Светозар Казанджиев

В годината, когато той си отива (1952), аз се раждам. Между нас лежи времева полоса от един век. Не мога да я приема, но съм длъжен да я осмисля.

Защото делото му е толкова мащабно, светло и макар скрито в своята тайна, то ми е близко като майчината кърма.

Вярвам, че няма да бъде забравено. Актуално е днес, ще е нужно и утре. Затова името на този мечтател не ще потъне в хралупите на историята. А ще блести на обелиска, където са имената на най-достойните синове на Родопа.

Попаднал в капана на завистта „защо той, а не аз”, цървулковците, с тъмни лица и ръждясали зъби, изплували след 9 септември 1944 г. от нищото, полагат завиден стремеж да замлъкне. Не успяват, но неглижират делата му, разтревожват съня му, съкращават живота му.

Началото на Христо Караманджуков е свързано със село Чокманово в Родопите. Детството му е омагьосано от предания за овчари и кехаи, хайдути и войводи, поборници и просветители, интелигенти и поети.

Но най-ярко го впечатлява образът на баща му Иван Караманджука. Като четник на Петко войвода и борец за освобождението на Родопите, поборник и участник в Македоно-Одринското революционно движение, той е трън в очите на Високата порта. Заловен е и е осъден за бунт срещу султана на 15 години затвор. Освободен е от Одринския кауш (затвор) през 1908-а по волята на „Хюриета”.

Христо е първото от петте деца на Стойка и Иван Караманджукови. Роден е на 14 декември 1876 г. в Чокманово. Там и в с. Райково, днес квартал на Смолян, получава основното си образование, а средното - в Одринската гимназия „Петър Берон” (1895).

В Одрин се сприятелява с младежи от Малко Търново, Дедеагач и Ксанти, които в последствие стават негови съмишленици при организирането на революционни комитети за подготовка на Илинденско-Преображенското въстание.

Веднага след гимназиалния курс, Христо започва работа като учител. В родното село не го щат, затова отива в хайдушко Славейно.

През 1899 г. завършва Сереското педагогическо училище. Още преди да получи диплома за учител, влиза легално в Македоно-Одринското революционно движение до 1901-а, а след това - нелегално, до есента на 1903 г. Задачата му е да организира революционни комитети в Смолянско, Златоградско, Гюмюрджинско, Дедеагачко, Ксантийско и Странджанско.

Като секретар на революционната организация в Смолянско, избран през 1900-та година, Христо Караманджуков става инициатор за свикване на Пловдивския конгрес на Одрински окръг.

Заседанието на форума се провежда в родната къщата на Михаил Герджиков. От ЦК на ВМОРО присъстват Гоце Делчев и Михаил Герджиков. Гоце ръководи конгреса Една от директивите, приета в Пловдив гласи: да бъде революционизирано населението без разлика на вяра, народност и материално положение, като се подготвя за масово въстание.

Туше Деливамов, Димитър Стефанов, Георги Василев, Васил Пасков, Георги Кондолов, Тодор Шишманов, Александър Кипров и др., общо 16 души, дошли на конгреса в Пловдив, избират Георги Кондолов за войвода, а Христо Караманджуков за агитатор организатор на Малкотърновския революционен район. Целта на района е да се бори за автономия на Одринско, извоювана чрез въстание.

След конгреса Караманджуков заминава на обучение в София, където се учи да възпламенява адски машини с динамит. Среща се с Гоце Делчев на четири очи. На 3 май 1902 г. пристига в Бургас и се представя на областния организатор Георги Минков, помага при комплектоването на четата на Георги Кондолов, осигурява собственото си снаражение и на 24 май пресича границата при Аланкайряк (Ясна поляна).

При подготовката на въстанието, революционните работници изграждат в поробените селища български органи за управление, успоредно с турските, за да вдъхнат на хората кураж, да ги накарат да повярват в своите сили и вземат съдбата в ръцете си, а не да чакат да дойде някой отвън - „Дядо Иван” или на Фердинанд и да ив облекчи положението.

