ВЛАДИМИР РИЛСКИ
Той е художник с необикновена съдба. Когато умира през 1969 г., аз бях ученик в Райковската гимназия. Вестта за неговата смърт (убийство с камък) в с. Широка лъка, премина през класните стаи като непрочетено писмо.
Никога не съм го срещал на живо. Опознавах го чрез легендите, свързани с пребиваването му в Смолянско.
По-късно, когато медиите вдигнаха глас за зазидани негови стенописи, разбрах каква битка е водил, за да осмисли живота си, изтъкан от любов, доброта, възход и трагизъм. Живот, отиващ само на ярък творец…
Владимир Рилски е един от „Бараците”, представител на Новите български художници с подчертано мистично-идеалистични разбирания за живота, романтик, чиито творения се родеят с църковната иконопис и реализма на народното творчество.
Майстор, титулуван още приживе за един от най-талантливите художници на Движението за родно изкуство през 30-те и 40-те години на ХХ век.
Творец, лудо влюбен в отечеството, в чието сърце кипят несекващи страсти и чувства.
Доказателство, че човешката природа е неизчерпаема като самия живот.
Рилски е роден в гр. Пещера, през 1905-а, в семейство на интелектуалци. Баща му Георги Рилски е многостранно надарена личност. Завършил философия във Виена, дълги години преподавател в учителския институт в Пловдив. Пише учебници, печата вестник, вдъхновява читалище „Надежда” в град Пещера, организира културни и обществени прояви… Но най-много от всичко обича сина си и държи да му подсигури добро образование.
Малкият Владимир е влюбен в природата. За него Родопа е олицетворение на Божието разнообразие, но сърцето му тръпне за големия свят. Острата чувствителност, търсещата любознателност и вътрешния му устрем, бързо ориентират неговите желания.
В съвсем ранна възраст загубва майка си - първият удар на проклетата му съдба. И макар още невръстен, трябва да напусне родния град, за да живее с леля си в Пловдив.
Бивайки учителка, тя го насочва към Пловдивската мъжка гимназия „Александър І”, която той завършва с отличие.
Душата на младият юноша, изпълнена с оптимизъм и артистична загадъчност, прелива от любов към света, към хората, към близките, след години към съпругата и децата му.
Тази щастлива душа му помага да понесе многобройните удари на живота. Живот, които в Пещера прилича на приказка, в Пловдив, София и Смолян се изпълва с драматизъм и завършва в Широка лъка като трагедия.
Пловдив го впечатлява толкова силно, чак го разтърсва. Бъдещият художник вижда в него хранилище на животворна енергия, усеща музиката на вселената.
Омагьосват го скално-зелените хълмове, Стария град обагрен в бяло, червено и синьо, Марица с гордо изправените осики по бреговете й.
Открива го, хем голям в своята цялост, хем интимен и малък - като село в кварталите и махалите. Скътал под бялата риза тъжния спомен за майка си, Владимир Рилски обхожда възрожденските улички на града, влиза в старите къщи, удивлява се от усмихнатите им еркери, от прозорците - момински очи, с фина бродерия около тях и алафрангите с прегърнати птици, нарисувани като истински…
През пролетта на 1925 г. завършва гимназия и през есента постъпва в Националната Художествена академия в София.
Ректор по онова време е проф. Жеко Спиридонов, известен с хайдушкия си мустак, един от тримата основатели на скулптурата в България.
Рилски се учи на занаят и изкуство при маститите тогава професори Димитър Гюдженов, Никола Маринов и Стефан Иванов, днес известни български художници. По време на цялото следване, той е гордост за своите преподаватели.
Талантът, добротворството и онази едва доловима тъга в младежкия поглед на момъка от Родопите, го открояват в калабалъка, натоварват го с ореола на майстор и той бързо става близък на колеги и преподаватели.
Ала над всичко е жаждата му да открива тайни, да търси връзка между вътрешния и външния свят на човека, да знае повече и повече.
Но и да не се съгласява с общоприетите норми и недостойните авторитети. За да повдигне хоризонта на неговия устрем към неизвестното, Академията го изпраща (1929) на специализация във Виена.
