Георги Георгиев

Често си задавам въпроса: кои от моите учители, преподаватели в Икономическия институт, командири и началници в армията, са оказали най-силно влияние върху мен.

И все повече стеснявам кръга на тези имена. Времето отвява нетрайното от трайното.

Когато бях курсант (1950-1951 г.) във Военнополитическото училище, чийто огромен плац опираше до северната стена на Централния затвор, взводният и ротният ми командир Георги Тасев и Никола Сариев бяха всичко за мен.

Симпатия будеше у нас старши лейтенант Сариев - образец на строевак, педагог, отличен оратор. С походка и самочувствие на офицер, той за нас беше и най-умният. Лейтенант Тасев беше строг и ироничен, справедлив и винаги ни показваше това, което изисква от нас.

Няма да забравя, че когато ни преподаваше урок по оръжезнание, не само говореше как да смазваме и почистваме пушката, автомата или леката картечница, но и постоянно търкаше с парче плат една или друга част на оръжието.

От тези мои преки командири за пръв път чух имената на велики пълководци и военни дейци. По стените на клуба и учебните стаи прочетох военни сентенции, които записвах и запомних.

На 28 април 1952 г. със заповед на военния министър армейски генерал Петър Панчевски бях назначен в един отдел на Генералния щаб. Началник ми беше полковник Петко Николов, роден в Чипровци, Монтанско.

Първото ми посещение в бойна войскова част стана на 1 май. Изпратиха ме в 62-ри общовойскови свързочен полк, резерв на главното командване. Полкът заемаше голям район в кв. “Лозенец”, където сега е хотел “Хилтън”. Така започна познанството ми с офицерите от полка - майор Маврудинов - командир, капитаните Стоичков и Пенчев, старши лейтенант Проданов, лейтенант Ганчев.

Те се тревожеха, че отделни учебници и други печатни поръчки се бавят в Държавното военно издателство. Това ме отпрати на следващия ден на ул. “Иван Вазов” №12. Посетих различните редакции, запознах се с интересни офицери - специалисти по военна, техническа, историческа и педагогическа книжнина.

Срещнах се и с някои поети и писатели, които работеха в редакцията за художествена литература. Тяхно дело беше “Войнишка библиотека”, чиито редактори още по време на Първата световна война 1917-1918 г. са Боян Пенев, Стилиян Чилингиров и Иван Шишманов. Тогава те я нарекли “Походна войнишка библиотека”.

Всичко, което се вършеше в издателството, разпалваше моето любопитство. Започнах да сътруднича на в. “Народна армия”, който беше настанен в издателството и се отпечатваше на неговата ротативна машина.

Тъкмо тук, при тази машина, се застоявах в четвъртък, когато се извърташе в. “Литературен фронт”, орган на Съюза на българските писатели. Бях страстен читател на вестника и такъв си останах и до днес.

Мога да кажа, че и сега изчитам всеки брой на “Словото днес” до последната страница.

В издателството се отпечатваха не само нови книги, издаваше се и класическа световна военна и българска белетристика и поезия, психологическа, военнотеоретична, историческа и техническа литература. Обичах да посещавам този храм на военната книга, да се срещам с творци и редактори, с интересни сътрудници, писатели, критици, художници.

Щастлива за мен беше ранната ми среща с Ефрем Каранфилов.

Това стана една година преди той да постъпи на работа в издателството. Все още беше преподавател във Велико Търново. Случайното ни запознанство съм запомнил. Разговорът ни тръгна с лекота, макар че той беше старши, а аз младши офицер. По-точно е да кажа, че той говореше, а аз го слушах с любопитство и респект.

Защо тогава бях силно впечатлен? Защото през краткото време, когато бях преподавател, се наложи да потърся в списание “Философски преглед” (отпреди Втората световна война) студията на Иван Хаджийски “Психология на военната дисциплина”.