Кондолов и Караманджуков съставят местни комитети, които да готвят въстанието, да помагат на населението да преодолява липсата на храна, несигурността, да се борят с предателството…

В тези условия изпъква революционната закалка на революционерите, високия им морал, грижата към хората, умението им да контролират процесите, без да допуснат провали. „С една дума - пише в дневника си Караманджуков - мирно и тихо мина движението, без да се появи някаква афера, която да осуети нашите организационни придобивки”.

Втората обиколката на Караманджуков в Малкотърновския район започва на 13 октомври 1902 г. В групата са четирима съзаклятници, сред тях е и Михаил Герджиков. Още с пристигането в съответното село, те събират мъжете в църквата и ги заклеват за предстоящия бунт. Христо е изпратен в Сливен, Ямбол и Бургас да иска подкрепа от военните подразделения, но такава му е отказана.

През февруари 1903-а получава съобщение от Задграничното бюро на ВМОРО да разчисти всички сметки и задължения към пункта в с. Аланкайряк и да се яви в София за ново назначение в Родопите. Така приключва мисията му в Малкотърновския район.

„Трябва да изтъкна - пише по-късно Караманджуков, - че няма причини да съм недоволен от пребиваването ми в Малкотърновско… Цяла година обикалях селищата в района и не се яви никакво разногласие, разправия със селяните или такава между мен и войводата Кондолов, нито с останалите другари четници. А бях на 25 години, един от най-младите в четата”.

Конгресът на Петрова нива е на 28 юни 1903-а. Председателства го Васил Пасков от ЦК на ВМОРО. Преди деловата работа, всички стават прави, за да почетат паметта на Гоце Делчев, загинал през пролетта. Христо Караманджуков е единственият представител от Родопите на конгреса. Няма никой от Златоградско, Ксантийско, Дедеагачко, Гюмюрджинско.

В своето изказване той поставя остро въпрос за оръжието, което в Смолянско е съвсем недостатъчно, остаряло и недействащо. И предупреждава, че ако в най-близко време не бъдат снабдени с пушки и муниции, няма да има как да изпълнят решенията на конгреса за въстание. На конгреса му обещават, но обещанието си остава на Петрова нива. Всички делегати, с изключение на един, се обявяват за въстание.

Връщайки се от конгреса, той събира актива в местността Имарет дере (Хайдушки поляни), над с. Славейно и ги информира за форума на Петрова нива и приетите от него решения. Събранието разделя Ахъчелебийски (Смолянски) района на пет подрайона и избира боево тяло с председател Пею Шишманов, секретар Никола Данаилов и съветник Христо Караманджуков.

От 14 до 17 февруари 1904 г. във Варна се провежда трети конгрес на МВОРО. Задачата е да се направи оценка на обстановката след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание, да се опази Тракийската организация и се повдигне духа на хората.

Въпреки излишната покана към Пею Шишманов, Таню Николов, Владимир Коруев и дядо Петър (Георги Иванов), освен Христо Караманджуков, никой друг не идва във Варна. В Смолянско текат сложни процеси с върховистки оттенък, които убиват надеждата у родопчани.

Разискванията във Варна са сериозни и бурни, стига се до вадене на пистолети и заплахи между делегатите. Водещият заседанието Михаил Герджиков трудно успява да озапти разгневените мъже. Конгресът осъжда преждевременното вдигане на въстанието, недостатъчната въоръженост на четите, въстаническата тактика и ниския морал на въстанниците.

Въпреки критиката, конгресът приема въстанието като историческа необходимост, тактиката за правилна, а жертвите - за оправдани.

Караманджуков е разочарован. Всички усилия за изправяне организацията в Смолянско на крака, остават напразни. Тук въстание не избухва. Действията на хората, изпратени от Централното ръководство на ВМОРО в Чепеларе, са действия на върховисткото крило в движението, чужди на нравите и морала на родопчани.