Шансът да бъде в центъра на Европа, го изпълва с ентусиазъм. Не само той, много български художници през 20-те и 30-те години на ХХ век, се обучават в Германия, Англия, Италия, Франция, Австрия.
След завършване на образованието си, една част от завърналите се в родината, основават Дружество на новите художници в София (1931), превърнало се в разсадник на „Новата предметност”, течение в изобразителното изкуство, родено в мюнхенското дружество „Жури фрай”. Най-ярък негов представител, теоретик и създател е Густав Хартлауб.
Същността на „Новата предметност” се изразява в това да отрича експресионизма от военните и следвоенните години, да прокламира завръщане към реда.
Отричайки емоционалната експресия в живописта и налагайки нов интерес към реалистичните форми, немските художници издигат за свое знаме предметността.
Особено силни са школите в Мюнхен и Ваймар. Няма да е точно, още по-малко вярно, ако приемем, че „Новата предметност” е завладяла ума и сърцата на всички художници.
Има няколко крила на течението в Германия и Италия, има и разнороден стил на изява.
Без съмнение, докато е във Виена, Владимир Рилски се запознава и приема като свой възглед част от философията на Густав Хартлауб. Казвам част, тъй като заради липса на средства, е принуден да се върне преждевременно в България.
Започва работа като учител по рисуване в Пловдив (1934-1938). В града под тепетата Рилски се приобщава към групата на бараците: Васил Бараков, Златю Бояджиев и Цанко Лавренов, която е мотивирана от идеята за дълбоко по дух национално изкуство.
„Домът им ателие, е място за срещи на млади хора, които осмислят живота си с волята и стремежа към висините на изкуството и към неговата социална адаптация, пише Светла Москова. Наричат тримата по фамилното име на Васил Бараков и тази „фамилия” придобива легендарност, подобно на „Странджата”.
Сред многобройните посетители там са Цанко Лавренов, Ненко Балкански, Нягул Станчев, Васил Стоилов, Мара Цончева, Стоян Сотиров, Иван Фунев, Веселин Стайков, Николай Райнов и др. Между тях постоянно е и Владимир Рилски. Пояснявам този факт, пише по-нататък Москова, защото той изяснява творческото единомислие на Рилски с Бараците и принадлежност към техния кръг, което досега е пропускано от изследователите”.
Заради яркия му талант и нетрадиционния възглед за ролята на изкуството, заради кармичната му обвързаност със земята, хората и природата, бараците го приемат с респект.
Освен, че му става кум, когато през 1936 г. Владимир Рилски получава ръката на красивата Йордана Михайлова, Златю Бояджиев го кани да подготвят съвместна изложба (1936).
След този празничен период в неговото развитие, той често споделя пред приятелите си, че единствено любовта му дава сили да се движи напред.
Първата си самостоятелна изложба Рилски организира в Пловдив през 1938-а.
Колекцията е приета с аплаузи от артистичния свят на града. Тя показва характерния почерк и ярката индивидуалност на автора, обладан от нестандартни идеи за своето време.
Критиката е благосклонна и отбелязва, че платната му демонстрират творческа зрялост - добра четка и романтично отношение към цвета.
Виенският специализант твори главно в областта на пейзажа и портрета. Налага стил, близък до народното изкуство. Името му прошумява в централната преса.
Вдъхновен от успеха на своя приятел, Златю Бояджиев му предлага втора съвместна изложба в Дома на изкуствата и просветата в Пловдив…
Почти религиозното преклонение на Владимир Рилски пред природата, отъждествяването й с Бога, внушението, че Създателят е навсякъде, го насочва към иконописната живопис, утвърждава го като нейн апологет.
Вродената му доброта към хората и високата интелигентност го кара да изпитва романтично отношение към портретите, които рисува.
Тези качества, съчетани с ярко изразения му талант, го утвърждават като водещ представител на движението за родно изкуство, разгърнало се през 30-те и 40-те години на Двайсти век.
Творбите на българските художници, последователи на „Жури фрай”, носят духа на забързания живот, свободните нрави и чувство за обреченост на личността в големия град.
Те са изложени в Софийската градска художествена галерия и впечатляват зрителя с опростената си фактура, с меките багри на природата, загатват социални проблеми, разкриват връзки между хората и предметите, често потулени в детайлите на портрета.
