БОЖИЕ ДЕЛО
Историята, дето съм тръгнал да ти разправям, се случи подир Априлския бозгунлук /1/ през 1876-а, който османлиите удавиха в реки от кръв. Чувал си за него, а? Ей в тая касапница - която втрещи даже и надутите ингилизи - се намесиха и десетина тукашни турци. Макар че какви турци бяха? Потурнаци до един.
Ама първи рипнаха да бранят султана! Едните - водени от Тосун бей - бастисаха Клисура, а другите с Ахмед ага видяха сметката на Батак…
Сетне се разбра, че падишахът възнагради геройствата на бея с Меджидие /2/, а на агата - със сребърен медал. На нашите бабаити ордени не закичиха, ама за какво ли им трябваха, когато силом довлачиха плячката си в село: злато, коприна, сърма, гайтани…
Изглежда обаче, че бозгунлукът изрови стара омраза, щото излезе вярна приказката, която се хортува от памтивека, че най-тъмно е преди зазоряване…
Зората в Павелско изгря година-две подир него, но додето се покаже, дните на християните хептен се смрачиха. Както се и очакваше, безчинствата ги правеха най-вече априлските злодеи, които и друг път си бяха показвали рогата.
Добре, че Тъмрашлията им скръцна със зъби и не даде да се затрие челяк, ама какви ли не други зулуми извършиха - побои, грабежи, палежи… Да знаеш само колко снаги насиниха? Що народ разориха? Колко берекет из нивите овъглиха?
И както се бяха разпасали, се случи едно нещо, което тъй сащиса агаларите, че тури край на тормоза…
По икиндия срещу Спасовден селската камбана обяви тържествено идването на храмовия празник, а сабахлен на другия ден се изниза бая време, откак слънцето се показа отзад Янче, а клепалото мълчеше.
- Да не е лошо на Стратко? - загълчаха людете, които вече се бяха сгодили за черква и се чудеха какво да правят.
Сетне обаче се разнесе, че клисарят си е жив и здрав, ама нощеска някакви апаши са откраднали камбаната…
- Анатема! Анатема! - тутакси зашептяха невярващо богомолците и тръгнаха към черквата, щото поп Илия и поп Калин пуснаха хабер, че въпреки станалото ще има служба, а подир нея и курбан.
Вярно, че имаше и служба, и курбан, ама нито едното, нито другото хвана дикиш у вярващите. И как да хване, като нямаше челяк, който да не мисли за тая нечувана кражба. То бива апашлък, бива, ама чак толкоз! Едно е да свалиш чана от врата на добиче, но съвсем друго - камбана от черква!!! Селският храм бе осквернен… И то от друговерци!
Чудиш се що казвам друговерци? Родни апаши - дал Бог - всякога е имало. Видиш колко са се нароили сега! И в турско ги имаше, но тогавашните апаши никога не посягаха на владенията Господни! И не само те, ами всички…
Знаеш ли колко черковни ябълки, круши и череши имаше из къра? Изгниваха си по земята, но на никому не минаваше през ума да си вземе плодове.
Даже хлапетиите, чийто зъркели бяха вперени все в тях, ги подминаваха… Тая оправия беше още от авелзамански времена и всеки християнин я зачиташе. И знаеш ли защо? Защото имаше страх от Бога…
Затова тогава, когато оскверниха черквата, всички до един знаеха, че само поганец може да посегне на камбаната. И до един се докачиха, даже бабичките зашушукаха за мъст. В края на службата поп Калин, като видя кръвясалите очи на мъжете, рече успокоително:
- Чада мои! Виждам, че лоши мисли ви се въртят в главите…
Множеството се разшумя, взеха да се чуват ядосани гласове:
- Какво да правим, отче? Да мъстим ли?
- Нищо няма да правим! - намеси се и поп Илия. - Господ види и чува всичко, неговата промисъл е всемогъща. Ние трябва още повече да се молим и да се уповаваме, че възмездието му няма да се бави…
- Ако се позабави, да видим ли сметката на апашите, а? - обади се едър мъжага и засука ръкави.
- Стамене, какво вика шестата заповед? - на свой ред го попита поп Илия.