Въпреки създадените революционни комитети в селищата с християнско население, въпреки авторитетните дейци, готови да се пожертват за делото (Владимир Бочуков, Атанас Шапарданов, Таню Стоев, Атанас Келпетков Дечо Стояновски, Христо и Иван Караманджукови, Никола Данаилов, Вълчо и Пею Шишманови), въстание не избухва.

Вълчо Атанасов и Константин Антонов-Сеченката изиграват пагубна роля върху революционното движение в Родопите. Позволили си да раздават с лека ръка смъртни присъди, да харчат безогледно парите събирани за оръжие, смазват духа на четниците…

Убити са Атанас Шапарданов и Дечо Стояновски, поискали отчет за похарчени комитетски пари. Същата участ спохожда и кмета на Чепеларе, Иван Чичовски.

След като става ясно, че дейността на Чепеларския граничен център е провалена, ЦК на ВМОРО го разформирова и го премества в с. Карлуково (Славейно) под ръководството на Пею Шишманов.

За кратко време турската власт арестува над 40 дейци на революционните комитети и мнозина от тях биват осъдени на затвор от 3 до 101 години.

Най-силно пострадват комитетите в Чокманово, Устово, Райково и Фатово. Сред революционните работници има и петима свещеници. Бащата на Христо Караманджуков - Иван Караманджука е осъден на 15 години, а Атанас Келпетков на 101 години затвор.

Част от ръководните дейци Таню Стоев, Христо Караманджуков, Делчо Янев и още неколцина се прехвърлят през Рожен в Княжество България.

По повод провала в Смолянско, Караманджуков пише: „В резултат на този акт настъпи пълен погром в района. Краят ни е сломен, смачкан в калта”.

Той е принуден да се оттегли. Установил се в София, записва се да следва философия и педагогика в СУ „Св. Климент Охридски”. Много скоро е изключен заради участието му в освиркването на Фердинанд (1904). Завършва висшето си образование в Белград.

По-късно споделя с разочарование, че ако революционната дейност в Ахъчелебийски-Скеченски район е продължена, а не прекършена през 1901-а, резултатите в Средните Родопи щяха да са съвсем други, без значение дали планината щеше да въстане или не.

Караманджуков остава в историята на Илинден и Преображение като единственият представител на Родопите, участвал в трите поредни конгреса на Одринския окръжен революционен комитет - в Пловдив през 1902, на Петрова нива - 1903 и във Варна през 1904 г.

Христо Караманджуков се ползва с изключителен авторитет сред четите, независимо от младежката възраст - 25 години. Приемат го като професионален революционер. Той е изключително скромен, предан борец на делото на тракийци, готов всякога на саможертва, независимо от рисковете, съпътстващи борбата. Той се нарежда до най-значимите фигури на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Неговите идеи са съизмерими с идеите на съзидателите на новата българска държава.
След погрома през 1903-а, Караманджуков слага край на революционната си дейност и се отдава на педагогическата.

Най-напред се притичва на помощ на бежанците от Тракия, а след Младотурската революция от 1908 г. идва отново в Османската империя, но този път като учител. Делегат е на Първия събор на „Матица България”, основана от брат му Димитър, проведен през април 1910 г. в Солун.

На събора поддържа становище, че „Матица-та” трябва да има предимно стопански характер, тъй като с културно-просветните дела се занимава Екзархията и настоява седалището й да е в Цариград, а не в Солун - мнение, възприето единодушно от делегатите. Съборът го избира за член на Управителния съвет на „Матица България”.

Завладян от прогресивните идеи на своето време, той е наясно, че без просвета родопчани няма как да получат своята свобода и решава да стане учител. Но учител, не, за да има заплата и публичен авторитет, а да е борец срещу невежеството и радетел за духовното израстване на родопчани.

Той е учител в Сереското педагогическо училище, в Цариградската духовна семинария, в Педагогическото училище в Дупница, където го заварва Първата световна война.