Така се запознах и с други публикации в списанието на професор Димитър Михалчев. Привлякоха ме няколко есета и статии на Ефрем Каранфилов. Те бяха написани образно и живо, съдържаха ярки наблюдения и оригинални обобщения.

През 1953 г. Ефрем Каранфилов постъпи на работа в издателството. Известно време той не публикуваше, но беше щедър в разговорите, които водех с него. Любимата му тема беше личността на човека под пагон.

Удивлявах се на широките му познания, на интересните исторически паралели, на любопитните подробности от живота на чуждестранни и наши пълководци и военни дейци, на обрисовката на различни герои от световната и нашата литература.

Винаги когато влизах в масивната сграда, опряна до къщата на Иван Вазов, търсех Ефрем Каранфилов. Пленяваше ме с поведението и ерудицията си. Тогава той не беше издал капиталните си книги “Герои и характери”, няколкото тома “Българи”, изследванията върху народопсихологията в “Записките по българските въстания” на Захари Стоянов.

В разговорите не скъпеше знанията си. Без да забелязвам, се увличах от неговите уроци. Усвоявах ги. Бях двайсет и две годишен и попивах всичко, казано от него. То се отличаваше от сухоежбината, която ни заливаше отвсякъде, и като слово и общуване, и като публикации.

Ефрем Каранфилов възбуждаше интереса ми към личности от военната ни история. Насочваше ме към произведения, които търсех и четях. От него съм чул за първи път подробности за полковник Борис Дрангов, за генералите Венедиков, Кишелски, Ванков.

През онези младежки години не съм предполагал и мечтал, че след две десетилетия ще бъда назначен за началник на Военното издателство и четиринайсет години развитието на военната тема ще бъде мое всекидневие.

А това беше главното в неочакваните и търсените срещи с военния по душа, но с енциклопедически интереси интелектуалец Ефрем Каранфилов.

Затова и когато започвах своята анкета за въздействието на военната служба върху личността на младия човек, се посъветвах с Ефрем Каранфилов. Той стана рецензент и написа предговора на книгата ми “И това е любов”, излязла през 1980 г.

Изкушавам се да споделя, че Ефрем Каранфилов видя в книгата още един пример за непрекъснато нарастващия интерес към жанровете на т.нар. литература на факта.

Според него интервюто има за основна задача да разкрие съществени черти от душевността на човека. Но “обектът” трябва да се улови в онзи момент, когато прилича най-много на себе си. Защото пред фотографа, пред художника портретист и пред интервюиращия човек обича да позира, да се показва различен, такъв, какъвто иска да изглежда, а не какъвто е.

Днешният печат и многото телевизионни канали отлично потвърждават тези думи на критика. Погледнете какво се разиграва на екрана от сутрин до вечер между водещи и събеседници.

Ефрем Каранфилов обичаше да слуша и събира информация от всяка среща. С това си обяснявам неговия интерес към онова, което му разказвах за живота в Театъра на армията, Студиото на военните художници, Ансамбъла на армията, Военно-историческия музей и другите културни институти, общувах с техните ръководства и професионални организации.

Именитият критик ме разпитваше за различни прояви и предстоящи представления, за артисти, художници, танцьори и танцьорки, за развитието на творческите колективи. Това не беше само любопитство, а изучаване на другото мнение и оценка, наблюдение на културните процеси от критика и ценителя професионалист.

Ефрем Каранфилов имаше излъчване на аристократ и благородник, но беше организиран, пестеше всяка минута. Бягаше от празния разговор, проявяваше подчертана деловитост, но обичаше да се пошегува, да сподели как някой приятел поставил друг в ситуация на внезапен присмех.

Ала той бе чужд на злобата и отмъстителността. Понякога и при случайна среща бързаше да сподели какъв номер е погодил завчера на писателя Иван Аржентински или на Величко Нешков.

Често подхранваха надеждата на Иван Аржентински да сложи генералски пагони. Негови колеги пускаха недомлъвки за случайно дочут разговор в министерството, за уж видяно от някого представление за генерал.

