Георги Георгиев

Тъжна беше днешната ни среща с поета Власо Власов. Както и друг път, се видяхме в преддверието на Софийската градска библиотека пред книжарския щанд на Катя Желязкова. Всъщност тя продава книгите, а собственик е литературният критик Луко Захариев. Защо съм запомнил точно тази среща, когато редовно се виждахме с Власов там. Ще разбера, като слезем в мазето. Там на чаша вино ще узная, че вчера поетът е имал рожден ден, а е бил не на празник в семейна и приятелска среда, а на гара Томпсън във фургона заедно с двете кучета, с които охраняват колите на богаташите.

Как да е весел, питах се аз, когато е нощен пазач и получава дребни пари, които не стигат да си плати осветлението, отоплението и водата, а с какво ли посреща другите потребности. Какъв е този български преход, който направи поетите излишни, захвърли ги по фургони и охранителни будки! Всъщност това беше социално изригване, което затрупа на дъното духовните дарования, а отгоре изплуваха алчните и повратливи двуноги.

Поети като Власов се запиляха в периферни ветрилници, а грабливите влязоха в банки, офиси и учреждения. Преди войната в България имаше сто хиляди овчари, които пасяха осем милиона овце, а сега има повече от сто хиляди пазванти, наречени бодигардове, които пазят ограбеното от народа богатство.

Опитах се с първата глътка вино да се пошегувам, че и генерал-щабният офицер днес е частен куриер, но не се получи нищо, защото една свита до един стадион армия не би могла да има хиляди офицери. Друг е въпросът с талантите, които творят за човешките души и не бива да остават зад борда.

Кой се стреми да пресуши духовния океан, да унизи създателите на красота и естетически ценности? Защо някога поезията е била необходима и в дворците, и на улицата, а днес създателите й са на социалното дъно?

Ето как се завъртя разговорът ни с Власо на масата без покривка там, в заведението, където се отбиват поети и други техни събратя. Виното и мезето са от мене, а думите - от поета. Но както и друг път, той е вглъбен в себе си. Такава е неговата порода.
Сам писа:

Не мога да освободя душата си
от болката на хората, на всички твари.

Изострени са рецепторите на поета. Той не отминава нито едно чуждо страдание. То се трупа в душата му. Тя не го изхвърля навън, а го сгъстява, докато се роди затрогващ стих. Той знае, че акумулирането на страдание го погубва, но е безсилен да бъде безразличен. Има друг вид човешки същества, които дори от болката трупат благинки, но уви, такъв е животът.

Пием за отминалия рожден ден и настъпилата 1998 г., но вместо в мечти потъваме в спомени от приятелските и семейните общувания през изминалите години. В съседство на бул. “Раковски” е сградата на бившия Икономически институт. Спомних си и разказах на Власо за изпит по международно право при професор Михаил Геновски.

Като отговорих на въпросите, той ме остави за обществен застъпник, уж ще съгласуваме заедно оценките на изпитваните задочници. След това той ми разказа, че някога живели в обща квартира със Сергей Румянцев. Минало известно време и поетът се завърнал в родното село Блъсничево. Въртял се безпаричен в читалището. Хрумнала му идея и се обърнал с римувана молба към Александър Стамболийски, министър-председател тогава:

В тия дни на безпаричие
и на студено безразличие…
захвърлям всякакво приличие
и се обръщам къмто Вас…
И как бих срещнал с акламация
какъвто пост да е в някоя легация…
(Дори метач)

Стамболийски поставил върху молбата резолюция: “Вместо писар в някоя легация стани поет на своята нация”. Освен това включил Сергей Румянцев в делегация, която водел в чужбина.

Моят преразказ на чутото от професор Геновски едва ли можеше да утеши безпаричния приятел, но пихме още по едно вино за здраве и нови приятелски срещи.

Ще се върна назад във времето, когато преминах на щатна работа в армейския вестник (1962 г.). Имах хоби. Стремях се да изчитам всяка нова стихосбирка на млад поет, най-вече от библиотека “Смяна” на издателство “Народна младеж”.

Ако творбите ми допадаха, си позволявах да се обърна с кратко лично писмо до автора. Няма да забравя задоволството, което изрази Георги Братанов, когато го срещнах на площад “Славейков”. Водеше го съпругата му. Тя ме представи и слепият поет възкликна, че още пази моето читателско писмо.

Пиша това, за да споделя какво ме впечатли, когато прочетох първата книжка на Власо Власов “Свети само слънцето” (1965 г.). Това беше нейната зрелост, тематично разнообразие и близостта на стиховете до моите мисли и чувства. Бях на 33 години, а Власо - на 29.