През 1917-а като войник в ХI Македонска дивизия е командирован в гр. Ниш. Там се включва в издаването на вестник „Моравски глас”. Сътрудничи и на вестник „Реч”.

След Първата световна война е назначен за директор на Непълната смесена гимназия в гр. Ксанти. Защо Министерството на народното просвещение избира него за директор в Ксанти? Отговорът е прост, защото полага неимоверни усилия да открие тази гимназия, която да обслужва духовните въжделения на българите от Средните и Южните Родопи.

Пашата - Георги Попанастасов съдейства да бъде приет Закон за откриване на държавни училища в Гюмюрджина и Ксанти, на мястото на съществуващите вече непълни частни гимназии.

Законът е утвърден с Указ № 7 от 24 януари 1915 г. на цар Фердинанд и гимназиите стават държавни: Разрешава се на Министерството на народното просвещение да открие от 1 септември 1915 г. Държавна непълна смесена гимназия в Ксанти и да я развие постепенно в пълно държавно средно училище”.

След абдикацията на царя и осакатяващия България Ньойски договор от 27 ноември 1919-а, окончателно е попарена идеята ни за национално обединение. От снагата на отечеството са откъснати Беломорска Тракия и Южните Родопи, Македония и Северна Добруджа.

С изтеглянето на българските войски от Северна Гърция и началото на бежанската вълна, спират занаятите в Ксантийската гимназия. Гърците подлагат нашите сънародници на материално разорение и духовна нищета. Над 9000 семейства от Ксанти изоставят домовете си и тръгват към вътрешността на България…

В тази драматична обстановка Христо Караманджуков, не чака заповед от Министерството на народното просвещение, а решава че е най-добре гимназията да бъде преместена в Среднородопието. И изпраща своя учител Никола Филипов да проучи възможността в Смолянско за устройване на учебното заведение.

През декември 1919-а Филипов идва на разговор с местната власт. Устовци му отказват, но райковци приемат идеята с радост. Когато идва ред да се произнесе Министерството, то предлага Ксантийската гимназия да се премести в Пловдив.

Учителството начело със своя директор Христо Караманджуков се противопоставя категорично на това необосновано решение и настоява да бъде в с. Райково.

Със Заповед № 321 от 29 януари 1920 г. Министерството на просвещението премества Ксантийската гимназия в с. Райково, като през 1920-а учебна година има само първи гимназиален клас. За временен директор е назначен Никола Филипов, а Христо Караманджуков е преместен на работа със заповед № 146 от 15 януари 1920 г. в Трета образцова девическа гимназия в София.

По-късно преподава и в Трета мъжка образцова гимназия, редактира списанията „Родопски глас”, „Звън”, „Тракия” и преди всичко „Родопа”, превърнало се в четвърт вековен изразител на културния, обществения, стопанския и политическия живот в Родопите.

Въпреки делата си в София, Христо Караманджуков не спира да работи до окончателното преместване на Ксантийската гимназия.

Когато през 1934-а гимназията е закрита, той е съкрушен. Запознат в детайли със строителството на новата сграда и перипетиите, които го съпътстват, Караманджуков пише до Министъра на просвещението:

„Изтъквам всичко това, господин министре, за да се види какво нехайство е царило в миналото спрямо това духовно и материално строителство в тази част на нашето отечество и да се реши въпросът за начина и формата на съществуване на създаденото учебно заведение. Макар да няма всички налични условия, все смятаме, че държавата в стремежа си да постигне народностния дух и в тази покрайнина, трябва да поддържа тази гимназия. Ако тя се закрепи в Райково и се уреди пансион към нея, тогава ще се превърне във важен просветителен център и за българите мохамедани в тази покрайнина на България…”

До края на 1920 г. Христо Караманджуков е учител, а от началото на 1921-а, заедно с Васил Дечев издава вестник „Родопски глас” и „Карта на Родопа - Смоленско-рупската област”.

Ала голямото дело на този етап от живота му, е народоучното списание „Родопа”, започнало своята периодика през 1921 г. и излизало без прекъсване до 1947-а.

