Светозар Казанджиев

Този мъж на честта и пагона е освободил Родопите от най-дългото робство. Биографията му на пълководец е комплимент за българската военна история. Той оставя забележителен пример за командирски морал на войник, който знае как се обича и как се мре за родината.

Съдбата му интригува със своите зигзаги. Илюстрира пътя към подвига, минаващ през мълчанието и дълбокия размисъл. Помага му да не се изгуби във военните действия, да не потъне в хралупата на нечия „братска” могила…

Питам се, кой може да съчини, освен думите и провидението, бурната, разтърсвана от стихийни пориви биография на полковник Владимир Серафимов! На неговите воини, озвучили славата на българското оръжие от връх Кавгаджик (днес Средногорец) до края на света!

Серафимов и личностите от неговия ранг са изключително силни натури. Но тъкмо като такива, те обладават най-характерните черти на човека, получили от тях ярката си визия и душа. Онова, което е само загатнато у обикновения тип хора, изразено неясно или размесено с други елементи, при великите се проявява с необикновена сила и размах.

Самообречеността и подвигът са критерий за неговото въздействие върху поколения родопчани, довели до краен предел, до абсолютния връх чисто човешките му черти.

Жадуваният блян за обединена България, мотивира и Владимир Серафимов, както мотивира колоните доброволци, поели към българската войска, призвана да осъществи националната ни идея. Нека не мислим, че тя е характерна само за началото на ХХ век. През всички епохи, героите са водени от подобна идея.

Един голям живот е винаги съдба. Велика съдба! Възстановяването на този живот, разбирането на ситуациите, на връзката личност - среда, на психологическите подбуди за неговите деяния, не биха имали смисъл, ако не ни въвеждат в света на една силна личност, могъщо и самобитно изявена, станала знаме на епохата. Титаничността на неговата съдба е проекция на съдбата на Нова България.

***
Владимир Серафимов е „лъв”, роден на 12 август 1860 г. в с. Аджар, (днес Свежен). Селото е основано след падането на Търновград под турско робство. Краеведи и историци твърдят, че първите му заселници са воини на цар Иван Шишман, подгонени от „конницата на Аллах”.

„Синята” им кръв дава сили на Аджар да расте бързо и процъфтява в пределите на Османската империя. През вековете то стига големината на малко градче (1200 къщи с близо 5000 жители). Икономически добре развито и духовно богато, Аджар става център на нахия (община), включваща 64 села.

Жителите му имали „специална” закрила от султана. Можели да вдигат високи каменни къщи, да градят училище и църква, да настилат улиците с калдъръм, да правят чешми, да носят оръжие, да развиват книжовна дейност… Поминъкът им бил типичен за онова време - абаджийство, розопроизводство, скотовъдство…

Връх Кадрафил в Сърнена Средна гора, обвеян с легенди и митове, бдял като орлица над селото. Там е лобното място на Хаджи Димитър. Селският даскал Гено (Георги) често разказва на своите 13 деца за славния и трагичен път на юнашките чети. С особено вдъхновение говори пред тях за простреляния войвода, пренесен от трима свои другари до върха и оставен в колибата на местен овчар.

Пастирът превързвал раните му, хранел го, поил го, но на третия ден, през август 1868 г. кръвта му изтекла и той отлетял към небето. Погребват го на връх Кадрафил, а до гроба му издигат малък каменен обелиск… Осемгодишният Владимир силно се впечатлява от разказите на своя баща.

През 1880 г. родолюбци пренасят костите на Хаджи Димитър от върха в селото и ги погребат в двора на храм „Свети равноапостоли Петър и Павел”. Този чисто човешкия акт е отбелязан с паметна плоча на църквата и дописка във вестник „Марица”.

Откривайки следите на своя син, майката на Димитър войвода Маринка Асенова заминава за с. Аджар. Било е зима, леден вятър вдигал снега от земята и го трупал на преспи, засипвал пътя й, скривал слънцето. Баба Маринка успяла да стигне до близкото село Домлян.

Там изчакала да донесат костите на сина й. Пак там разпознала черепа му по избития зъб, поклатила съкрушена глава и изрекла през сълзи: „Да, това е синът ми!” После задянала костите на гръб, поела през полето, бяло като покров и ги отнесла в Сливен, където били препогребани в църквата „Свети Николай”.