Неговите кратки послания ме караха да мисля, видях сродна душа по възгледи за живота и света. Запомних името на Власо и започнах да чета поместваните тук и там негови стихове, после се срещнахме трайно в службата с пагони. Станахме приятели с него и съпругата му, поетесата Елена Славова.

Поезията на Власо не само “лекуваше сърцето ми с нежност”, но и ме зареждаше с творчески порив. Допадаха ми оригиналното му мислене и категоричната му позиция.

Един праисторически вятър
разделя хората на две:
на безобидни, на безлични,
без свое мнение и глас,
и личности, които мислят -
сред тях бих искал да съм аз.

Седем години след първата стихосбирка”Профиздат” даде път на втората книга на Власов “Което имам”. Третата стихосбирка излезе във Военното издателство през 1976 г. със заглавие “Ръкавът на бурите”. Тя пресъздава с размах безсмъртните образи на учителя Петър Бонев, водач на Априлското въстание в Панагюрище, на мъчениците Спас Гинов и Кочо Честименски, на освободителите на Перущица.

Вдъхновеният поет ни дарява с творби, достойни за извоюваната петдневна свобода след петстотин години робство. Вижте какво ни казва роденият в Перущица поет:

Ако повикам името си,
ще ми се обади върхът.
Ако върхът повика името си,
ще му отговоря аз.
Аз и върхът сме с едно име -
горе над Перущица -
в издръжливия унес
на слънцето.
(Връх Власевица)

Предан привърженик, а вече и един от отговарящите за развитието на военно-родолюбивата литература, се зарадвах на тази стихосбирка. Поетът казваше своя дума за приятелите от армията. Трогателни са стиховете за падналите в мирни дни матрос Стефан Димитров, пожертвал се, за да спаси кораба и другарите си, и загиналия млад летец Чавдар Джуров. Власо възпя подвига на ефрейтор Паскалев, взривил вражеския бункер и осигурил настъплението на другарите си през 1945 г. Стихосбирката има ясно послание:

Все едно къде си -
в самолетна кабина, в танк или просто
на поход -
твоята ръка може с един жест страшни рани
да нанесе,
но по-важно е, че пак тоя жест е всъщност
преграда пред всичко, което е страшно…

Заслужено стихосбирката беше отличена с награда от Министерството на отбраната.

Един ден преди 24 май 1976 г., когато книгата беше в книжарниците, Власо ме взе от министерството и тръгнахме към армейския клуб. Похвалих композицията на стихосбирката, спрях се на някои отделни сполуки, но това сякаш не го интересуваше, не премахна сянката на печал от лицето му. А утре е празник.

Като седнахме на масичката до прозореца, той сподели, че предния ден си е отишъл трагично приятелят му Христо Банковски. Познавах поезията на този даровит творец, но не знаех, че са почти набори и близки. Още в първата си стихосбирка Власо Власов посвещава стихотворението “Оптимизъм” на Христо.

Той пише, че “духът му е закален в оптимизъм и не признава дълга скръб”. Но ето че трагичният край сякаш опровергава оптимизма на приятеля. Цяла вечер Власо ми говори за поетичните достойнства на Банковски.

В късното лято на 1981 г. Власо дойде весел при мене в издателството с книгата си “Билет за утре”, издадена от “Български писател”. В тази творба четирийсет и пет годишният поет открива истини, които държи да ни каже, защото дори да иска да умре, не може, събрал е премного дългове: дължи любов на двете си дъщери, дължи любов на майка си за самотата є, дължи любов на всички жени, които е обичал, и най-важното -

Дължа присъствие на времето,
защото то е в мене.

Той още по-ясно е разбрал, че е най-сам, когато плува в плитчините, защото тогава ходилата страдат от ръбести камъни, а слънцето с безпричинна любов го изгаря.
И още нещо:

Тогава
всеки може да ме изпръска с тиня,
да ми изкрещи, че му мътя водата…

Плодовита е тази година за поета. Издателство “Отечество” предложи на малките читатели документалната му повест “Обръч от парещи мечове”. А в края на 1981 г. във Военното издателство постъпи ръкописът му “Обещавам ти себе си”. Тази стихосбирка излезе бързо от печат и на 26 февруари 1982 г. Власов ми надписа шеговития автограф: “Ако не беше ти, аз щях да бъда далеч по-загубено момче”.

Тази книга е физиономична, защото е побрала ярки военно-родолюбиви и философско-граждански творби. Поетът търси свои изразни средства, своя поетика, прави ни съпричастни с парещите го размисли и вълнения. Той възпява подвига на Аспарух и Крум Страшни, ясновидството на Калоян. Поместено е космическо послание към Георги Иванов, обръщение към войнишките майки.