Няма друго издание с толкова дълга история. След вестниците на Стою Шишков и Васил Дечев, то е най-голямото по значимост родопско периодично издание.

Петър Маринов пише за него:

„И учен, и неграмотен, и млад, и стар, и християнин, и мохамеданин ще намери в него нещо интересно за себе си. То е енциклопедия, летопис на общородопската действителност по онова време…”.

Караманджуков е едновременно редактор, издател и разпространител на списанието. Печата го със собствени средства и парите от събрания абонамент.

„Родопа” е смисълът на неговия живот, с него изразява болките и радостите на родопчани. Чрез него общува с хората от Гоце Делчев до Ивайловград, откъдето е имал дописници и съдружници.

„Родопа” за мене - казва Караманджуков - е популярно, а не научно списание. Затова тъй и ще си го поддържам. Сам си го редя и сам му поемам разноските, защото не напълно може да се разчита на абонатите. Благодарение на сътрудниците в него отразявам това, което става и ще трябва да става в целия тоя край и то в най-лека и общодостъпна за простите хора форма. Печатам и моите впечатления от летните ми обиколки. А да стане научно, това ще предизвика нови сътрудници, нов обем и нови разноски, с които при нашата родопска разпокъсаност и беднота, сам не бих могъл да се справя. Затова тъй ще си остане”.

Независимо от тоталната ангажираност със своето списание, той пише статии, прави анализи и за други вестници и списания.

Участва активно в работата на Тракийската организация от нейното създаване през 1922 г. и Рило-Родопския съюз.

Член е на редакционния комитет на „Тракийски сборник”, а от 1934 до 1945-а е първият председател на Тракийския научен институт.

Автор е на книгата „Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение” (1934).

Въпреки, че живее и работи в столицата, цялостната му публицистична, журналистическа и обществена дейност е свързана с Родопския край.

На страниците на списание „Родопа” се срещат доброто и злото, красивото и грозното, възвишеното и низкото в живота на планината. Звучи отривистия глас на родопската интелигенция, обществото повдига въпроси, които са от компетенция на държавата и настоява за отговори.

Богатството на тази летопис ни кара непрекъснато да се замисляме върху проблема за първите прояви на таланта - дали младостта е периодът, когато светва неговия пламък, за да се разгори бурно в по-зрелите му години, или самия той по своята същност, по концентрацията на духовна и физическа енергия, не е предпоставка за проявата на ярка човешка индивидуалност?

Като изключителен ерудит, познавач на бита и културата на родопчани, Христо Караманджуков е желан събеседник и консултант по различни обществени, социални, политически и философски проблеми.

Той е може би най-просветеният по проблема на българите мохамедани. През дългогодишната си революционна и обществена дейност, той е опознал тяхната душевност, имал е непосредствени контакти, мнозина от тях са били негови съратници и помагачи, доверявали са му най-съкровените си въжделения.

В резултат на тази осведоменост той определя специална страница в списанието, посветена на тези негови събратя.

Любовта му към българите мохамедани, не е случайно хрумване, напротив, това е родова черта, тръгнала от дядо му и баща му. Иван Караманджука се е ползвал с пълното доверие на тези отрудени хора, разпънати между „смърт” и „да живей”.

Когато бягали от настъплението на българската войска по време на Балканската война, те му оставяли имотите си на „отговорно” пазене.

Защото са познавали пословичната му честност, справедливост, морална чистота, които той възпитава и у своите пет синове. Мнозина, преди да се отнесат до съда, се допитват до него, за да им каже изхода на делото.

