ОБИЧ
стихове 1975 - 1983
***
Обичах небето в теб,
обичах в тебе земята,
дървото - рицарски герб
на песните и самотата,
дъждът, който трополи
по спомена бял и черен
и не престава да вали,
сам на себе си верен.
Но днес, но днес открих,
удивен и потресен:
небето - посърнал стих,
земята - разграбена песен.
И само дъждът, дъждът,
отвесен, огромен,
вали, но този път
над още един спомен.
***
Помня тихо, че премина
покрай мен една
малка, плаха, синя-синя,
удивителна жена.
Спря за миг и се огледа
в моите очи,
но за своята победа
и до днес мълчи.
Имаше ли я - не зная.
Спомням си едва:
стапят се криле в безкрая,
ронят синева.
Трепетна ръка се вдига
в този първи ден -
и звъни като верига
оттогава в мен.
ОТГОВОР
Някой, който е всъщност никой,
ще ме срещне утре: Е?
Ти ни стряскаше с мисъл велика,
че живееш на острие.
Но къде е, кажи ми, къде е
твоето чувство за висина?…
И защото не ми се пее,
отговарям: В една жена.
Тя не е нито остра, ни - нежна,
тя е лекар, това запомни.
И вали тъга белоснежна
във всичките нейни дни.
Тя разражда. Тебе и мене.
Грубо е, но е живот.
Не усещаш ли, винаги стене
нашето свято чувство за род?
И погребва… Тук немее
моето чувство за висина.
Ако питаш то къде е,
отговарям: В мойта жена.
***
Такава - щедра, разпиляна,
терзана в сняг,
люляна в дъжд,
върви, от сянка осияна -
сърцето си високо дръж.
И нека всеки знак се мръщи
по твоя необходен път.
И нека хора,
вещи,
къщи,
на твоя път вещаят смърт.
И нека лошото предричат,
ще дойде то при теб веднъж.
Те не умеят да обичат -
сърцето си високо дръж.
Не вярвай в ласки и съвети
и моя твърдо отречи.
Изкуство свято в тебе свети
и в твоите очи звучи.
Ти, забранена и достъпна
сред робертбърнсовата ръж,
на път,
но никога крайпътна,
сърцето си високо дръж.
***
Сега си ничия. Бразда гранична -
оре те някой, но не те засява.
(За залък хляб
ще спорят ли държавите?)
А някога,
тъй близо някога,
тъй страшно, страшно, страшно близо някога…
Сега какво си
без гъвкавата, топла, жадна,
туптяща от живот изящна гривна
(ръката ми целува чашата,
тя търси устните ми капнали),
без светещата огърлица от целувки,
задъхана, гореща, влажна,
призивна, звънка, обещаваща
(от евтините стъкълца
как бляскаха очите ти, дивачко!),
без тази рокля, от която те ревнувах
и хвърлих нейде в мрака
(кратко изскимтяване - ударил съм едно добро
и вярно куче, то се е смирило),
и без сълзата, без сълзата
овална, трепкаща, беззвездна,
проляна от детето неродено
(преди разсъмване, преди разсъмване),
кажи какво си ти сега,
какво си…
И плача, господи, за себе си.
***
Разбирам те, Шопен. Един последен лист
върху дървото и снегът пристига.
И сълзи има в белия си глас, и чист
е поривът му, ала е верига.
Защото изумено този луд цъфтеж
следи стебло добро и плод мечтае.
И тича в него святия копнеж
за раждане, за сливане с безкрая.
Но секва бързо туй измамно тържество.
Тъй бели въглени, които тлеят.
Шопен, ридая с тебе под това дърво.
С изпросена любов и аз живея.
СЪБОТА, СЛЕД РАЗДЯЛАТА
Радиовестите са се размечтали:
„Какво да правим в неделя”.
Срещу мен вървят два портокала
и настояват
да ги обеля.
Един афиш ми кима отегчено:
„Два часа смях и забава”.
Неонов тотопункт с „к” ослепено
щастие
ми пожелава.
Светофарите глупаво искат
от глупавите коли посока.
Уличните лампи се кискат
цинично
и жестоко.
Уморената вечер догаря,
от себе си ме изтръгва.
Бавно вадя празна цигара.
Паля трескаво.
Тръгвам.
***
Единствено в четвъртък… Месецът не помня,
а още повече годината. Живях
в града, зован от всички Пловдив. И огромна
бе радостта ми, че обичан бях.
За пръв път аз не бивах аз. И всичко се делеше
на две. Но аз оставах цял -
и цвят, и плод - припомням си, в четвъртък беше
светът от нещо засиял.
В четвъртък… Аз бях ние - сладко и горчиво
надигаше се бъдеще у мен.
И светеше тъй жизнено, прекрасно и красиво
в четвъртък - утрешния ден.
***
Водя те в онзи блок,
11 етажа отвесно над помръкналите къщи,
в онзи блок недовършен,
без мебели и часовници,
без чинии и тоалетни.
Дъждът само тръгва с нас,
колите,
афишите
и тотопунктовете
се отдалечават.
11 етажа отвесно над всички
звезди и изкуства,
над съня, който ги убива.
Ти изкачваш стъпалата,
божествени хълмове
се вдигат, и падат, и молят,
нежни треви чакат есента молитвено,
нозете ти
чупят пръстените на хоризонтите,
птици са, задъхани и остри.
… Дъждът не смее да мръдне от мястото си,
за да не развали нещо.
Твоето тяло свети над Пловдив,
дълго извайвам безсмъртието си.
А Альоша се извръща радостно.
***
Ако вече не мога от внезапна любов да заплача
и да гледам със сълзи как минаваш под звездния свод,
как на рамо го носиш като амфора пламнала в здрача -
за какво ми е този оскъден и жалък живот?
Ако вече не мога от внезапна любов да загубя
всичко твое безценно, даже памет за име и род,
само теб и Родината свидна да имам и любя -
за какво ми е този оскъден и жалък живот?
Ако вече не мога от внезапна любов да загина
и в земята да чуя на твоите стъпки горещия код,
а на тебе да казват: - Да те търси нанейде замина. -
за какво ми е този оскъден и жалък живот!
***
Днес ще напиша едно любовно писмо,
днес, когато те няма.
Нежно и старомодно, смешно и плахо:
малко за времето,
малко за себе си,
малко тъга,
малко игра на думи -
и нито дума любовна.
Тъй, запечатано с устни,
ще го оставя за час на масата
да го погледам със сълзи,
да го погледам през сълзи.
И ще го дам
на дъщеря ни
да го пусне.