Показателна е поредицата „Лицата на града”. Тя носи духа на немски и италиански предметни отражения и влияния. Мотивите и сюжетите са пречупени през индивидуалния опит на всеки творец.
Най-популярният жанр през 20-те години в Германия и 30-те години в България е портретът. Лесно се открива сходството в маниера на изобразяване, в стила, аналогията и смисловия паралел между немските и българските портрети.
Но докато в немските преобладават лица, чиито дрехи и аксесоари подсказват, че те са част от културния елит на Германия, то българските са по-близо до италианските - видни личности, но и обикновени хора.
Портретът е важен документ за отношението между различните социални класи, професии и полове. Заслужава внимание изображението на Светослав Минков от Кирил Цонев, на Марко Марков от Иван Бояджиев, на Васка Емануилова от Карл Йорданов, на Филип Чипев от Владимир Рилски…
Редом до произведенията на гравитиращите около Дружество на новите художници - Кирил Цонев, Бенчо Обрешков, Вера Недкова, Стоян Венев, Борис Елисеев, Вера Лукова, Борис Иванов и Тодорка Бурова, стоят творби и на други автори, стилово и пластично по-близо до естетиката на предметността.
Те са с по-различна художествена нагласа - Васил Бараков, Давид Перец, Златю Бояджиев, Владимир Рилски, Асен Дочев или са в други области на изкуството като Асен Василиев и Карл Йорданов.
Има и трета група, станала популярна в по-ранни години от развитието на изящното изкуство като Иван Бояджиев и Илия Петров…
През 1940 година в списание „Златорог” се появява статията на Кирил Цонев „Нашата живопис в нови насоки”. В анализа си на пластичните и тематични новости в българското изкуство, Цонев казва: „Същността на родната живопис се изразява в две главни насоки: уравновесяване на големи чисто пространствени, колористични петна и подчертаване на вътрешния израз на нещата”. В това всъщност е духът и образът на изящното изкуство през 30-те и 40-те години на миналия век.
От 1945-а Владимир Рилски е преподавател в Националната художествена академия.
Успоредно с педагогическата работа, участва във всички общи художествени изложби, организирани в столицата и страната. Името му е сред най-титулуваните художници от новата вълна.
През 1946 г. открива поредната си самостоятелна изложба в София. За нея говори големият български писател Георги Караславов. Присъства активно в групата на южнобългарските художници - Пловдив…
Въпреки възходящото развитие на кариерата му, той усеща творческа празнота, вътрешна неудовлетвореност, неспособност да отговори на своя стремеж за свободно изразяване във всичките му измерения. Рилски е на кръстопът.
Настъпва криза в неговата чувствителност и възгледи за заобикалящия го свят. Появява се и конфликт с времето, в което живее.
Неповторим като човек и оригинален като художник, той не успява да се приспособи към задачите на изкуството след 9 септември 1944 г.
Художникът оцелява в новата обстановка, благодарение на философските си прозрения. Подобно на своите приятели Николай Райнов, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Васил Бараков, и той е повлиян от тайни философски възгледи за природата на явленията.
Приема ги като откровения, достъпни само за посветени. Повярвал на Ксенофон, античен адет и философ от IV в. пр. Хр., че боговете не са открили всичко на хората, а ги оставили чрез опита си сами да намират най-доброто, той приема идеята за Бога не като идея, която съществува вън от човека, а като негова реалност, съществуваща в реалността на Бога, понеже Бог е нещо повече от реалността.
За Рилски любовта, духът и душата са мирови същини, които проникват в съзнанието като реалност на „вътрешния човек” или на „Аза”, а същността на човека е фина структура, способна да влиза по мистериозен начин в контакт с отвъдното и с други интелигентни сили и същества в Космоса.
Тази негова мистично-идеалистична философия е в конфликт със социалистическата и му носи непростим грях пред БКП и партийното изкуство.
Последствията не закъсняват, властта го оставя без пенсия до края на живота му и по-лошото - съкращава хоризонта на вътрешните му стремежи.