На 1 март 1934 г. в брой 3 на списание „Родопа” той пише:

„Ние, родопчани, а и всички българи, били те учени или неуки, учители или чиновници, най-после трябва да се освободим в езика си от едно основно заблуждение да наричаме нашите братя българите мохамедани с прозвището „помаци”. Досегашната практика да казваме и пишем „помаци”, а не българи мохамедани, показва по един очевиден начин, че ние като интелигенция и народ, още продължаваме да даваме данък на племенността, не можем да се почувстваме още като нещо общо, цялостно в духовно единство по между си…

Каквито и да са иначе нашите отношения към българите мохамедани, името „помаци” трябва да се забрави. Преди всичко думата „помак” е хула, страшно подигравателна дума. Болно става човеку на душата, като знае, че българите мохамедани са наши кръвни братя, говорят нашия език, тачат нашите нрави и обичаи… А ги отхвърляме. С нашето упорство ние наливаме вода в чужди мелници”.

Като участник в националноосвободителното движение в Македония и Одринско, като просветен деец, публицист и изследовател, Караманджуков е един от идеолозите и движещата сила на културно просветната и благотворителна Дружба „Родина” на българите мохамедани.

През целия си живот, искрено и последователно, той изразява своята съпричастност към това самобитно родопско движение, помага на „милите българи мохамедани”.

Според него идеите, личностите и дейността на Дружба „Родина” са ярък пример за съчетаване на родолюбие и религиозна толерантност. За себе си той признава: „Аз съм нищо повече от един приятел на вашето епохално дело, защото е толкова важно, че съсканията и противодействието не ще престанат, но вие не спирайте!”

От 1937 до 1939 г. е главен инспектор в Министерството на народната просвета и като такъв използва всички лостове на властта за разкриване на нови училища в Родопите, назначава учители, изпраща ученолюбиви младежи в университета, помага за развитие на образованието сред българите мохамедани.

Христо Караманджуков е в течение на всичко, което се случва в живота на Дружба „Родина” от нейното създаване до разбиването й през 1945 г.

Покушението спрямо този патриотичен, чисто български поплак отваря дълбока рана в единната плът на българската нация. Тази рана продължава да кърви до днес.

В над 300 писма до секретаря на Дружба „Родина” Петър Маринов и други ръководни дейци, в стотици статии, бележки и коментари, той изразява съчувствие, оказва подкрепа, вдъхновява се от промяната в родопчани, която става пред очите му.

Историческа промяна!

Чрез страниците на списание „Родопа”, Караманджуков прави дейността на родинци достояние на целия български народ. Ще цитирам няколко теми, взети произволно от неговата периодика: работа по осъзнаване от българите мохамедани на националната им принадлежност, разграничаване от тях на народност и религия чрез четения, сказки, беседи, утра, вечеринки, курсове, пиеси, седянки и други културно-просветни прояви; изпращане на млади хора от тези слоеве в средните и висши училища в Пловдив и София; работа с жените за повишаване на битовата им култура, разгръщане на благотворителност, оказване на почит и уважение към първите „лястовици”, пролетели пътя на националното единение; подкрепа на художествено-творческата и инженерно-техническа интелигенция от тези среди…

И понеже у нас всичко ново, неординерно, донякъде и революционно, не се приема еднозначно от обществото, така и Културно-просветната и благотворителна организация Дружба „Родина” е тласкана от едната крайност в другата, заклеймяване като царска, фашистка и каква ли не, особено след 1944 г., стигна до пълно отричане и връщане на работата при началото, както това не е първото такова „сюнетисване” (обрязване) на мисловната възможност на част от българския народ. За съжаление не от чужди, а от наши сюнетчии.

Най-усърдни при този срамен акт са Кирил Василев, Никола Палагачев, Райчо Гавраилов, Анастас Примовски…

На 9 октомври 1944-а по тяхно давление, в Смолян се провежда ОФ-събрание, което заклеймява Дружба „Родина”. Лозунгите, скандирани от участниците са: „Долу „Родина!”, „Да се обеси Христо Караманджуков!”, „Да се обеси Петър Маринов!”

Заради тяхната отродителна дейност, Дружбата е анатемосана, а първите й дейци предадени на Народния съд и хвърлени в затвора.

Други като Духовников, Дервишев, Зеров, Солаков, Шарков са изхвърлени зад борда и оставени на произвола на съдбата, а председателят на „Родина” Камен Боляров е удушен с тел в затвора.