Изправяха го на нокти с провокационно позвъняване от съседна стая. Душа на подобни присмехулства, понякога автор на твърде солени кодоши, беше художникът Кирил Апостолов, автор на мемоарни и публицистични текстове. От усмихнатото му лице, разкрасено с тънки мустачки, бликаше жизнерадост. Той подготвяше хапливи, дори жестоки сценарии.

Помня такъв сценарий срещу поета Петър Лаловски.

В България пребиваваше кубинска младежка делегация, а в нея имаше сержант, проявил храброст и мъжество. Лаловски беше редактор на българско списание за сержанти. Кирил Апостолов заблудил подчинените на Лаловски, че от Централния младежки комитет е определено в списанието да посрещнат кубинския сержант
герой.

В подхвърления час и ден Лаловски заедно с белетриста Новко Яворски - облечени в парадни военни униформи, припряно се разхождат пред входа на издателството и очакват високия гост. До тях с фотоапарат в ръка пристъпва Станимир Ширков. Времето минава. Звъни се отново от ЦК, а всъщност от съседната стая, че гостите ще закъснеят.

Чак след час се прокрадва съмнение. Лично Лаловски звъни на съответното място и оттам му казват, че делегацията е в Пловдив и че посещение в редакцията не е планирано. Поетът е разярен. Тича към ателието на художниците, но Апостолов го няма. Цял ден Лаловски (бивш партизанин) не се е успокоил, не преглътнал обидата. Просто бил готов да разкъса Апостолов.

- Землякът Китодар (псевдоним на Апостолов) е прекалил - разказваше ми развеселен Ефрем Каранфилов. - Шегата си има граници.

Тогава той сподели, че в живота му имало сериозни причини, за да не одобрява подобни преигравания. Лично си изпатил жестоко, когато постъпил курсант във военното училище. Бил слабичък, крехък, неукрепнал, довчерашен гимназист. В първите дни настинал и започнал да кашля тежко.

Лекарят на военното училище го прегледал и изтърсил ни в клин, ни в ръкав: “Изглежда, че си болен от туберкулоза”. Това подействало като удар от чук по главата на младия човек, който не можел да отиде на преглед при друг лекар.

Войнишката “партенка” бързо му лепнала прякора “Смъртта”. Как се живее на 18 години с мисълта за “жълтата гостенка” и приближаващия край? Как се носи прякор “смъртта”? Това продължило чак до редовния домашен отпуск. През коледните празници се прегледал обстойно в Кюстендил и произволната диагноза била отхвърлена категорично.

Ефрем Каранфилов обичаше и сам се включваше в кодоши, които не унижават личността и не убиват самочувствието на човека. Военните писатели се отнасяха с почит и респект към авторитетния литературен критик и историк.

Спомням си едно обсъждане в Синия салон на Съюза на писателите на ул. “Ангел Кънчев” №5, когато Ефрем Каранфилов прочете доклад за литературата на военна тема. Поетите и белетристите, които пишеха за хората под пагон, с трепет слушаха оценките и изводите за развитието на военно-родолюбивата тема. Всеки очакваше да чуе името си и заглавие на свое произведение.

Наблюдателното око на критика забелязваше дали в даден образ има движение, промяна, художествено развитие. Направи ми впечатление колко детайлно той открои образа на Матейчо Матеев в романите на Величко Нешков “Бели пътища” и “Настъпление”.

Този герой - хитър, прост, но гъвкав, търпи развитие с отрицателен знак. Осъзнал открилите се възможности за такъв като него, домогнал се до длъжността кадровик на високо място, той слухти като копой, подчертава някое “петно” от биографията на служителите, превъзхождащи го по образование и способности, развихря завистта си, тормози и пречи на кадърните хора.