Въпреки репресията, Рилски не крие своя мистицизъм. Често обсъжда със Здравко Захариев, негов приятел и колега, мистични и теологични теми.
Смята, че духовете на историческите ни личности изригват, за да търсят успокоение и обезвъзмездяване.
Разказва, че в неговата любима планина Родопите, още шестват духове на тракийски и други древни войни.
Твърди, че в горите живеят гномове, русалки и самодиви, които могат понякога да дръпнат неверника от пукнатината на някоя скала.
И когато тези безжизнени сенки се въплътят в образи и продънят нощта, гръмотевици късат небето, водни стихии заливат земята, а всичко живо трепери, бяга и се крие…
Художникът мистик одухотворява природата, вярва в определени езически сили, говори за тях, вгледан в тотеми или кристали.
При едно посещение в дома на Михаил Малеев, колекционер на топази, ахати, торбернити, той се уединява сред тях и започва да контактува.
След час излиза от залата с кристали и съобщава на Малеев: „Тази вечер духът на баща ти ще посети къщата. Остави му стол да седне, да ви погледа за сетен път и ще си отиде в отвъдното без да ви навреди”.
Действително след полунощ, прозорците на къщата се отварят от някакъв вятър, столът се поклаща, за минута настъпва особена тишина. След това духът си тръгва успокоен, че е видял своите близки.
От спомените на неговата съпруга Йордана Михайлова, научаваме че той и Николай Райнов разсъждавали часове на тема: „Интуицията като най-висше състояние на човешкия ум”.
Няма как тази мистично-идиалистична философия да не се отрази върху изкуството му. Художественият критик и изкуствовед Ружа Маринска пише:
„Наглед свързан с конкретни природни и познати български архитектурни мотиви, пейзажът на Рилски прераства в пространствената си и времева определеност и се превръща в свят. Художникът го е обезлюдил, лишил го е от естествена въздушност и дълбочина, но в замяна го дарява с приказен безкрай, с вълшебни зарева и сияния, стяга масивите на планината, гъне стрехи и зидове като по нечия висша воля, включва всичко в единен музикално-декоративен ритъм”.
Може би затова още приживе Рилски е считан за един от най-ярките представители на движението за родно изкуство.
От 30-те години на ХХ век е цикълът му “Копривщенски къщи”: „Улица в Копривщица”, „Копривщенски двор”, „Утро в Копривщица”… Чрез тях съхранява духа и архитектурната пищност на емблематични обекти за поколенията.
Двете му изложби в София „Живописни гледки из Родопите” (1946 и 1964), показват неговото преклонение към планината.
За селото, разположено в „Долината на чановете и песните” казва: „В Широка лъка къщата е превърната в икона. Широка лъка ме плени. Тук е моята работилница и моята багреница. Широка лъка е столица на моя живот”.
През 1949 г. Рилски напуска Художествената академия и идва в Смолян. Избира за свое местожителство с. Широка лъка.
Бил е и преди в селото, рисува го заедно с бараците и остава запленен от автентичната му хубост и красота.
През 1945-а летува в района заедно със съпругата и двете си деца. Спечелва го откритостта на родопчани, гостоприемството им, песните, традициите, езическите и раннохристиянските обреди и ритуали.
Разбира, че именно тук е мястото, където може да се уедини, далече от суетата на големия град и да потърси себе си.
Елегантно облечен, смирен и учтив, изпълнен с разбиране и уважение към местните хора, Владимир Рилски дава нов облик на селската атмосфера.
Между суровите селски мъже, накипрени в бозиняви потури, домашно везани ризи и памуклии; жени - в традиционни носии, понесли менци с вода из калдъръмените сокаци, под еркерите на къщите, закичени с халища и родопски одеяла, той „градското пиле”, е по-скоро бяла лястовица.
Чужд и различен, Рилски не излиза от устата на широколъчени и най-вече от раздумката на жените.
През 1950-а в Широка лъка идва цялото му семейство с намерение да остане за дълго в Родопите. Той записва децата си в основното училище, където първоначално е приютен. Това обаче се оказва мисия невъзможна.
Елементарните условия на живот, ниското ниво на образователна практика и неопитоменият нрав на местните хора, принуждава Йордана Михайлова, само след няколко месеца да вземе децата си и да се върне в София.