Пет века османлиите не можаха да потурчат тези хора, пише Караманджуков до Петър Маринов, а нашите комунисти за пет месеца ги прекършиха и национално опозориха.

Ето какво споделя Николай Хайтов за родинското движение в Родопите:

„Нека кажа няколко думи за Дружба „Родина”, защото се говори, че е фашистка, царска организация. Каква е истината? Цар Борис III няма никакво отношение към Дружба „Родина”. Абсолютно никакво отношение! Правителството също с нищо не я е подпомагало, да й даде примерно два гологана и да каже: „Ето ви тези пари!”. Дружба „Родина” е първото нещо в България и в Родопите, спонтанно проявление на местните родолюбци, на местните хора. И тя се разви много добре. Стигна до 50 хиляди и нагоре членове. Беше си свършила работата с т.нар. „възродителен процес”, с тъй нареченото осъзнаване. И всичките бяха до един българи мохамедани… Останалото, което приказват сега, че била казионна организация, не е вярно. Това са думи на Кирил Василев, на Анастас Примовски и други, които я съсипаха през 1945 г. и изправиха нейните ръководители на съд. Те утрепаха председателя Камен Боляров. Скроиха му там едно обвинение и така ликвидираха всичко, свързано с Дружба „Родина”…”.

През 1934 г. Караманджуков издава книгата си „Западно-тракийските българи в своето културно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение”.

През 1980-а излиза сборник спомени и документи на Караманджуков под заглавието „Родопа през Илинденско-Преображенското въстание”, а в 1996 г. - „Подготовка на Илинденско-Преображенското въстание в Странджа - Малкотърновски революционен район 1902-1903″.

По случай 135-годишнината от неговото рождение (2011), Петър Маринов издава книгата „Христо Караманджуков. Радетел за българщината в Родопите - спомени, писма и документи”.

През 2016-а, 140 години след рождението му, излиза сборник с доклади от научна конференция, проведена в Смолян - „Христо Караманджуков и Родопите”.

Караманджуков умира на 21 февруари 1952 г. в София.

Личността му дълги години бе укривана от младите родопчани. Някои изследователи намират причината в домогванията на съседни държави да приберат в своите граници българите мохамедани, които откакто се помнят живеят на тази трудна, но свещена земя.

Аз смятам подобна теза за несъстоятелна. Нещата са далече по-прости, нашенски, родени от дребната завист, кой да бъде по-голям.

Затова, че Христо Караманджуков въздига, не от сантименталност Родопа и отстоява нейната история и култура, спечели едно - набелязан бе за курбан на грешно разбраната политика. Трябваше да минат години, за да стане ясна нашенската дилема - кой е трибун, кой е трибунал, кой е жертвата и кой - палач.

Целият живот на Караманджуков, във всичките му прояви, говори за един проницателен ум, зареден с неизчерпаема енергия, откровен родолюбец и смел публицист издигнали го като духовен водач, уважаван и почитан от родопчани.

Той не си изцапа ръцете с кръв, остана чист по съвест и по сърце, българин от Родопите, носещ в себе си дъха на българската земя, мелодията на родопските песни и бунтовността на национално-освободителните борби.

Март 2020 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

КАРАМАНДЖУКОВ, Ал. Родопа през Илинденско-Преображенското въстание, С., 1986
КАРАМАНДЖУКОВ, Ал. НУШЕВ, Цв. Подготовка на Илинденско-Преображенското въстание в Странджа - Малкотърновски революционен район 1902 - 1903. С., 1996
ПАНДЕВ, К. Още за пограничния пункт на ВМОРО в Чепеларе до 1902 г. - Исторически преглед, бр. 6, 1981
ХРИСТО Караманджуков и Родопите - доклади от научна конференция, Изд. Тангра ТанНакРа, С., 2016
МАРИНОВ, П. Христо Караманджуков радетел на българщината в Родопите, Изд. Тангра ТанНакРа, См., 2011