ПЕТАЧЕТО
Тая история, дето ще ти разкажа, е истина от край до край. Да не помръдна оттука, ако лъжа! Ето на - честен кръст! Беше време, когато сиромашията бе налегнала народа дотолкоз, че всичко живо гладуваше.
Като гледаш пълните рафтове на днешните дюкяни, може и да не ти се вярва, ама подир Европейската война бяха такива гладни години, че селската камбана дрънкаше през ден на умряло.
Макар че имаше глад на поразия, нямаше погребение на което роднините да не раздадат жито за Бог да прости, което според тогавашния адет ставаше на гробищата.
Затуй горките дечица се надварваха за шепа житце на Великденица, та барем мъничко да утолят глада си…
Барабар с всички хлапета и шестгодишният Андончо се редеше на гробищата, ама нали беше мъничък, рядко му се случваше да тури нещо в устата.
Къщата му беше досами черквата в Метряковската махала, един дувар ги делеше, ама църковната порта бе на другия край, та додето иде оттатък почти винаги закъсняваше за погребенията.
Веднъж, както Андончо си търчеше подир умрялото, не щеш ли, съгледа някаква пара. Ама нали бяха сиромашки времена, на него му се стори, че намери сребърните мини на цар Соломона, а не най-обикновена медна паричка… И тъй като още не познаваше парите, реши да попита някой.
- Каква е тая паричка, бабо Лико? - настигна той една женица, която силом креташе подир шествието.
Петкановица обаче си беше забравила очилата, та не само парата, ами даже и хлапето не разпозна:
- Ти кое дете си?
- На Стоила съм…
- Андончо, ти ли си, бре? - сети се Лика.
- Ъхъ! - отвърна той и бързо мушна парата в джоба си, подир което се затича напред, да не изпусне яденето.
Да, ама додето се разправяха, някакъв дангалак ги забеляза, и видял-не видял, мигом разтръби, че малкият е намерил златна пендара…
И две-три поотраснали по-гладни дечица задебнаха Андончо да му я вземат, та най-сетне да се наситят като попски чеда на Задушница…
Ама шестгодишният отдалеч подуши заверата им и макар че, когато дойде ред за житото, вече беше наближил жената, дето го раздава, взе да отстъпва заднишком към Чуката.
И как да не отстъпва, когато нямаше кой да го отбрани, че откакто баща му се върна от Завоя на Черна, раната му не спираше да кърви и все лежеше на миндера, а майка му аргатуваше по цял ден из чуждите ниви.
Отгоре на всичко си имаше само две сестрици, че петнайсетгодишният му брат Костадин си отиде преди месец от охтика…
Додето Андончо отстъпваше, по едно време се юрна да бяга, че ония взеха да го обграждат. И както си търчеше, неусетно стигна до ръба на Горнет камен.
- Чакаааай! - уплашиха се преследвачите и спряха.
Андончо се обърна да види какво му викат, но за зла беда се спъна в нещо и политна в бездната…
Тъй здраво стискаше имането си, че даже когато взе да се премята безпомощен надолу, не го пусна нито за миг.
Чак когато безжизненото му телце прекъсна полета си долу в Котланица, пръстчетата му се отвориха и едно нищо и никакво петаче - излязло от употреба - бавно се търкулна на земята…
Накрая бърните му, незнайно защо, застинаха в усмивка!
Всички деца, дето се извървяха сетне да го видят, до едно се питаха дали отгоре на небето не му дадоха веднага пълна софра…