Родоначалник на Серафимовци е спахи Видул от пловдивското село Кочмаларе (днес Отец Паисиево), а брат му спахи Тодор, говори се, слага началото на рода на Апостола на българската свобода Васил Левски. Понеже Видул бил буйна глава, турците рано му „светили маслото”. Руси, единственият му син взел майка си и избягал в с. Аджар. Купил къща и свил семейно гнездо.

В средата на своя живот, синът му Стойко решил да се посвети на Христа и заминал за манастира „Св. Георги Зограф” на Атон. Заедно с подстрижението, Стойко приема монашеското име Серафим и така оглашава фамилията на всички свои наследници.

С него бил по-големият му син Георги, който най-напред в Хилендар, а по-късно в Атина, учи гръцки език и черковно пеене. След като натрупал достатъчно знания, той се върнал в селото като учител - даскал Гено, бащата на Владимир Серафимов.

Аджарци се обръщали почтително към него с „Даскал Гено” (Георги), не само заради учителската професия, а преди всичко заради голямото му сърце и готовността да помага на хората. От личната му библиотека се ползвали всички, които могли да четат. Той подпомага финансово издаването на книгите на Райно Попович, Ботю Петков, Христаки Павлович, Сава Радулов, Иван Богоров, Петко Славейков…

Даскал Гено е баща на 13 деца, 11 от които остават живи и здрави и заемат свое място в живота. Сред тях има учители, свещеници, читалищни деятели, офицери, розовари, търговци. Владимир Серафимов расте в многолюдна и подчертано родолюбива семейна среда. Не може да се твърди със сигурност, че е имало срещи между даскал Гено и Васил Левски в качеството им на братовчеди, но децата са запазили спомен за посещение у тях на въоръжен калугер, както и за забраната на баща им да стават нощес и да влизат в одаята за гости.

И днес съществува скривалище в къщата на даскала, направено преди Освобождението на България от турско робство, каквито отсъстват в старите аджарски домове. То е свидетелство за посещения на комити и революционери.

От историята знаем, че в своите срещи с българи от Троянско, Апостолът се е представял за търговец от Аджар. Владимир учи в училището на своя баща до 14-годишна възраст, след това продължава образованието си в гимназията на гр. Смирна (Измир).

Водени от революционния комитет, създаден от Васил Левски, аджарци вземат масово участие в Априлското въстание през 1876-а, а през 1877-1878 г., по време на Руско-турската освободителна война, селото е разграбено и опожарено от отстъпващите орди на Сюлейман паша.

От 1200 къщи оцеляват едва 100. Много жени, деца и старци изтляват в пепелта, 680 мъже са обезглавени, а хиляди други напускат домовете си. Историците сравняват трагедията на Аджар с клането в Батак.

Няколко месеца след войната Владимир Серафимов се връща в село. Първото, което узнава е, че баща му е съсечен на училищния праг. Гледката пред младият момък е поразяваща - село превърнато в пепелище, което не прилича по нищо на онова, в което той е роден. Изгорени са Сопот, Карлово, Калофер и десетки други в Горна Тракия и Средна гора. Отнет е живота на 17 500 души, брой съизмерим със загиналите войници в Руско-турската освободителна война. Изпепелени са 40 000 къщи, 180 църкви и 120 училища.

Седнал до гроба на баща си, младият Владимир се пита, защо тъй злостно постъпва съдбата, каква е отговорността на войника, коя е причината за необмисленото нахлуване на генерал Гурко на юг от Стара планина и необяснимото му оттегляне след това в Балкана?… Тази картина, нарисувана с пепел и кръв, и тези разяждащи съвестта питанки, оказват силно влияние при формиране мирогледа на бъдещия военен. Вероятно те са причината, години по-късно, той да победи себе си и да спре подобна сеч в Родопите.

***
След Освобождението Владимир Серафимов завършва Военното училище в София с отличие и дар към дипломата си „Сабя на честта”. На 30 август 1883 г. получава първото си офицерско звание - подпоручик. Две години след това е изпратен за командир на пристанищната рота в Русе, а на 6 септември 1885-а Княжество България и Източна Румелия се обединяват.

Съединението хвърля в смут балканските ни съседи. България става твърде „голяма”. Високата порта също е недоволна и в очакване да ни нанесе съкрушителен удар, ние изпращаме армията си на югоизточната граница. Ала не турците, сърбите ни нападат, използвайки факта, че в този момент на запад от София имаме само патрули.