Рилски остава отшелник в Смолянско двайсет години. От 1949 до 1969-а.
Тук той рисува пана, изписва интериори на болници и училища, поема цялостната украса на основното училище в Широка лъка, рисува плакати, а скромните средства, които получава за тази работа, изпраща на децата си в София.
Живее прибрано, бедно. Широколъчани, които скоро го заобичват и приемат за свой, недоумяват как връзва краищата на своя живот, как е все така мил с децата и добър с хората, изпълнен със съчувствие и оптимизъм?
Почти през ден пътува до Смолян, включва се в различни прояви на Групата на художниците, но не намира почва да се вкорени в нейната среда.
През 1961 г. за директор на основното училище в Широка лъка е назначен Манол Радичев от с. Гела. Като човек с широки просветни и културни знания, оценява личността и работата на Рилски.
За да облекчи битието, той му предоставена пионерската стая, в страни от школото за квартира, с уговорката художникът да се грижи за училищната украса.
Тази малка къщичка се намира в началото на гората и заради идеалистичния дух, и добротата на Владимир Рилски към всички, децата го наричат „Горски цар”, а широколъчани - „Безсребърник”.
Бивайки приет от колектива на училището като духовен водач, той намира нов подтик за работа.
В един кратък период се раждат картините: „Сгуровския конак”, „Църквата Света Богородица”, „Улица в Устово”, „Пейзаж от Райково, „Около чинара в Смолян”…
Рисува портрети на патроните на училищата в Мугла, Стойките, Широка лъка, Гела, гърбави мостчета, върхове, огрени от магнетични залези и изгреви, странни къщи и църкви, скътани в планината, пеещи родопчанки, усмихнати гайдарджии, известни личности…
„Бях стажантка в училището на татко, разказва Мария Каврошилова-Радичева, когато отидохме с моя приятелка в квартирата му да го поканим на забавление по повод рождени дни на няколко колеги-учители. Наредбата в малката стаичка беше съвсем скромна. Той спеше върху чували с жито. „Момичета, хлябът е свещен, той облагородява човека!”, отвърна на нашето недоумение. Знаеше за тържеството и бе нарисувал голямо сърце, закичено с различни горски цветя - подарък за рождениците. Изненадваше ни неговия талант и скромния, почти отшелнически начин на живот. От баща ми (Манол Радичев) знам, продължава своя разказ Мария Каврошилова, че Рилски често го е заричал: „Маноле, ако ме сполети нещо, направи така, че да ме заровят в двора на черквата, под големия орех, за да слушам шума на листата му”… Беше щастлив, че широколъчани го обичаха искрено.”
През 1969-а, Владимир Рилски подготвя последната си изложба съвместно с дъщеря си Мария, но няколко дни преди да бъде открита, на 6 юни 1969 г., умира в болницата в гр. Девин.
Каква е тази нелепа история! На 21 май 1969-а Рилски влиза в ресторанта на с. Широка лъка да вечеря. Вътре е и Тодор Сотиров Паев, доволно подпийнал. От широколъчени знам, че той често се „наковавал” в кръчмата, вдигал скандали. С две думи, бил кавгаджия.
Паев имал да взима пари от художника, дребна сума за наем, толкова дребна, че не си струва да я опомена. Но Рилски все нямал да му се отборчи.
Паев не вярвал. Той бил свидетел как славата му расте, колко много работи, мислел си че зографчията е пълен с пари, но просто не иска да му върне дължимото.
След като се нахранил, Владимир Рилски си тръгва. Часът е 21. След него тръгва и подпийналия Тодор Паев. На улицата го настига и най-напред го дръпва за рамото и когато Рилски се обръща да види кой е, Тодор го удря с парче тротоарна плоча в челото.
Окървавен, художникът се развикал за помощ, наизлезли хора, хванали убиеца, а него закарали в болницата в Девин.
Петнадесет дни по-късно, Владимир Рилски издъхва в малкото родопско градче.
След време убиецът Паев се разкайва пред близките на твореца, убеден, че ако той е бил вдигнал ръка да се защити, нямало да се стигне до това черно нещастие.