- Не убивай! - отвърна вместо мъжагата баба Мика, синът на която гниеше в анадолски затвор зарад мерак по друговерка.
- Браво! - похвали я поп Илия. - С трепане не става, Стамене, щото убийството е намеса в Божията промисъл…
- А бива ли барем един кютек да изяде апашът, отче? - неочаквано го прекъсна бабата.
Цялата черква избухна в смях. Заприлича на празник. Когато шумът стихна, поп Калин се обади:
- Не бива, бабо Мико! - отвърна той, сетне се опита да продължи, но отнякъде долетя гласът на хаджи Стойо:
- Отче, в осмата заповед Господ казва: Не кради!, а пък апашът краде, а?
- Тъй е, хаджи Стойо - отвърна му поп Калин, сетне добави: - Ограбването на черкви и манастири е много тежък грях - светотатство се вика. Ама как самият Иисус Христос ни учи да се държим с враговете си? Знаете, че на апостол Павел отпървом му викали Савел и бил голям враг на Иисус. Синът Божи обаче му прости греховете и чрез делата си го вкара в правия път. И той - неверникът - от враг стана негов апостол и се прекръсти на Павел, подир което се захвана да проповядва Христовото учение. Тъй е редно да постъпваме с враговете си, чада мои, не да ги мразим. Затова нека да хапнем курбан, а Господ си знае работата. Апашите ги чака отплата, а каква ще бъде тя, само Бог знае.
Множеството излезе в черковния двор и похапна, ама яде без никакъв ищах, защото се усъмни в попските думи за възмездие свише.
След два-три дена черковният апаш лъсна, ама никой не можеше да повярва, че той е обрал селската черква. А и как да повярва, когато тикларят Метко не само че нямаше пръст в априлската касапница, ами откакто го помнеха, все дружелюбно се държеше с българите.
А освен всичко друго беше баш сиромаха в Турската махала, затуй макар и че си имаха, го съжаляваха и сегиз-тогиз му купуваха глинените тикли (сачове) за марудники /3/, които друговерецът правеше в схлупената си къщурка в Голям трап.
Ама добре че хаджи Смаил му даваше чат-пат по мъничко брашно, та завалията поминуваше някак, щото в християнските къщи вече имаше по две-три тикли, а нямаше брашно за една…
Затуй изненадата бе всеобща, когато се разчу, че той е откраднал черковната камбана. Сам-самичък! Спуснал я с въже от камбанарията, откарал я с магарето си в Говежда дупка, строшил я на парчета и ги продал за чанове на разни аги.
Колко лири му броиха, никой никога не разбра, ама не мина и неделя време, откак Метко се прибра в село, и не щеш ли, се чу, че е легнал на миндера от незнайна болест…
- Божие дело е… - завикаха християните из сокаците.
А ходжата, който бе събрал парчетата от камбаната и докара майстор чак от Неврокоп да излее нова, колчем пъти чуеше да говорят, че апашът го е стигнало Божие възмездие, се позапираше и казваше:
- Е-е, може и Аллах да е помогнал малко… - подир което попоглеждаше към Метковата къща, дето насиненият крадец лежеше увит в сурови овчи кожи, сетне скришом се позасмиваше и си викаше: “Добре, че рекох на заптиетата да не прекаляват с кютека, инак вече да съм го опял”…
Да, ама тая апашка история не свърши тъй. Вярно, че друговерецът яде бой заради ходжата, ама пердахът мина и замина - Метко лежа, колкото лежа, и се оправи.
Какво му е било на главата, додето цереше снагата си, той си знае, но думите на поп Калина се сбъднаха!
Какво стана ли?
Ами подир година, щом робията падна, Метко отиде в черквата и се прекръсти на Митко, а сетне когато Стратко умря, поповете го направиха клисар, та до края на дните си удряше клепалото и за хубаво, и за лошо…
————————–
/1/ бозгунлук (тур.) - бунт, размирица; в случая Априлското въстание
/2/ Меджидие - османски орден за заслуги, учреден през 1852 г. от султан Абдул Меджид/1839-1861/
/3/ марудники /диал./ - катми