Започва Сръбско-българската война (1885). България е отново на кладата. Нашите войници извършват чудо - стоварени в Белово, докъдето стига жп линията от Одрин, продължават пеш към София и за две денонощия стигат до Сливница и Драгоман. Движат се в колона по трима, за да могат двамата отстрани да придържат другаря си в средата, който едновременно е вървял и спял, а после се сменявали.

Сръбско-българската война е бойното кръщение на младия и надежден офицер Владимир Серафимов. Той прави впечатление не само със своята външна опрятност, със задълбочените си познания по военно изкуство, а преди всичко с мъдростта и решителността, с които влиза в боя.

Като командир на пета рота от Пети пехотен дунавски полк, подпоручикът участва в сраженията за Сливница, завземането на Пирот и освобождаването на Градишница. Смелите действия и храбростта му са възнаградени с орден „За храброст” IV степен.

На 24 март 1886 г. Серафимов е повишен във военно звание поручик и е изпратен на служба в 9-и пловдивски полк. През 1904-а става подполковник. Видял в него истински войник с висока интелигентност и респектиращо поведение, княз Фердинанд го кани за свой адютант. Серафимов намира благовиден предлог и отказва височайшето предложение: „Не мога да стана салонен офицер. Аз съм войник и ще си остана такъв!”

Войнският дълг го изпраща през следващите години на служба в различни български гарнизони. В Пазарджик среща своята голяма любов - Елена Кацарова и се жени за нея. От брака им се раждат пет дъщери и един син. За съжаление момчето, неговата мъжка мечта, умира ненавършило две години. Надеждата му да има наследник, комуто да подари „Сабята на честта”, не го напуска до края на дните му. Макар и на 56 години той става баща на последното си дете, момиче - Лиляна, на която дължим много за Серафимов като баща.

„Запомнила съм го строг, но добър и справедлив човек, разказва Лиляна Тотева. Имаше приятен баритон и често пееше български и руски песни у дома. Приятно се живееше с него. На всеки празник или семеен случай, той поднасяше цвете на мама, а нас обграждаше с бащинска обич. Караше ни да изпитваме чувство на сигурност, закрила, респект. Помня го един такъв хубав, като старо злато, спретнат, със стегната походка, с прям и много силен поглед. Само като ме погледнеше, аз заставах „мирно”…

През всичките години след Освобождението, наш национален идеал е да обединим българските земи в една обща държава. Полагаме изключителни грижи, неимоверни усилия, но това не се случва.

Несправедливите внушения на великите сили по Източния въпрос, решенията на позорния и убийствен за нас Берлинския конгрес от 1878 г., разпокъсал Сан-Стефанска България, имперската политика на Високата порта към Македония, Родопите и Тракия, вътрешнодържавните противоречия не помагат, напротив, осуетяват постигането на този велик идеал. Дори пролятата кръв по време на Илинденско-Преображенското въстание от 1903-а не е в състояние да ни обедини.

***
В навечерието на Балканската война Серафимов е вече полковник. Българският народ приема избухването й през 1912 г. като празник, без да съзнава, че тя може да се окаже най-кървавата война в човешката история до този момент.

Празничното чувство, завладяло мало и голямо, е извикано от надеждата Първата балканска война да осъществи жадувания блян - национално обединение. Професори от университета, учители от училищата, лекари от болниците, селяни, работници, занаятчии от всяко кътче на страната обличат мундир и стават част от армията, която трябва да сбъдне общата ни мечта.

Аналогично е положението и в Средногорието. След обявяване на мобилизацията, сформираният през 1889-а 21-ви средногорски полк за няколко дни нараства от две на четири дружини. За негов командир е назначен полковник Владимир Серафимов. А задачата - да пробие турските части в Родопите като унищожи Тъмрашкия клин, след това да настъпи на юг, да прекъсне железопътната линия при гара Бук и да ликвидира частите на османската армия в Северна Гърция.

Вестта за началото на войната сварва полка под Чепеларе. „Драги войници и офицери, настъпи дванайстия час. Родопа, този свещен център на нашата обич и скръб, сигурно ще стане наша Голгота, но аз вярвам, че от нея ще се види Възкресението на България. С нами Бог!…” След пламенната реч на Серафимов, средногорци поемат в определената им посока.