„Защо беше толкоз добър тоя човек - пита се Тодор, - че от добрината опати!”
Не само убиецът, всички недоумяват, защо стенописва дуварите на селския оремаг, без да иска стотинка.
Платата му била купичка боб, тройка кебапчета или някаква бира в ресторанта, докато се гърчел на скелето, за да пресъздаде широколъшкия бит и душевност.
Наистина Владимир Рилски е несравнимо добър. Сякаш Бог е вложил в него цялата си любов към човека и природата. Художникът смята, че единствената сила, способна да преустрои изцяло човека, е любовта.
На дъщеря си Мария често повтаря: „Мило дете, усмихни се на живота, за да ти се усмихне и той!”
Преди злополучния край, тя е с него в Смолян и двамата избират картините за общата си изложба в София. Разговарят дълго за доброто и злото, за аурата на всеки човек, която зависи от постъпките и делата му.
Тя, която боготвори своя баща, е наясно, че човекът на изкуството не може да е зъл и материален. И оправдава всичките му лишения и отдаденост на другите.
След завършване на Художествената академия в София, Мария започва работа като художник-реставратор във Военно-историческия музей и там преминава целия й живот.
Синът му Михаил е архитект. Преди да кандидатства във Висшия институт по архитектура и строителство, иска съвет от баща си, на когото се възхищава заради начина, по който рисува архитектурния облик на редица възрожденски градчета в България.
Дълги години Михаил Рилски завежда катедра „Градоустройство” в Института по архитектура в София.
Владимир Рилски живее в самота с изкуството до края на дните си. Заради поетичния заряд в творбите му и най-вече заради органичното му сливане с планината, Цанко Лавренов го нарича „Художник на Родопите”. И всеки път, когато идва в Пловдив при своите колеги от Дружеството на южнобългарските художници, е посрещан на крака, с голямо уважение и респект.
Дружеството, най-голямата творческа структура извън столицата, дава на изящната живопис имена като: Григор Савов, Христо Станчев, Сирак Скитник, Николай Райнов, Давид Перец, Данаил Дечев, Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Владимир Рилски, Борис Ангелушев, Симеон Велков, Атанас Овчаров, Кольо Витковски, Христо Стефанов, Йоан Левиев, Димитър Киров, Георги Божилов-Слона, Енчо Пиронков…
Владимир Рилски е забележителен художник и мъдрец. Неговото изобразително творчество и духовно проникновение, са блестяща илюстрация на оптимистичния тон и вечната младост на изкуството.
То ни издига над кризите от личен и обществен характер, дава ни утеха и сили да преодоляваме многобройните изпитания в живота, помага ни да представяме своя труд колоритно и вълнуващо. Моралните му достойнства са вън от всяко съмнение.
Днес негови живописни творби красят залите на Националната и Софийската градска художествена галерия, галериите в Смолян, Пловдив, Враца, Варна, Перник, Карлово, Казанлък, много частни колекции.
С гибелта на Владимир Рилски, причинена му от злодейската ръка на примитив, България губи един човешки живот, един емблематичен образ, една личност, способна да разбира най-възвишените тайни за човека и природата, един артист, оставил дълбока диря в българското изкуство.
Февруари 2020 г.
——————————
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
ГИГОВ, Н., Убийството на Владимир Рилски, С. Дакер, 1993.
ДИНОВА-РУСЕВА, В., Моята любов изхвърля от мен омразата, Вечерни новини, № 69, 10 апр. 1991.
ДИНОВА-РУСЕВА, В., Вчера. Горският цар, Лада, С. 1991, № 4, с 48.
ЛАВРЕНОВ, Ц., Художник на Родопа, Нар. Култура, № 49, 4. Дек. 1965.
МАРИНСКА, Р., Владимир Рилски, Изкуство, С. 1977, № 9, с. 36-38.
МОСКОВА, Св., Родопите, Владимир Рилски и Бараците, Родопика, См., 2007, кн. 2 с. 193-204.
МОСКОВА, Св., Познатият и непознат Владимир Рилски, КМЮБ, 1992, Т., 18, 261-281.
ПЕПЕЛАНОВА, Р., Художник на Родопа, С., Земеделско Знаме, № 65, 17 март 1985.
