Едва тогава новият майстор може да вземе чираци и калфи, и да създава своя школа в занаята. Така е не само в науката, така е във всички области на живота.

Събрал екип от 14 млади и ентусиазирани учени, проф. Р. Каишев започва да надгражда наученото от своите учители, да преосмисля и множи опита в Университета и Академията, да подготвя условия за раждането на нов институт. Месторождението му е на тавана на Президиума на БАН. На 14 март 1958 г. излиза ПМС, с което се създава Институт по физикохимия. Три години по-късно (1961), проф. Каишев е избран за академик по физикохимия. От 14 души научен състав, днес институтът разполага с 400 учени с национално и международно признание.

За да бъде опазен от войнстващи комунисти-парашутисти в академията (Ростислав Каишев е генералски син отпреди 9 септември 1944 г.) и да работи успешно по създаването на българската школа в областта на физикохимията, голяма заслуга има акад. Ангел Балевски и партийния секретар на института, Милчо Атанасов.

По повод 70-годишнината на академика, лично Атанасов и ръководството на БАН го предлагат за „Герой на социалистическия труд”. И в същото време го канят в Софийския държавния архив да види папките с доноси срещу него. Така е в живота! Преди повече от две хиляди години Луций Аней Сенека е казал: „Per aspera ad astra” - През тръните към звездите!

Експерименталните и теоретичните работи на Ростислав Каишев върху термодинамиката и кинетиката на образуване и растежа на кристалите са в основата на българската физикохимия. Заедно с Иван Странски установяват връзката между формата, структурата и силите на между молекулното им взаимодействие.

Разработват молекулно-кинетичен метод, който впоследствие играе основна роля в развитието на теорията на зараждането и растежа на кристалите. Създават така наречения модел „На Каишев и Странски” за послойния и спирален растеж на кристалите и връзката между двумерното зародишообразуване. Освен това Каишев обобщава теоремата на Вулф за равновесната форма на кристалите (правило на Вулф-Каишев). Разработва термодинамиката и кинетиката на електрокристализацията и електролитното зародишообразуване.

От експерименталните работи на академика, основни са трудовете му по определяне на равновесната форма на кристалите, които потвърждават теоретичния модел на Косел, Странски и Каишев. Широко използвана е разработената от него двойноимпулсна потенциостатична методика, чрез която се проследява кинетиката на електролитното фазообразуване. Съвместната му работа със Странски, става основа на съвременната молекулно-кинетичната теория за образуване и растеж на кристалите.

Молекулярно-кинетичната теория за кристалния растеж е повратен момент в развитието на представите ни в областта на кристализационните процеси, тя е повратен момент и в неговия живот. Приносът му в тази област го свързва с най-големите имена от физикохимията по света - Валтер Косел и Макс Фон Лауе, Алберт Айнщайн и Паул Гюнтер, Франц Симон и Джозая Гибс, Макс Фолмер и Фрумкин, Зелдович и Николай Семьонов, Пьотър Капица и Вайнщайн, Беляев и Белов, Бекер, Тод, Накада, Мот, Бетге… Среща го с Мао Цзе Дун и Далай Лама, с прелестите на Китай, Индия, Япония, Русия, САЩ…

„Приемствеността в науката е особено важна, убеден е академикът от Чокманово. Най-важното задължение на учения, според него, е той да привлече млади хора, да ги обучи в науката, за да може тя да се развива и подмладява. Най-голямата му гордост са трите поколения изследователи, възпитани от него. Мнозина от тях, изтъкнати учени с международна известност и авторитет, успешно застъпват определени направления във физикохимията. Те са годрост и за България. Сред тях се открояват имената на С. Христов, А. Шелудко, Г. Близнаков, Й. Малиновски, Е. Будевски, П. Бончев, Ив. Гуцов, Ал. Попов, Ал. Милчев, Б. Мутафчиев, Хр. Нанев, Д. Ненов, Д. Платиканов, Б. Тошев…

