интервю на Мирослава Панайотова със Зденка Тодорова

- Какво ти дава сили в моменти на колебание?

- Интуицията! Когато имам колебание, доверявам се от малка на интуицията. Интуицията е моя пътеводител, който никога не ме е отклонявал от пътя по който, макар и зигзагите, продължавам да вървя доста стабилно. Даже и по време на пандемията, която още не си е отишла, интуицията ми подсказваше спокойно и без паника да гледам на нещата. Баща ми казваше, гледай философски на нещата. И така написах новата си книга. Усещах, че трябва да я напиша!

- Ти си родена в Цариброд, а живееш в София от дълги години. Липсва ли ти родния град и как оценяваш отношението на българското правителство към българите в чужбина и по-специално в Сърбия?

- За мен разстоянието от 60 километра между Цариброд и София е формално. По всяко време мога да тръгна от София за Цариброд и обратно. Аз отдавна съм изтрила от съзнанието си границата, която вече 100 години разделя българи от българи. Проблемът настъпи с ковид, когато границите се затвориха и станаха по-железни от тези през 1948 година. Хората се изплашиха, паникьосаха, притесняваха се за близките си, включително и аз за майка ми. Добре че всичко мина благополучно. Цариброд винаги ми е липсвал, когато съм извън него. Той ме зарежда с особена енергия. В него намирам упование за писане, изследване, снимане. А що се касае до отношението на всички правителства към българите в Западните покрайнини, нямам какво да кажа, освен че е конюнктурно и никога не е подхождало стратегически към съдбата на българите в Западните покрайнини. Няма политика, няма план, няма идеи как да се преодолеят и решат проблемите на хората. Всичко се разглежда на парче и в зависимост от конюнктурните интереси на двете държави.

- Знам, че никога не се отказваш от своите планове и цели, свързани с писане и популяризиране на малко известни факти от нашата история и култура. Какво според теб е нужно на човек, за да постигне успех на своето поприще?

- За да напишеш книга трябва не да я напишеш, колкото да кажеш, че си я написал и издал, а да кажеш нещо интересно в нея, да съобщиш за нещо ново, нещо, за което други преди теб не са писали. Читателите казват, че са научили нови неща от моите книги - за културно-историческото наследство по българо-сръбската граница, за църквите и манастирите в Западните покрайнини, за военните паметници там, за хората в Цариброд, за историята на този град, за оброчищата и свещените дървета. И, разбира се, за онова, което е карало хората да не се отказват от своите български корени даже и в годините на най-големия терор на крал Александър Карагеоргевич. Пиша и критикувам обаче и онези явления, довели до асимилацията в Западните покрайнини и най-вече в образованието. За да постигне успех един пишещ човек, трябва да има развитие. Да се стреми към висотите като алпинист, да търси все нови и нови неща и да вади неугасналите въглени от огромното ни културно-историческо наследство.

- Познавам те отдавна, но повечето хора те познават от телевизията и вестниците, където публикуваш своите статии. Какво не знаят хората за Зденка?

- Може би не знаят, че след написването на книгата „Посланията на оброчищата” започнах да поставям природата пред хората. Нещо, което нашите предци са го правили с ясната идея, че хората зависят от природата, а не природата от хората. И понеже надделяха онези, които водени от личните си цели на забогатяване, решиха, че са по-велики от природата, която ни дава вода, въздух, земя. И така природата беше съсипана. Сега си казва думата и се видя, че никой не е по-велик от нея. Ужасена бях, когато видях след наводненията в Сърбия и България плаващи острови от пластмаса по реките и язовирите. И после се чудим защо има епидемии, наводнения, катаклизми.

- Разкажи за новата си документална книга “Към Цариброд и за него” - за какво се разказва в нея, кои са участниците в описаните от теб случки и събития?

- Книгата трябваше да излезе през декември 2020 г., но поради епидемиологичните мерки отложих издаването й с няколко месеца, за да можем да я представим в по-нормални условия. В нея разглеждам ролята на знакови личности от българската история, свързани по някакъв начин с миналото на Цариброд. Всеки един от тях е оставил своя траен отпечатък върху историята на града. Това не са случайни хори, а титани на словото, изкуството, духовността, военното дело, музиката, журналистиката. Това са: Иван Вазов, Алеко Константинов, Учителя Петър Дънов, Лечителя Петър Димков, писателят Константин Константинов, художникът Георги Машев, капелмайсторът на 25-ти пехотен Драгомански полк Тодор Наумов, редакторът на в. „Български Запад”, Каран Дончев. Дълги години събирах информация за техния престой в Цариброд и всяка една глава, посветена на един от тях, е един вид разказ. Интересен е случаят с Георги Машев, който през 1915 година е изпратен за преподавател по рисуване в Царибродската гимназия. Там се забърква обаче в любовен скандал, в който е намесен и директорът, и се създава невиждана за онова време афера, в която се участва и изпратеният от София за мирови съдия писател Константин Константинов. Аферата приключва с началото на Първата световна война, иначе кой знае какво е щяло да последва. Или Учителя Петър Дънов, който през 1905 година пристига с влак от София в Цариброд, за да лекува един български офицер от 25-и пех. Драгомански полк. После го развежда из планините и възвишенията около Цариброд, за да го лекува по своя метод в хармония с природата. И успява да го излекува.

- Аз много харесвам твоите стихове, защото са доказателство за това, че българският език  може да живее и извън пределите на България, когато човек има желание да запази народността си. И не само това - ти не пишеш просто “за да се намираш на работа”, да използвам народния език, а само и единствено, когато имаш да кажеш нещо. Как мислиш, лесно ли е да останеш българин във време, когато голяма част от българите в България избират да не са вече българи?

- Аз пиша, защото имам вътрешна потребност за това. Пиша на български, защото това е моят език. Завършила съм образованието си в Цариброд на български език, баща ми е автор на българския буквар „Прозорче към света”. Завършила съм българска филилогия и никога не съм имала желанието да пиша на друг език. Темите, по които пиша, са свързани с българската история на Цариброд и Западните покрайнини. Това, ако го напиша на друг език, не знам как би прозвучало. Езикът е свързан с това, което сме и което са създавали нашите предци. Всеки може да се определя, както си иска, по-важното е какво има в главата му. Умен човек никога няма да каже, че е нещо по-различно от това, което са дедите му.

- Върху какво работиш в момента?

- Върху издаването на новата ми книга „От Цариброд и към него”.