И днес си спомням колко верни анализи изказа Каранфилов за книгите на Георги Марков, Рангел Игнатов, Иван Аржентински, Драгомир Асенов, Иван Милчев…

Сам той създаде образи на бележити българи: учени, писатели, художници, борци и мислители, просветители и революционери.

Рисуваше колоритно величието и чистотата на българина, неговите национални черти и характер.

Въпреки мащаба, широчината и дълбочината, с които обхващаше епохални промени и събития, продължаваше да се вглежда и да открива душевните промени на военната личност. Многобройни са неговите рецензии за книги и ръкописи на родолюбива тема.

Ефрем Каранфилов споделяше, че в казармата се изковава психиката на “колоездача” - мачкане с крака на тези, които са под тебе и прегъване на кръста пред онези, които са над тебе. Като наблюдаваме днешния живот, можем да кажем, че подобна психика се насажда не само в казармените условия.

Ефрем Каранфилов твърде отдавна показа, че големите подлизурки стават най-тиранични, когато придобият власт.

Безброй са изводите и уроците на големия ерудит, които важат и за нашето съвремие.

Самият литератор изпита на гърба си ударите на големите социални промени на Девети септември 1944 г.

Той идваше от средите на стария офицерски корпус, наричан тогава царски. Беше формиран във военното училище, беше продукт на старата казарма, а някои от неговите командири поеха пагоните и длъжностите си след краткотрайни курсове и носеха в себе си подозрение към всичко старо.

Те бяха бивши политзатворници, ятаци, партизани или редови членове на антифашистки младежки организации. Имаха амбиции, но нямаха знания, показваха командирски мерак, но им липсваше умение и такт.

Понякога, вместо да усвояват натрупаното от лоялните стари кадри, ги обграждаха със съмнение и подозрение. Някои от тях забравяха, че офицер се става не за месец или година.

Ефрем Каранфилов беше отличен преподавател, но подозрителното око откриваше в лекциите и уроците му липса на “класови” позиции. Някои просто завиждаха на образования офицер, но прикриваха това с твърдение за старо мислене.

Разговарял съм с Ефрем Каранфилов на тема недоверие, но през по-късните години, когато лично Георги Караславов му беше помогнал да се премести в София и да навлезе в дълбоките води на литературата, да разгърне своя талант на изследовател и плодовит автор на есеистика и критика.

Не обичаше да се ровят в личното му досие и в терзанията му през преломните години. Повтаряше една мисъл на Белински, че всичко на света е само относително важно или неважно, голямо или малко, старо или ново.

Тежеше му обаче този период от живота.

Не е случайно, че въпреки публикациите във “Философски преглед” преди войната той се появи като автор в Държавното военно издателство чак през 1956 г. с книгата си “Войникът в строя и литературата”.

Останаха зад гърба на твореца онези “две неща, които правят живота непоносим” - оскърблението на времето и несправедливостите на хората.

Ефрем Каранфилов подаваше ръка на всеки, който се заемаше отговорно с творческа и изследователска дейност. Той носеше добротата винаги в себе си и поощряваше дарованието, отминаваше с мълчание бездарието.

Никога не написа убийствен отзив или критика срещу някоя книга, винаги осъждаше явленията, а не авторите, щадеше човека, какъвто и да е той.

Срещне ме и бърза да сподели: “Стефан Стефанов се занимава сериозно с военните години на Йордан Йовков. Ще напише добра книга”.

И наистина “Капитанът на земляците” от Стефанов излезе през 1982 г.

Друг път: “Похвално е, че Любомир Рангелов изследва живота и делото на полковник Борис Дрангов”.

Или: “Как върви том осми на “Бележити българи”? И още: “Добре е, че сте се захванали с толкова голямо дело като “Български военен и географски атлас”.

Това наистина беше капитален труд и струва многогодишни усилия на два института, отговорен редакционен съвет под председателството на генерал-полковник Христо Добрев.

Знаех значението на замисленото издание, но изпитвах радост от добрата дума на човек като академик Ефрем Каранфилов.