„Каишев ни учеше на стратегическо мислене - признава акад. Георги Близнаков. Той показа как трябва да се проектира бъдещето в областта на науката и нейната връзка с обществената практика. Още през 50-те години на ХХ век беше разбрал, че страната ще се развива икономически и икономиката ни ще се нуждае от силна наука. Като истински патриот правеше необходимото българската физикохимия да заеме подобаващо място в многостранната дейност на БАН. Работеше активно в това направление, възприемаше го като призвание, като своя съдба. Каишев ни учеше на човешки отношения помежду ни - продължава Близнаков. В ежедневието си ученият бе непосредствен, лесно достъпен, без никакво големеене. Той бързо премахваше всички бариери при общуването с многобройните си ученици, така и с обикновените хора. Спореше с нас и ние спорехме с него без задръжки.”

Прави впечатление, че тези хора, които ние виждаме винаги в диоптърни очила, небрежно облечени, все замислени за нещо, е напълно измамно, те са обикновени хора в своето житие, носители на всички хубави и не до там хубави черти на народа ни.

В началото като млад асистент, Каишев и цялата кохорта около него от смели и амбициозни хора, посрещат празниците си в планината, на различни хижи и заслони, то по-късно, когато вече са семейни и имат деца, са редом с останалите граждани на море, планина или на село, пекат чушки, правят лютеница, компоти, имат своите болки и грижи…

Ето как си спомня за младежките лудории академикът: „Понеже и семействата ни бяха близки, се оформи една чудесна приятелска група, в която освен акад. Кръстанов и някои други участваха и Стефан Христов и Димитър Мирев, и жената на Мирев, София Хаджипетрова. С тях почти на всеки празник се събирахме, хапвахме, пийвахме и се забавлявахме. Майката на София, г-жа Хаджипетрова, стара аристократка, имаше богата колекция от шапки и понякога се маскирахме като мадами и играехме канкан, изобщо живеехме много весело!”

Неговият ученик проф. Александър Милчев споделя колко бурно протичат обсъжданията на научните доклади в института. При един случай, докладчикът поискал от акад. Ростислав Каишев да не го прекъсват по време на изложението, а въпросите да бъдат задавани на края. Академик Каишев се възпротивил остро: „Това тук не ти е начално училище, за да си изпееш урока и да си седнеш. Ще те прекъсваме, докато всичко ни стане ясно!”

Голямото хоби в живота на родопчанина е музиката. По-малката сестра на майка му от Стара Загора, учи в Музикалната академия и живее у тях в София. Често организира домашно матине с участието на млади музиканти сред тях скъп гост е проф. Цибулка, майстор на челото. Още от дете Ростислав се запознава с творчеството на Хайдн, Моцарт, Бетховен… Тази музикална закваска го направлява през целия му живот. Той не пропуска нещо интересно в музиката, случващо се в София, Берлин, Виена, Москва или някъде другаде.

„Ако трябва да определя, споделя Каишев, каква музика харесвам и имам ли любими композитори, бих отговорил така: Около 80% от съдържанието на моята фонотека е барокова музика. Това означава Бах, Хендел и онова около тях. След това голяма част е класическата музика на Моцарт, Бетховен, Шуберт, Брамс, на романтиците Шуман, Менделсон и др. Много обичам руските композитори Мусоргски, Рахманинов, Стравински. От българските не се вълнувам особено. „Вардар” на Панчо Владигеров не може да ме възторгне. Чудесни произведения има големият наш композитор акад. Марин Големинов - мой връстник и добър приятел. Помня и Йосиф Цанков…”

Друг негов студент тогава, днес известен учен химик, академик Панайот Бончев споделя за своя учител: „Като преподавател в Университета, проф. Каишев ни грабна от първия ден с няколко неща. Първо, с изключително точния си език. Той говореше стегнато и отривисто, но не бе многословен. Напротив, беше много пестелив в изложението си и не даваше елементарни обяснения. Често казваше: „Както е очевидно, това е така и така…”, без да се впуска в излишни подробности, поради което обикновено в междучасията започваше оживен коментар на всяка лекция. Тогава химията бе шлагер и ние бяхме много силен курс, приет след гъстата цедка на няколко конкурсни изпита. Ето защо тук нищо не се приемаше на доверие и студентите бяха много критична публика. В този смисъл лекциите на проф. Каишев продължаваха и след часовете… Тогава, както между впрочем и сега, учебник по физикохимия нямаше. На няколко пъти се опитахме да поставим този въпрос, но Каишев казваше, че липсата на учебник невинаги е негативен факт, и поясняваше: „Когато има учебник, човек разчита на това и не се концентрира пределно. Когато няма, той много внимателно следи лекциите, слуша, мисли и се опитва да разбере всичко още в момента”.