Пътят на полка е победоносен. На 7 октомври е превзет Девин - върхът на Тъмрашкия клин, по-късно са овладени Смолян, Райково и Устово. В 10-дневните боеве турците загубват важни селища в планината. Преди да поеме към Беломорието, до полка застават доброволческите чети на Стефан Калфа, Иван Ботушанов, Христо Чернопеев и Пею Шишманов…

За да спре дързостта на българите, турското командване дислоцира седем полка и три батареи от корпуса на Явер паша между Смолян и Рудозем и задейства плана за война в Родопите, изработен от началник-щаба на армията Изет паша през 1909 г. Този план разчита изключително много на местното мюсюлманско ядро, създадено преди войната, предимно от българи мохамедани, служили в армията на падишаха. За тяхното ефективно включване във военните действия са доставени 10 000 пушки-мартини.

При обявяване на войната Военният министър Назим паша, който е и главнокомандващ армията, заповядва: „Нападението да се извърши едновременно от всички страни. Да бъде самоотвержено, съпроводено с терор до свирепост, така че още първия ден да настъпи паника в българските земи. Щом се премине границата, да се сформират и изпратят летящи отряди - конница и башибозук от граничното мохамеданско население и от мюсюлманите в Южна България, които да палят и секат всичко по пътя си!…”

На кота 1311 (връх Кавгаджик), на 12 км южно от Смолян по пътя за Рудозем, положението е критично. Вали дъжд, който спорадично преминава в сняг. Току-що заели позиция, войниците на полк. Серафимов са мокри, гладни, уморени, ненарадвали се на свободата, която дарили на среднородопските селища. Таборите на Явер паша напредват. Съотношението на силите е едно към три. 21-ви Средногорски полк има в състава си 5000 единици, а турските части - 15 000.

В този момент командването на дивизията в Асеновград, начело с полковник Димитър Гешев, преценява, че е най-добре средногорци да се оттеглят от освободените селища, да се укрепят на позиция край Рожен, където минава границата между България и империята и там да посрещнат турската атака. Гешев подписва заповед да се отстъпи.

По повод на нея Владимир Серафимов заявява: „Да се оттегля? Не! Никога! Аз няма да отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител! Нито крачка назад! На току-що освободения роб робството не ще върна пак. Вярвам в несломимата мощ на 21-ви средногорски полк. През трупа ми трябва да се мине, пък тогаз!…”

Отказът да изпълни заповед на висшето началство е безпрецедентен случай в историята на българската армия. Едни оправдават постъпката на полк. Серафимов не с логиката на разума, а с порива на сърцето, втори говорят за звездния миг на пълководеца и последвалия го емоционален взрив, трети го обвиняват в неподчинение и цитират военните устави, според които неизпълнението на бойна заповед се наказва със смърт. Къде е истината?

Отговорът на този въпрос дава самия Владимир Серафимов в дневника на полка. За денят 20 октомври 1912 г. той пише: „Взех решение да задържа противника на кота 1311, защото бях сигурен, че ако отстъпя височината, положението на 21 средногорски полк ще стане крайно опасно, а българското население в Устово, Райково, Смолян, Чокманово, Смилян и другите селища по направлението, ще бъде унищожено”.

Днес, от дистанцията на цяло столетие, е лесно да кажем: така е мислил полковникът, като такава е виждал бойната обстановка, така е действал. Той е висш офицер, с глава на раменете, участник в не една битка, има право на собствено мнение.

Да, но когато става дума за изхода на една цяла война, за съдбата на един полк хора, когато е заложена мечтата на цял един народ, историята трудно приема подобни съждения. И все пак, историята е история, за да бъде опровергавана. Такива съдбовни решения са по силите само на смелите личности и на големите пълководци.

***
И 21-ви средногорски полк не отстъпва. Вместо да подсигури гърба си, той тръгва с „голи” гърди срещу оръдията на Круп в ръцете на триж превъзхождащата го турска армия. На 19, 20 и 21 октомври 1912-а, на връх Кавгаджик (Средногорец) започват тридневни боеве за свободата на Родопите. Свобода след дълги пет века робия и още 34 години след останалата част на отечеството. Боевете са аналогични на Шипченските от Руско-турската освободителна война.