Книгата започва със стихотворението “Родина” и завършва с “Човекът”. И двете теми преминават от книга в книга в различни философско-поетични превъплъщения.

Свежи са чувствата, които вълнуват поета, когато се връща към своите войнишки години. Той изповядва, че не е запомнил нищо от умората, от тегобите, от горчилките. В “Откритие”, което е посветил на мен, той заключава:

Останало е само онова, което като златен прах
съм съхранил за себе си в годините.

Власов е завършил Философско-историческия факултет на Софийския университет, роден е в Перущица, известно време работи във военно списание. Тези факти обясняват донякъде тематичното му увлечение към историята.

Понякога предпочиташе епичните платна. Три са според мен сполуките му в поемата. Обичам епоса. Затова когато представи в нашето издателство своята книга “Слънчев вятър” (1986 г.), видях, че започва със “Самоотчет за свободата” - поема с пролог и двайсет и две песни. “Римски храм” от предишната му книга беше успешна историческа ретроспекция чрез мерена реч.

В новата поема отделните песни, които съставят цялата творба, започват от родния му град - “гнездо, от което излитат орли”, и продължават през времето и пространството на цяло Българско. Трагична е равносметката на свободата, която не може да умре с него, “а след мен, казва той, можеш само да растеш, да станеш по-голяма”.

С тази представително оформена стихосбирка ние отбелязахме петдесетгодишнината на поета. В нея той възпява националните герои и великото дело на Васил Левски. На Апостола е посветена едноименната поема. Тя не повтаря никой друг творец. Тя е лично виждане за неповторимия Апостол, за свободата, която извира като река от върховете, за да пребяга дългия път от камък на камък.

А горе на Балкана “белият сняг е като бяла риза на чистата душа на Левски”. Поетът представя срещата на двамата най-големи синове на България, родени в Карлово и Калофер, в мелница край Букурещ, макар че всички вятърни мерници са врагове на донкихотовците.

Власов вниква в драматизма на решението на Апостола да не поеме спасителния път за Букурещ, а да продължи гибелното пътуване за Ловеч. Ние вярваме на автора, когато заключава, че Апостолът пак ни е нужен, “защото днес ние отново сме роби - тоя път вече на себе си”.

“Слънчев вятър” съдържа цял раздел поетически очовечавания на зверове и други земни твари. Това не са басни за еднодневки и лъвове, кучета и лисици, врабци и змии. Ние се замисляме, когато кучето ни казва, че светът е добър само за силните, а лъвът изплаква, че затворен в клетката, не можеш да си дързък, горд и силен.

Нима не е права лисицата, казвайки ни, че вършим неща, от които и тя би се срамувала. Поетът ни внушава, че няма друга земна твар с толкова право на сила, с толкова гордо чело, с толкова мозъчни клетки, но човешкото предимство е “само това, че сме живи”.

Забягвам напред, за да кажа, че своето оригинално намерение да търси поуки от земните твари Власов завърши с успех през 2000 г., когато поетът Славчо Николов от Шумен му издаде самостоятелна стихосбирка - “Очовечаване на звяра”. Почетени са двайсет и пет твари и отново накрая съвсем новото стихотворение “Човекът”. За разлика от досегашните творби със същото заглавие тук авторът е безпощаден:

И макар да говореше, че е сам господар,
и че съди всички честно и строго,
проумях - той е най-страшния звяр,
ненаситен все още за кръв и за огън.

Как ли Власо би описал моята среща с дългия смок, с който се сблъсках тази есен, берейки шипки в околностите на Шипка. Зарадвах се на дебелото въже на пътеката пред мене и се наведох да го взема. То обаче бавно се размърда, преметна се в дъното на шипковия храст и обърна глава да ме погледне.

Най-големият смок, който съм срещал досега, с очите си сякаш ми рече - стари сме да се избиваме. Затриват се младите. Брадвичката, която беше в ръката ми, не се помръдна. Влечугото си отиде. Власо би намерил свое философско и поетично осмисляне и вероятно щеше да ни каже кой и защо изпраща младите да се избиват.

Вече стана дума, че през 1988 г. взех писмено интервю от професор Симеон Хаджикосев (тогава доцент). Поставих му между другото и нарочен въпрос: “Бихте ли оценили поетичните усилия на Власо Власов, който издаде три книги на военно-родолюбива тема?”.

Професорът се позова на една от най-убедителните стихосбирки - “Слънчев вятър”, и подчерта: “Поетът се стреми към по-уедрено символно баладично оркестриране на подбраните мотиви. Особено категоричен като постигнато поетическо внушение е вторият цикъл, в който Власо възсъздава страници от героичното минало на народа ни под формата на монолози на знаменити исторически личности”.

