Марина Кабанова

превод: Иван Антонов

***

Прости ми, вече същата не съм,
която леко в облаците скита!
Аз обикновена съм наяве и насън
и не разбрала жеравите как, защо отлитат.

За мене ти си моя път за никъде сега,
разбрах го много, много късно…
Иди си, остави ме, но понякога в нощта
долитай във съня ми - спомен, гост навъсен!

У мен отдавна жеравите същите не са.
А може би пък друга съм и аз? Не зная.
Но знам, че трябва в свойте небеса
те да летят, хоризонти да мечтаят.

И както в приказката с мъдрите слова,
напук на блюдото, лисицата и клюна,
те с полета си в своята висока синева
привличат ме със песните си да замина.

Ала забъркали ний свойта каша в странен зов,
се озовахме с теб в далечината немислима,
измислихме си приказката за любов,
но не прочетохме, че суета във нея само има.

ПЕРО

Летеше бялото перо,
откъснато от ятото в небето.
О, накъде? - сега не е ли все едно
дали на юг ще стигне с ветровете.

Летеше тихо, леко то
под облаците бели с горест
и не винеше никого - защо
съдбата не издига го нагоре.

И беше като първи сняг
последното му реене из синевата,
невидимо да бъде засега
отредила беше му съдбата.

Ала света ни озарило то,
над лабиринтите от пътища ни свети.
Летеше бялото перо
и на земята търсеше поета.