Отбраната на кота 1311 е поверена на Втора, Трета и Четвърта дружина. Заедно с тях е и цивилното население от Аламидере и Фатово, както и последвалите ги селяни от Девин, Широка лъка, Стойките, Смолян и Райково. Загубили всичко предметно в своя живот, останали само с ризата на гърба и голямата си мечта в сърцето, те превозват муниции, разнасят продоволствия, копаят окопи, варят чай.

Срещу бранителите на Кавгаджик се изправят шест табора редовна войска и една скорострелна батарея, съпровождани от многобройна доброволно или насилствено привлечена сган.

Независимо от вражето превъзходство, полк. Владимир Серафимов вярва и е твърдо решен в победата. В бойната заповед от 20 октомври той пише: „Дружинните и ротни командири и всички началстващи лица, със своя личен пример да вдъхват смелост в подчинените, българското „Ура!” да се носи в гръмлив глас през време на действията, а полкът да е наясно, че няма връщане назад, преди да изпълни своя дълг пред царя и отечеството! Пред нас е славата и безсмъртието!…”

Оркестърът, чийто капелмайстор е известният по-късно маестро Георги Атанасов, свири сигнал за атака. Възседнал белия си кон, Серафимов изважда сабя, прекръства се и командва: „Напред! С нами Бог!”. Под звуците на „Шуми Марица” той повежда дружините в атака. Мощно „Ура” и „Напред на нож” разтърсва Родопите. Това е гласът на славния български воин, презрял живота, дошъл в земите на Орфей да спаси своите братя от поругание и смърт.

Полковник Владимир Серафимов е на бойното поле през цялото време. Ту е при войниците, ту при цивилните. „Момчета, виждате - отпреде аскер, назаде - срам, отгоре - дъжд и сняг. Ние не сме дошли да умрем, ние дойдохме да победим!” Дава кураж и на едните, и на другите. На 20 октомври дъждът преминава в сняг, става много студено, но той забранява да се палят огньове.

Средногорецът Тодор Демирев от Чепеларе разказва: „Серафимов изглеждаше внушителен и благороден. Беше като баща за войниците и младите офицери, тъй като се отнасяше бащински с тях. Мустаците му бяха гъсти и бели. На ръст беше среден. Не спираше да съветва офицерите да бъдат внимателни с властта и населението.”

Такъв е останал и в паметта на хората от поречието на Черна и Арда. Участници в сраженията на връх Кавгаджик си спомнят, че турците убиват два от конете, на които се появява полковникът, но той остава жив. Башибозукът го нарича „шейтан” (дявол), тъй като куршум не го лови.

В най-критичния момент на боя Втора дружина на 21-и Средногорски полк се явява почти в тила на противника и с точния артилерийски огън принуждава неприятелските оръдия да замълчат. Еверпашовите части са объркани. Сметнали, че е дошло подкрепление за българската войска, започнали да отстъпват.

Привечер, на 21 октомври, отстъплението прераства в бягство към село Палас, днес Рудозем. На стрелковите позиции и в окопите остават оръдия, пушки, снаряди, оборудване… И човешки трупове. Ознаменувано е началото на края. Серафимов разпорежда Първа дружина и четата на Стефан Калфа да стигнат гара Бук и да взривят железопътния мост, за да спрат оттеглянето на турските войски от Македония. Изпраща „летяща” рота дълбоко във вражите позиции за разузнаване и отваряне на победоносния път на полка към Бяло море…

Извоюваната победа е резултат от храбростта на войниците, на доброволческите чети, на населението и кръвта на 75 български мъже, оставили кости пред олтара на Родопите.

Победата се дължи и на безспорните командирски умения на полковник Владимир Серафимов, на таланта му да оценява обективно военната обстановка, да организира разузнаване и разчитане на плановете на противника, да прегрупира и съсредоточава силите там, където е най-необходимо, да дирижира боя, като водач на атакуващата колона.

Днес можем само да гадаем, какво е било в мислите и душата на полк. Владимир Серафимов, когато отказва да изпълни заповедта на дивизията и поема цялата отговорност върху себе си. Жива е била все още картината на изпепелените Свежен, Сопот, Карлово, Калофер и още десетки села през 1877-а, след отстъплението на отряда на генерал Гурко.