Относно директно военните стихотворения критикът отбеляза, че те свидетелстват, че опитите за интелектуализация на този тип поезия не са обречени на неуспех, когато са съпроводени от търсеща мисъл и чувство за мярка. “Интересен бестиарий (стихове за животни - Г. Г.), който се вписва успешно в търсенията на съвременната поезия, представлява предпоследният цикъл. Всяко стихотворение е посветено на отделно животно и по алюзивен път напомня за определени човешки качества, а последното е посветено на човека и предава завършеност на замисъла”.

Не мога да подмина две особено драматични стихосбирки на Власо Власов, събрали болката и страданието на поета - “Подарявам ви моето отсъствие” (1996 г.) и “Утре да дойде палача” (2000 г.).

Те са сътворени през демократичния преход след 1989 г. Тогава и външно, и по походка Власо се промени. Вътрешният му мир сякаш го направи друг човек. Той носеше тежкия си житейски кръст достойно, но социалният бич го шибаше безмилостно.

Такава беше съдбата и на други творци. Елена, съпругата му, има книга със заглавие “Предсказание за добро” (1984 г.). Какво ти добро. Тя се блъскаше за жълти стотинки на несвойствена работа, за да оцелява. А колко образно се беше изразила някога: “Обичам с огън да играя - знам, че вода ще ме спаси”.

Именно през тези трудни години Власов написа разтърсващи социално ангажирани стихове, които поставям до ярките поетични избухвания на Велин Георгиев, Валери Станков, Андрей Андреев и други техни събратя.

Преходът удари творците като гръм от ясно небе. Битието натисна и Власо безмилостно, изостри чувствителността му, но не разруши таланта му. На Бъдни вечер 1995 г. той писа: “Магарето се изпотява под самара си, а аз се изпотявам под езика, докато събера пари за хляб”.

Поетът отиваше към своята шейсетгодишнина, неизвършил грях, освен пред собствената си съпруга, която за него е “оня свят човек, за когото бях готов да гълтам хапчета, ако до три дни не намеря работа”.

Разлиствам “Утре да дойде палача”, която навремето раздадох на няколко приятели, за да изживеят и те моите вълнения. Тази тънка стихосбирка съдържа затрогващи творби. Белият стих, така типичен за поета, е отстъпил правото на класическа мерена реч, която някъде преминава в картечен огън. Поетът изплаква наранената си душа като молитва пред Бога.

Представянето на стихосбирката беше в салона на ул. “Граф Игнатиев” №4. Събрали се бяха много приятели и любители на Власовата поезия. Страстното и аналитично слово на Григор Чернев ни развълнува и зарадва Власо.

Като чета сега стиховете му, особено от последните години, усещам, че той по яворовски пише за болката си и иска да се освободи от нея. Или пък тя се усилва повече. Кой знае.

Някога събирах в архивите материали за книга, посветена на свързочния полк, в който служих. Попаднах на списък (от 1940 г.) на няколко младежи от Чирпан, между тях и Павел Матев, които постъпват в казармата.

Павел Матев, бъдещият голям поет, е отзован от ТПУ, което е свързано с полка, заради левите си убеждения, проявени в родния му град. Това първо запознанство и срещата ми с поета ми дадоха привилегията да разменяме по някоя приказка, когато се срещнем тук или там.

Така стана и на Бузлуджа, където той, вече доста остарял, прочете свое стихотворение. После се видяхме и аз похвалих последната книга на Власов “Утре да дойде палача”. Големият поет не беше словоохотлив, но беше точен: “Власов е мъченик на поезията”. Тези думи не са случайни. Павел Матев добре познаваше поета и човека Власо Власов. Той работи дълго време заедно с Лиза Матева в Българското национално радио.

Мъченик! Тази дума съдържа всичко. В битов план свидетел на истинските му мъки през последните седмици и дни беше само Елена Славова. Тя е свидетел на адските физически страдания и душевните терзания на Власо. Защо Бог го наказа толкова жестоко, когато той нямаше грях и вина към никого? А сам отдавна бе прозрял “най-страшната истина на света - един ден всеки сам и завинаги ще умира”.

Като споделих с Елена намерението си да напиша за Власо споменен портрет, тя беше лаконична, че образът му е осветен изцяло в стихосбирките му. И това е самата истина. Защото той твореше със сърце и душа.

Никога не прояви вкус към властта, още в гените бе лишен от глада на жребеца, обрекъл се беше на думите, с които възпяваше родолюбието и правдата, очовечаваше зверовете дори и внушаваше на хората обич и благородство.