На 20 май 1999 г., когато се честват 130 години от основаването на Българската академия на науките, академик Каишев казва между другото в своето слово: „За съжаление положението на младите учени у нас не е завидно. Заплатите им са мизерни - един начинаещ млад доктор получава като научен сътрудник около две минимални заплати. Поради това за младите хора научната кариера не е привлекателна и в институтите постъпват само ентусиасти, готови да отдадат сърцето си на науката. Така нареченото „изтичане на мозъци” е в пълен ход. Само от Института по физикохимия при БАН десет души работят успешно в чужбина, открили са себе си там и едва ли ще се завърнат.

Изтича най-талантливото поколение наши млади учени, които безспорно биха били перспективно попълнение на застрашително застаряващия ни научен фронт. Държавниците ни би трябвало да се замислят сериозно за всичко това, а държавата - този естествен меценат на науката - не само поради това явление, а и изобщо за просперитета на нашата наука трябва да бръкне по-дълбоко в джоба си.”

Ростислав Каишев постига своите най-големи успехи и популярност в международните научни среди още в съвсем млада възраст. След 1944 г. създава и ръководи нови институти на БАН и в продължение на десетилетия съчетава тази дейност с преподаването в Софийски университет. В периода 1941 - 1962 е ръководител на катедра в СУ „Св. Климент Охридски”. Организатор и ръководител е на Института по физикохимия към БАН. Бил е дори зам. председател на Българската академия на науките и то тогава, когато политическото управление в лицето на Тодор Павлов се заменя с научно ръководство, а за председател е издигнат акад. Любомир Кръстанов, близък приятел на Каишев.

Академик Ростислав Каишев е български учен с международна известност и безспорен авторитет. Позицията му на вицепрезидент на Международния съюз за чиста и приложна физика му осигурява допълнителна възможност да оцени от по-различна гледна точка развитието на научните изследвания, които по своята същност са и международна дейност.

Той е човек, който винаги има какво да каже и казаното без съмнение заслужава да се чуе, прочете и осмисли, за да ни накара да се замислим.

Когато академичната общност отбелязва 90 години от рождението му, той признава пред нея: „Издигането на научния потенциал е безусловна необходимост за всеки народ, защото без развита наука е невъзможен какъвто и да е културен и икономически възход. Това е било осъзнато отдавна от нашите възрожденци и те още преди Освобождението полагат основите на нашите славни научни огнища - Академията на науките и Софийски университет, които сега са основната ковачница на кадри и огнища за българска наука.

Една от най-големите заслуги на академик Каишев е създаването на българска школа по физикохимия. Съратници са му световноизвестните български учени Б. Мутафчиев, А. Шелудко, Й. Малиновски, Г. Близнаков, Е. Будевски, И. Гуцов. Затова с пълно право може да се твърди, че професор Иван Странски е създател на българската физикохимия, а академик Каишев - нейният патриарх.

Той живее 94 години, почти век, и умира на 18 ноември 2002 г. в София, доказвайки за сетен път верността на онази стара, мъдра пословица , че крушата не пада по-далеч от дървото!

Януари 2020 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

КАИШЕВ, Р., Благодарствено слово по случай 90-тия му рожден ден, сп. Химия, год. VII , кн. 2, С., 1998
KAISHEW, R., Zur Theorie des Kristallwachstums, Z. physik, 1936
КАИШЕВ, Р., Избрани трудове, Изд., Проф. Марин Дринов, С., 1980
МИЛЧЕВ, Ал., СТОЯНОВ, Ст., Живот посветен на науката, Изд. Проф. Марин Дринов, С., 2011
РОСТИСЛАВ Каишев, Монография, Изд. Проф. Марин Дринов, С., 2011