Той е знаел със сигурност, че оттеглянето през октомври 1912 г. ще доведе до опожаряване на много селища в Родопите, до избиване на хиляди деца, жени и старци. И нещо изключително важно, Турция ще осъществи вековната си жад да сложи край на българщината в Родопите. Но…

Не след дълго, на 14 ноември 1912-а във Фере (Гърция), плененият Явер паша заедно със свои 10 хиляди войници, проявява офицерска доблест и признава качествата на българската войска: „Това е ураган, който може да се повтори при едно замахване на сабята на командира. Забележителна е боевата подготовка… Мене ме учуди съзнателността и интелигентността на българския войник…”

Месец октомври на 1912 г. запечатва завинаги върху сърцето на Родопа спомена за героичния командир и светъл човек Владимир Георгиев Серафимов, който успява не само да гарантира свободата на българите християни, но и да привлече българите мохамедани на своя страна. Нито една пушка-мартина от доставените 10 000, не гръмва срещу 21-ви средногорски полк. Всички „железа” остават „при нозе”.

В своя заповед Серафимов разпорежда: „Да се вземат крути мерки за прекратяване на мародерството из помашките села, като заловените мъже и жени се наказват най-строго. Да бъдат издадени свидетелства на бедни помашки семейства от с. Долно Райково да се снабдяват с храна от село Смилян. Жените, децата, старците, имотите на това население да се пазят като на всички останали!” Тази добрина намира отклик и по-късно, в самоволното движение на българите мохамедани за връщане към християнската вяра.

За триумфа му през 1912 г., полк. Серафимов е трябвало да бъде повишен в чин генерал. Но това не се случва. Висшето командване не може да преглътне непокорството му в началото на войната. Награден е с предпоследната офицерска степен на ордена „За храброст”. В мотивите, все пак е записано, че „благодарение на неговата лична намеса противникът е принуден да отстъпи в панически страх”.

Интересните моменти от живота на Владимир Серафимов не свършват с победата на Средногорския полк в Родопите. Той взима дейно участие и в Първата световна война, като командир на Първа бригада от Осма тунджанска дивизия.

Тук отново се проявява като опитен стратег и смел командир, особено в боевете край село Чеган и завоя на река Черна. Заради заслугите му Министерството на войната предлага да бъде повишен в чин генерал, но полковникът категорично отказва: „Когато спасих Родопите и бях на върха на славата си, не бях произведен генерал. Нека си остана полковник, както ме знаят и обичат хората, за разлика от всички онези генерали, за които народът никога не е чувал”.

***
След края на Първата световна война полковник Владимир Серафимов излиза в пенсия. Името му е обвеяно със слава, но душата му е съкрушена и празна. Защото българският национален идеал не е осъществен, въпреки победите и въпреки жертвите. Серафимов е кавалер на множество ордени и медали: Орден „Свети Александър” ІІІ с мечове по средата с корона, Командирски кръст, ІV степен без мечове с корона, Офицерски кръст, V степен без мечове, Кавалерийски кръст, Народен орден „За военна заслуга”, ІV степен, Офицерски кръст, орден „За заслуга” - сребърен, за заслуги в мирно време, руският орден „Свети Станислав” - ІІІ степен, австрийският военен кръст „За заслуги”, подарен му от император Франц Йосиф за участие в Първата световна война, персийски орден „Лъв и слънце”…

На 26 юни 1932 г., по повод 20-годишнината от паметните боеве на връх Средногорец, в прогимназията в Устово се основава инициативен комитет за издигане паметник в прослава на падналите герои през октомврийските дни на 1912 г.

В поканата до Владимир Серафимов за полагане на основния камък на мемориала, за 31 юли същата година, е записано: „С Вашето присъствие на това скъпо за родопчани тържество, ще ни направите голяма чест и ще покажете като доблестен военачалник, как да тачим паметта на онези, които тъй самоотвержено водихте в онези паметни боеве, и които поднесоха в дар пред олтара на отечеството най-скъпото - своя живот…”

През лятото на 1932 г. Владимир Серафимов е посрещнат в Родопите като герой-освободител. Окичен с цветя от главата до петите, той е носен на ръце с бурни възгласи: „Да живей!” и „Слава!”