Когато атласът излезе, един японец купи девет броя от този голям труд. Академикът не познаваше завистта. Поощряваше всяко усилие да се навлезе в тематика, която считаше за своя. Помня как се радваше на сборника “Храбри идват твоите капитани”, в който бе поместен само един негов очерк.

Каза похвални думи за другите автори, които пишеха за героите от Сливница и Драгоман.

Ефрем Каранфилов подкрепяше авторите, но прилагаше свой висок критерии. Казваше: “Литературата с военна тематика не е различна от другата литература и не трябва да се подхожда към нея с някакво снизхождение или предубеждение. Вярно е, че нейната основна задача е да възпитава, но на коя литература задачата не е да възпитава?”

Заглавието на статията, която цитирам, е: “Тръгнахме от Военното издателство”.

Тръгнахме. Тази дума биха могли да споменат много белетристи и поети, а защо не и публицисти, критици, есеисти, историци и научни дейци. Едва ли едно произведение може да бъде колективно дело, но развитието на един културен институт никога не се дължи на един човек.

Аз разказвам за мои преживявания и открития, за личната си съпричастност към една или друга книга, за дружбата си с един или друг писател, но нима всичко се дължи на началника? Не, разбира се.

Ами тези, които стояха начело на художествената редакция, като Евстати Бурнаски, Николай Павлов, Константин Площаков, по-старите и новите главни редактори като Емил Манов, Иван Аржентински, Дачо Маринов, Асен Станоев, Кръстьо Кръстев, Гатьо Гатев (с псевдоним Митко Яворски), Георги Николов, Трендафил Василев и другите след нас?

Не може да се говори за военна литература, ако изключим редакторите, които с години създават свои произведения и дават път на други, като Васил Александров, Иван Милчев, Рангел Игнатов, Христо Минчев, Димитър Ненчев, Георги Атанасов, Неда Антонова, Емил Елмазов, Венцеслав Начев, Цветан Северски, Николай Траянов, а и тези след тях.

Ако погледнем българските автори, ще видим книги от всички класици. Освен тях можем да наредим едва ли не безброй имена като Ламар, Марко Марчевски, Павел Вежинов, Челкаш, Асен Босев, Христо Радевски, Младен Исаев, Богомил Райнов, Никола Фурнаджиев, Иван Мартинов, Радой Ралин, Валери Петров, Ивайло Петров, Стоян Ц. Даскалов, Веселин Ханчев, Петър Славински, Веселин Андреев, Йордан Радичков, Андрей Гуляшки, Камен Калчев, Светослав Минков, Орлин Орлинов, Никола Радев, Матей Шопкин…

Огромният отряд от автори може да се попълни с имената на рецензенти, външни редактори, сътрудници при формирането на перспективните планове и в реалните издателски годишни каталози.

Аз не пиша история на издателството. Моите споменни портрети са само мой поглед за отделни творци. Позволявам си да разкажа за някои от тях, без да ги степенувам по талант и творчество.

Те са дарования различни, обща е само моята любов към тях и творческото им дело.

Ефрем Каранфилов е един от тези мъже, с които и днес бих желал да побеседвам по много житейски проблеми, за вчерашния, днешния и утрешния ден на България. И за нейната литература и култура.

Ако имах претенция да правя обстоен литературен очерк за видния интелектуалец, нямаше да ми стигнат много страници, защото всичко, което е написал, а и част от онова, което е говорил, е вътре в мен, то е част от познанията ми за човека под пагон, за националния облик на българина.

Такава амбиция аз нямам, защото достатъчно високо ценя академик Ефрем Каранфилов, за да правя упражнения върху крупното му литературно дело.

За него са писали много даровити пера, ценя и монографията на Нина Андонова “Светът на твореца”, която излезе през 1973 г.

Ефрем Каранфилов посвети живота си на велики българи и велики творби за България.