На кота 1311 спира пред знамето на 21-ви средногорски полк и дълго го целува, плачейки в знак на лична признателност към паметта на своите момчета. Побелелият от слава и мъка герой плаче за 75-те останали „вечна стража” на „Родопската Шипка”. Плаче, защото не са живи да видят с каква любов и преклонение говорят родопчани за тяхното дело, възкресило Родопите от пепелищата на петвековното робство.

За жалост това е последното пътуване на полковника в този край. Участвайки в полагането на основния камък на мемориала на връх Средногорец (преименуван на славния полк), той се прощава с голямата планина. Когато се връща в София, споделя пред жена си Елена Кацарова: „Все едно живея втори живот, като виждам как хората тачат тази епопея.”

Полковник Владимир Серафимов не доживява откриването на паметника - умира на 7 април 1934-а, а той е открит на 12 август, на неговия 74-и рожден ден. В акта за освещаването му е записано: „Тук, на това място през дните 19, 20, 21 на месец октомври 1912 г., 21 средногорски полк разби турските пълчища на Явер паша, три пъти по-многобройни от българските войски, освободи този край от турско робство и го приобщи към отечеството. Нека този паметник, въздигнат по инициатива на родопчани и при щедрите дарения на мнозина родолюбиви български граждани и учреждения, буди удивление за безпределната любов на покойниците към Майка България, служили достойно и изпълнили своя дълг към Цар, Род и Родина. Вечна памет на падналите герои! Слава на живите борци!”

На този паметен ден присъстват 12 000 души. Няколко месеца след това, село Аламидере е преименувано на Полковник Серафимово.

Владимир Серафимов е почитан от родопчани като герой-освободител. Той отказва да изпълни заповедта на висшето началство от дивизията, към която се числи 21-ви средногорски полк, не отстъпва от селищата, на които сам е донесъл свободата, повежда полка в настъпление и спасява южната част на България от разорение и клане.

Победата му на 21 октомври 1912 г. на връх Кавгаджик, по блясък за нас равна на слънцето, е записана със златни букви в българската военна история.

Герои от ранга на Владимир Серафимов ни карат да се гордеем, че сме родени и крачим по тази благословена земя. Когато стоим пред бронзовия му паметник в центъра на Смолян или пред мемориала на „Родопската Шипка” си спомняме, че България не принадлежи само на миналото, нито само на настоящето, нито само на бъдещето, тя принадлежи на всички времена. Като неотделима част от цивилизацията, родината ни отдавна е станала частица от вечността.

ноември 2019 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

БАЛЧЕВ, Вл., Единадесетото дете на даскал Гено, Марица, Пд., № 63, 22 авг. 1991.
ГИНЕВСКИ, Хр., Полк. Серафимов не се подчини и спечели, Марица, Пд., № 421, 26 окт. 1992, с. 6.
ЗГУРОВ, Т., Щрихи за непознатия Владимир Серафимов, Родопски вести, См., № 194, 5 окт. 1995, с. 1-7
ЗГУРОВ, Т., Извоюваната свобода, С., 1996, с. 77-124.
КАЛОНЧЕВ, Д., Завинаги полковник. Участието на полк. Вл. Серафимов в Балканската и Първата световна война, Отечество, С., 1982, № 18 с. 26-27.
КАЗАНДЖИЕВ, Св. Полковник Вл. Серафимов: Мислех за жените и децата, които щяха да бъдат изклани, Отзвук, См., №180, 20-27 окт. 1997, с. 9.
КАЗАНДЖИЕВ, Св., Родопската Шипка напомня за подвига: На 21 октомври 1912 г. полк. Серафимов изсича тук със собствената си сабя знака на Свободата, Дума, С., № 296, 30 дек. 2009, с. 25.
МАЙОРОВ, Г., На 21 окт. 1912 г., полк. Серафимов бе героят в сражението, което символично наричаме Родопската Шипка, Бълг. Армия, С., № 12 804, 21 окт. 1991.
НЕНКОВ, П., Завинаги полковник! 150 години от рождението на полк. Вл. Серафимов - освободителят на Родопите, Военен глас, С., 2010, № 9 с. 31-32.
ПЕЧИЛКОВ, Ан., Славният командир, Родопски устрем, См., № 123, 21 окт. 1982 .
ТОТЕВА, Л., Спомени за моя баща, Родопи, С., 1972, № 9, с. 9-10.
ТОТЕВА, Л., Достоен воин и гражданин, Родопски устрем, См. № 123, 21 окт. 1972.